ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (359.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (359.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  01.07.2003. УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ

  Мъгливо, влажно като тъжно настроение. Интересно ми е, че християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж: книжовници, фарисеи – или интелигенти, както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли, най-предани ученици на Иисус, са хора с най-обикновени не дотам престижни за онази епоха занятия. В посланието първо до коринтяни ап. Павел е категоричен: "Защото Христос не ме изпрати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи* – да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, дето се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де мъдрецът, де книжовникът, де разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят?" (гл.І, с.17-20 вкл.). И сетне (с.26-28): "Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно и що е слабо на тоя свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова – що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това – що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".

  Ето и гл.ІІ, с.3-4: "и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила". Не, не убедителни думи, а проява на дух и сила – ето какво не ни достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как някой овластен издевателства над достойнството ни, взаимното нахъсване срещу възцарилата се нагла Посредственост и Злонамереност с всичките й преображения: завист, интриги, отвратителни лъжи, то са все клапани, през които отслабваме насъбралата се у нас енергия. Но нито едно от тези дотук не носи перспектива, а ни носи само временно удовлетворение, че не само нас унижават, че и други също са унижавани: самоунижението е дори много по-жалко от унижението, на което сме подложени.

  Каква глупост е сами да губим духовната си енергия в оплакване и празни приказки! Предлагам им да канализираме енергията си, а те се страхуват; всеки се сврял в своя мъничък мизерен ад и оцелява с притискане към пръстта, със снишаване в робската си участ, с преглъщане на обидите и с коленичене и преклонение пред настървената Злост. Замислено като светилник, като храм на духовността, дали днес Училището от институция на благородството не се е превърнало, особено през последните години, в обиталище за обезверените плахи чиновници и напористи млади утрешни тарикати, които тук пробват първите си непохватни стъпки в измама! Българското учителство – особено през последните четиринайсет години на хаос и безнравственост, боледува. Синдикатите – като структура замислени да бранят правото ни на човеци, ала сбор от робски съзнания. Такъв сбор кога ли е водил към добро?!

  Мога да изброявам учители от най-ранното ми детство, та до днес – хора в калъф, приятни на вид чиновници, и нищо повече. Мисля си, че вината си е у нас, учителите; Властта именно човеци на толкова нравствена длъжност да третира като робска маса от послушници и треперковци. И ние приемаме натиска, унижение на всички нива като нещо в реда на нещата. Поединично сме слаби, а и нас непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди. И какво усилие трябва, за да ги разбудиш да започнат да се самоуважават, именно защото те са призвани да работят с най-ценното, което нацията ни притежава: нашите деца! Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни от нас, когато се съпротивяват на унижения, и даже се утешаваме: млади са, неопитни са като жребчета още необяздени, ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден насетне да ходи и той като нас унизен, духом смачкан, наплашен.

  Дали това не е от главните бедствия, които ни сполетяха откак държавата ни стана разграден двор за престъпници на закона от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до депутата и висшия държавен чиновник? От интервю** със Здравко Митков, ректор и професор в НАТФИЗ: "Обичам задълбочените автори, които ми предлагат много по-богата материя за работа (като режисьор) и ме изненадват в хода на реализацията на представлението. (...) Мисля си, че доказаните големи автори витаят винаги над нас – интерпретаторите, режисьорите, актьорите, и то е божественото тайнство при нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо." И по-нататък: "Съществува тенденция на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е едната страна. Другата е цинизмът".

  Училището – през призмата на театралното изкуство... Колко цинична пошла пиеса!

  05.07.2003. 

  Долу пред входа на блока ечи гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени от съседния жилищен блок, който е на стотина метра отсреща. Заслушай се, ще чуеш едни битови тъпи бисерчета наред с несекващите "аз знам, аз него така ще го наредя, ще му дам аз да се разбере"; аз-аз-аз с дразнеща настойчивост за внимание и оценки за този и онзи – непремерени, изречени с унизителното самочувствие на самонадеян глупак и грубиян. Простотията шупна като мръсна пяна, интелигентният уравновесен човек се скри и изчезна сякаш през последните четиринайсет години от общественото пространство на България. И как да приема успеха на известен любим на публиката чалгаджия и шоумен (а те не са един и двама), освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!

   "Много са чудните неща,
    но човекът е пръв сред тях."

  Цитат от трагедията "Антигона" на живелия преди 2500 г. Софокъл. Сентенцията на древния елин е простичко изречена, без претенциозност и това ми харесва. Откривам напоследък, че доста от нещата ги съпоставям с подтекста в "Историйките на ученика Ламски", с която се занимавам усилено напоследък. На повърхността книгата сякаш е простовата, но в нея съм пробвал да впиша личната си философия: че обикновеният, унижаваният е по-близо до велики прозрения за живота и света от т.нар. обществени оратори, анализатори, историци, теолози, самозвани държавници, пишман политици.

 В трагедията "Електра" на Еврипид*** за пръв път в световния океан от информация е прогласена същата идея: че човекът от низините, при това – необразованият човек, може да е истинският носител на възвишеното и достойното.

  Хуморът е призван да възвисява, не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора сякаш сме забравили тази най-съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът бива да се възприема като игра и забавление, но в основата си такава една сладост носи и горчива истина за строгите правила на нравствеността. Нравствеността винаги говори уравновесено и понякога е ужасно иронична към нас. Чуеш ли някой да се гневи и да клати назидателно вирнатия си показалец, да трепери от възмущение, като да е гневният Глас на истини от последна инстанция, – внимавай дали той не е актьор на абсурда и злото, жалко Парвеню****, вечният Герой на своето време. Преди години пак по същия начин назидавал, докато си клател показалеца над множеството безпартийни простосмъртни, че властта тогава била антидемократична. Ами да, днес вече сме демокрация... може би, но утре нещата завъртят ли се на сто и осемдесет градуса, господинът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава нацията от висока трибуна. Че винаги е бил специален, защото няма нищо общо с нас.

  Странно ми е как простодушното множество в унижението си е склонно да вярва и да обожествява тези самоуверени "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Големите злодеи са от този род манипулатори, възползващи се умело от първичното у човеците, от грубото отрицание и фанатичната злост и ярост. Великите умове говорят уравновесено, изтеглени са навътре в себе си. Стилът им на изразяване в публичното пространство внушава: Ако ти решиш, вярвай; не е страшно да не си съгласен с мен".

  Културата е човеколюбива материя. Забелязах, че световните величия обикновено са твърде умни, твърде енергични, но са и дълбоко некултурни и ненавиждат човека.
Какво да очаквам от божества и личности, които ме настройват да деля човечеството на "свои" и "чужди", на "правоверни" и "робска рая"! Извадили са те от равновесие? Сега вече си страшно уязвим; гневиш се, но именно това е твоята слабост: станал си опасен първо за себе си, на вродената си човечност си станал най-върлия свой враг. А нали това е целта на Злото – да те озлоби, да станеш зависим от бесовете си, не от духа си!?

  Защо ти е да доказваш превъзходство, ако наистина си по-добър от тях? Иска ти се да ги дразниш, или – спорейки с тях, си търсиш белята! Отмини Злото, и то ще гледа след теб безпомощно. Препречва ли ти пътя, обаче, трябва да си готов и да убиваш. Страхливи и подли са лицемерите от всички епохи, това е толкоз просто и логично!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

Илюстрации:

-  Еврипид, сред най-великите трагици на Древна Елада.

- Джордж Оруел, авторът на романа за Световното зло.

___
* Съществен детайл относно стила е обстоятелството защо "не с мъдри думи", какво "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция слова, променят в смисъла на Божиите послания.

** Еврипид, 480-406 г. пр.н.е. Издъхнал в 74-та си година.

*** Вж. вестник "Аз-буки", бр.5 от 2003 г.

*** Който се е издигнал бързо на високо положение в обществото, но няма духовните качества, навици и култура за това (от фр.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото това му е целта! – tisss (1947)

  25.06.2003. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

  Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства! Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това, обаче! Съветът на ап. Павел е продължение на Иисусовото "Ударят ли те от една страна, обърни и другата си страна да те ударят". Обсъждал съм вече този философски, май по-скоро психологически казус. Сега, обаче, си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети той колко сам на себе си вреди. Добре ли е да отстъпваш – мисля си. Думите не всякога могат да помогнат. И ето, имам няколко вида отговор на злонамереността.

  Първият вид е най-лесен, не ще обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото в Стария завет: Зъб за зъб, око за око. Но мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът неизменно почти се е оказвал плачевен за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанин, а герой (народът му вика "юнак"), тръгнал да развонява тресавището, като рови в калта и смрадта, раздърпан, окървавен, изпаднал в плен на бесовете да доказва на света нещо, което и не се нуждае от доказване: че злият е зъл.

  Вторият вид е т.нар. градивна критика. Това е по-сложен подход; и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивяваш, прилепвайки се към злия. Кого устройва такъв подход, обаче, освен самия теб?

  Третият вид реакция ми се вижда най-перспективен, той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насреща ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността; а после да се потрудиш без много страст, уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство. Тогава пасивното, страдащо мнозинство, което основно е и цел на тези размишления и тази казуистика, има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и фразите, зад които тази личност се прикрива.

  В никакъв случай не бива да допускаш да се озлобяваш срещу Злото! Формулирай общите места, по които множеството не се колебае, само толкоз – останалото сам ще свърши злонамереният, разрушавайки собствения си образ на уважаван, необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече! Истината ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на добър и кротък човек отново да нахлузва.

  26.06.2003.

(...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тази напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си, дали не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е, обаче, нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо с овчи манталитет не може да се помогне, то е жалкото!

  Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за мачкани мои познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти. Злото ме тонизира, но аз тези хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в днешния задушаващ живота, вярата, надеждата и любовта ни световен концлагер.

  27.06.2003.

  Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, като я обгърна с доброта и нежност. Ала не съм аз добрият и нежен човек – то е усещане за особената енергия, с която любовта към унижения човек ни окрилява; и то вероятно е заложено у всеки от нас, изправен пред муцуната на кощунствено Възгордяване и Невежество. Където Злото зацарува, там близичко – като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро.

  Ние всички се страхуваме за здравето си, за живота си, за близките си и мястото си под слънцето, сред другите човеци – и това е нормално. Трябва ли да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война! Има обаче сражения, които са неизбежни, понеже – отложиш ли ги, ти ставаш пленник на своето малодушие. Страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват сами, ами се точат като мазна връв в редица, влизат през процепите в твоя дом, в твоя живот.

  Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-тоталитаризма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество, та всеки поединично се спасява както може: слабият – с подмазване и хленч, хитрецът – с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна на посредствеността. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и грешници, изтърпяващи наказание, устройва ли ни! Само че кой пише тук правилата в днешното наше ерзац-общество! Пишат ги надзирателите, докато ние си пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И ехидното малцинство на надзиратели, на приближени до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на всеобщото наше унижение и предстоящото унижение на нашите деца, внуци, правнуци. Защо да приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за непогрешимост у властващите?! Не им искаме властта, нито им завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт, Боже мой?

  Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващи са станали нагли и жестоки, вината я носи и огромното множество от страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупци, смелчаци пред телевизора, кръчмарски герои на думи, идеалисти с ампутирана съвест пред остъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна! Тези са същинските виновници за всяка безнравствена управия на този свят.

  30.06.2003.

  Как да постъпя, като в момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои – както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви, но опрем ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата съобщност нищо не е, а пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред масов хленч и погром. И ще продължават да ни мачкат. Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще да срещам оттук-нататък, но за мен лично зарът – оказва се, е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм... Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя захвана да си подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, запей, миличка, запей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на половин метър от лицето ми и отлетя. Реших, това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, обхванат от тези мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако силно не го пожелае това свое изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

  Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха: българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своите да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха – затова тъй бързичко се обезвериха. На едно място Вазов – правейки обобщение за дейността и характера на Апостола Левски, възкликва, предавам го по смисъл: С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, вероятно и по-умни. Той, обаче, притежаваше едно извънредно ценно качество, бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел. Това е изводът на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли веднъж, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

  А сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мен чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: Ето, значи, каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

___
* Текст, който пропускам; ще го публикувам след време, когато се върна към основния текст.
** Днес, 27 юни 2003 г., когато качвам в Internet тази хронология, годините са над осемнайсет. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.) 

    Винаги си избирай по-голям враг. По-лесно се уцелва. Тери Пратчет (1948-2015)

    29.11.2020. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

   Някога Недялко Славов (1952) ме помоли да му помогна да се отърве от негов мил приятел, който го преследвал по пети с нескопосните си стихове, а на Деко (Недялко Славов) му било кофти да каже истината на момчето. И значи, праща ми в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" тойзи момък с препоръки да се запозная с творчеството му, като му дам някои напътствия. И аз чисто и просто го отказах да се занимава с дращене на римушки, препоръчах му да потърси друго хоби. Ей тъй гадно, безмилостно му го рекох с най-любезна найлонова усмивчица на лице. Минават десетина години и вече съм преустроен за даскал след критична статия във вестника, и съм на лагер в Приморско с ученици от средния и горния курс. И отиваме с една готина Калина надвечер да му ударим по едно кафенце в заведението току над северния плаж на Приморско. И идва келнерът с чаша коняк и чаша кока-кола върху никелиран поднос. Питам – що, като не съм си поръчвал тези радости, а келнерът ми сочи в далечния ъгъл същия онзи момък със стиховете как ми маха с ръчица. Дойде после на нашата маса да ми каже, че воденичен камък съм му смъкнал от гърба, след като съм му казал истината за неговите стиховце. Та затова и човекът ми благодарял.

  13.04.2007. КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

  tisss: 

  – Надценяван, дали човек става по-щастлив! Благодаря, Светозаре, но може би сме по-любопитни и по-припрени, та оттам иде тревожността. Желая Ви здраве и успехи!

  tisss: 

  – Аййй, fred... Лесно е да осъдиш; майката му е да разберем, па ако стане с по-малко дразнене, хич няма да е зле. Мислим едно и също като че: всеки откъм своя двор. За Ана Политковская, която сте споменали в репликата си, нищо не смея да река, освен че шубелиите живеем по-мижаво, но и това ще е мисия вероятно. Желая Ви здраве и все тази находчивост!

  16.06.2003. ОТЛЕТЕЛИЯТ ФАЛШИВ ОБРАЗ

  Убили го с четири куршума, изстреляни от лека кола, преминаваща покрай дома му, в София на ул. "11 август", някой си Тодор Толев – 59-годишен "честен бизнесмен"*. Оказва се, честният бизнесмен приживе бил съдружник на бившия съдебен министър и член на БСП Младен Червеняков, както и на приближения до Иван Костов също така изключително "честен бизнесмен и праведен демократ" Славчо Христов. Последният пък, от своя страна, бил съдружник на Бойко Борисов от МВР и бивш информатор** на Държавна сигурност в отдела, дето чиновници отговаряли за т.нар. художествена интелигенция, като същевременно бил и съдружник на Майкъл Чорни – бизнесмен от световен мащаб, а и на шефа-собственик на футболния клуб "Литекс" Гриша Ганчев. И още, и още. Очевидно убитият, след като толкова мразещи се помежду си заможни и влиятелни хора единодушно го обичали, е бил изключително стойностна личност.

  Днес е шейсет и шестият рожден ден на Симеон ІІ. От десетина обадили се in live по телефона в студиото на Дарик Радио, което слушах тази утрин, един само поздрави с добра дума управлението на Симеон Кобургготски; останалите сипеха невъздържани квалификации и обидни реплики, от които на Симеон би трябвало да му парят ушите, ако и той станал по рано тази утрин от царските си покои. Наричаха го, кой знае защо, лъжец и прочие все от този сорт. Та си помислих: Ах, добре, че не съм на мястото на Негово величество! Ама па много нахъсани тези радиослушатели, бре!

  18.06.2003.  

  От книгата на Джеймс Фрейзър, спомената вече в предишните ми записки. Харесвам скептичния леко ироничен, шеговит тон на неговия стил разказ; засипва те с факти от разни епохи и кътчета на планетата ни, но предлага не статистика, а преживявания на сетивното у човека. Логическите му размишления са сбито, прегледно изложени, така че текстът леко се чете, та се и запомня както картини от нещо лично преживяно. Към този стил се стремя и мисля, че понякога даже ми се удава. Ех, пуста скромност!

  Ахелой е име на речен бог (с.269 от цит.съч.). Мидас е цар на Фригия. Израил е име, дадено на Иаков (Яков), което означава "Борещия се с Бога" (с.268).

  19.06.2003.  

  Мойсей, ще рече "Изваденият от водата" (Библия, Екзод, ІІ: 2-10). Първият семитски цар на Вавилон е Саргон І Стари, живял около 2600 г. пр.н.е. (с.283). Самсон и Далила. "Самсон проявявал склонност към кавги и сбивания, към палеж на чужди житни копи, както и налитал върху блудни жени и момичета, с две думи: блестял като развратник и скандалджия, ала не като строг съдник, съдийствал, според Светото писание, цели двайсет години" (с.287). Разказът за него отначало докрай е история на изключителен егоист и безскрупулен авантюрист, подбуждан от пристъпите на непостоянни страсти и "безразличен към всичко, освен към удовлетворяване на моментните си прищевки" (с.288). Пред нас се изправя гротескната фигура на наперен самохвалко и побойник.

  24.06.2003. ВЕСО, МИШО, ДЕКО И БАЩА МУ 

  Издъхнал поетът бизнесмен Веселин Сариев (1951), съобщиха по пловдивското тв-студио снощи. Показаха на екрана "рецитиращия Весо", после: "Весо приема награда от местното кметство", и "Весо с червена кърпа, вързана по пиратски на кратуната". Показаха и двама други известни интелектуалци – Михаил Неделчев (1942), известен с кавгите му около писания от него Списък на дисидентите в България по времето на Т. Живков, и Недялко Славов – поет, писател и драматург, който ми е по-известен преди всичко като син на Слави Славов, окръжен кореспондент на вестник Стършел. Слави Славов, подпийнал веднъж, ме привика на маса, изнесена специално за него на входа на известното в Пловдив любимо средище на местната бедна бохема от литератори, художници, лит. критици, студенти и преподаватели от местния университет. Та бай Слави ме приклещи още на входа към "Кристал" с лакърдията: "Какви мъже сте вие сегашните, бе-а? Никакви мъже не сте, ами поплювковци; търчите само след фусти!"

  Гледам снимка на Весо от годините на първата му стихосбирка "Здраво утро", изд. "Христо Г. Данов", 1982 г., и като поставям онзи нежен момчешки изглед от 1982 г. до образа с червената забрадка от 2002-2003 г., помислих какви шегички си бие с всички нас Негово величество Животът – отчайващият, готиният ни живот на млади автори. Разбогателият Весо една седмица гулял и пил, хапвал печено в двора на Араповския манастир на 7 км от Асеновград (манастира големият Николай Хайтов го споменава в записките си като крепост за легендарния по тези селища от робските времена Ангел Войвода. Та ето, кажи-речи връстникът ми Веселин се явил тук преди две лета с два луксозни автомобила. Отпред с мерцедес дошла жена му, подир нея, пак с мерцедес – самият Весо. "Много харен човек – усмихнат дяволито, осведомява му домакинът на манастира бай Тодор, с когото поне от десетина години си имаме лаф мухабет. – Като се нацепи още като седна, как цялата седмица не изтрезня! Донесе цветен телевизор. И други работи обеща да дари на манастира". Били големичка компания. Доколкото разбирам, същият Весо Сариев, роден на 22 септ. 1951 г., се явява благодетел, човек, подпомогнал с пари да платят на майсторите зидари да укрепят част от рушащите се сгради на манастира по време на демокрацията. Същият манастир, за който по време на соца държавата се грижи, и доколкото си спомням, лично Людмила Живкова.

  Всичко е суета в нашия свят. О, суета на суетите, как съчетаваш иронично пияндето с алената забрадка и едно от светилищата на християнския стил и философия! Па що ли се дразня? Правил бизнес с комбинативния си усет... ама и част от спечеленото за манастира дал. А дали не съм аз сбърканият, че се дразня на окичван със знаците на благородството и честта човек, само да не узнае светът, че бил мъртъв още приживе!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 noe. 2020

___
* Изречено в стила на любимия гост за купените телевизии у нас Петьо Блъсков (1950) удебелено чувство за хумор.
** Има ли там бивши не съм наясно, не се намира и кой да ни каже. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (356.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (356.) 

    Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. 

    Артур Шопенхауер (1788-1860)

   14.06.2003., прод. НИКОЙ ОТ НИЩО НЕ МОЖЕ... (12)

  Сура 74, ает 38: "Всяка душа заложник е тя на онова, което е придобила". За Съдния ден (Ахърета) в сура 75, аети 8, 9 има отговор кога ще дойде денят на Страшния съд, и това ще стане при следните обстоятелства: "Кога притъмнее Луната и когато покрият се един друг Слънцето и Луната". Какво ще стане с човека? "През този ден съобщено ще му бъде на човека за всичко, което донесъл е със себе си и което оставил е след себе си. Тогава човекът свидетел сам на себе си ще бъде той. Ако иска, нека едно по едно да брои и предлага оправданията свои" (аети 13,14,15). Страшничко звучи. Нима си мисли човекът, че оставен ще бъде без надзор?!

  Идилията на Рая непрекъснато се редува с ужасите на Ада; върху такава антитеза е построена манипулацията, нещо както в онази приказка за моркова и тоягата: едното гали, услажда душата, другото бие през лицето, вселява трепет и ужас у нещастника. Изненадва ме, че връх на престъпление към Благия Всеопрощаващ Аллах (по-скоро онези, които го представят в такъв двойнствен образ) е не убийството, не лъжата, не измамата, не грабежът, а... признанието, че не Му вярват. Само защото не са близали праха, не са коленичили пред величието Му, Той ги обрича на унищожение, и не само на това, ами на изтръгване от нашия свят и най-сетне на вечни мъчения в Отвъдното.

  Защо е този бяс за вярата? Не е ли по-достойно човекът сам да си избере, не да му я нахлузят като трънения венец на Иисус! Но този драматичен въпрос си го задавам аз, простосмъртен син на простосмъртен баща в началото на третото хилядолетие от Христа в тази част от планетата Земя, на континента Европа, където няколко религии – о, чудо на чудесата за други точки на света! – мирно съжителстват, сякаш в братско сътрудничество. Тъй ли е наистина, не мога да знам. Мога да се съмнявам в едно или друго, но категоричен не мога да бъда, особено пред лицето на ставащото в Близкия Изток, пък и напоследък май навсякъде по света, където някой явно дърпа конците.

  В представянето на мюсюлманския рай освен едрооките знойни момичета, появи се малко разнообразие: "За тези, които се боят от Аллах, има спасение, градини и лозя, и гърдести моми, и пълни чаши. Няма да чуват там празни приказки и лъжи. Това ще бъде награда от твоя Господар – за равносметка". Съдържа се ценната информация в сура 78, аети 31-36 вкл. Ситуацията напомня премия от боса, който за добра служба те праща, да речем, на Канарските острови да поблаженстваш в компанията на гърдести знойни моми и философи от нивото на Сократ, Аристотел, Платон.

  Приключих с прочита на Корана. Противоречиво ми е най-общо впечатлението. Има съвпадения, всеки случай, между казаното от Ванга и самото й държане в моменти на общуване с Отвъдния свят, и между самата личност и реакции на Мохамед. И Ванга, и Мохамед са фактически неграмотни, хора от низините на обществото: най-бедни, най-унизени до момента на яркото проявление на нещо особено, което и при тези двамата не можа да бъде подминато от съвременниците им като случайно и в реда на нещата. Т.нар. вдъхновение и при двамата се проявява в говорене на неща, които няма как да са научили от собствения свой най-делничен бит. Тук имам предвид ранния Мохамед, докато диктува сънища; не за военачалника, владетеля с желязна ръка, далновидния стратег за арабския свят Мохамед. Откривам и поетични пасажи, те са нищожна част в сравнение с онова поетическо изящество, което откривам в Библията (в седемдесет и седемте й книги). Като четиво, което очаквах да ме завладее, Корана ми се представя чрез зле преразказана разхвърляна неумело версия на Ветхия завет. Най-печалното – Корана, като човешко творение с претенцията за свръхчовешка намеса, предполагам, ангажирани с грандиозна практическа цел и при това неслучайни хора са превърнали в напътствено слово не за добродетелния мюсюлманин единствено, а и за фанатици, за изверги на човешкия род, само че като оправдание за издевателствата. И последно за "Свещен Коран" в българския превод от 1993 г.: Това е вид наивност, която ми се представя с величествен образ. На моменти изпитвах отвращение, в други моменти изпитвах съчувствие, жал, симпатия към Аллах, особено когато неговите подопечни хитруват, опитват в нещо да го заблудят и ядосат като непослушни и жизнерадостни чеда на строгия свой угрижен за челядта си баща.

  16.06.2003. 

  През 1947 г.* петнайсетгодишно овчарче открива в пещера някъде насред пустинята около древния град Кумран при Мъртво море ръкописи на някои от книгите на Стария завет. Открити са 40 400 фрагмента от близо 600 произведения, повечето от които са пряко отправящи към Библията. Събудил се е огромен интерес към т.нар. Кумрански ръкописи. Държа у мен книгата на Джеймс Фрейзър (1854-1941) "Фолклорът в Стария завет", излязла на английски през 1923 г., на български отпечатана едва чак през 1989 г. "Лично аз бих предпочел да съм щастлив, отколкото да съм прав", с ей този пасаж от "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс (1952-2001), нехайна фразичка уж, находяща се в последните два реда, долу на страница 187, приключвам наблюденията си над може би най-малко познатата извън мюсюлманската общност Велика книга за милиард и половина жители на планетата. А коя е причината за това непростимо нехайство от страна на цивилизования свят, не съм аз човекът, който би трябвало да даде отговор. Моята работа в този сектор от заниманията ми с книги се изчерпва с поставянето на може би съдбоносен за нашето общо оцеляване въпрос, колкото и отстрани да изглежда странно като да е брътвеж на чудак не от мира сего.

  Бележка от 11.04.2007.

  Believer:
   – Здравей, tisss. Преводът на Корана, който цитирате, от кого е направен? Откъде мога да си купя Корана на български, ако може да ми кажете. Благодаря!

  tisss:
  – Коментарите ми са правени върху Корана, представително лукс-издание от 1993 г. на български език. С тази версия приятелят Емил Калъчев (1932-2013) ми бе услужил, когато през 2003 г. писах настоящите бележки. Силно съкратена версия със заглавие "СВЕЩЕН КУРАН / СУРА ФАТИХА / И / ДЖУЗ АММЕ" (заглавие разположено на четири реда) се намира в момента върху бюрото ми, но това не е целият Коран, а подбрани извадки от сто и двайсетте сури на Корана; вероятно е популярно издание от 1991 г. на Международна благотворителна фондация за развитие на ислямската култура, във формат 195 х 270 mm с меки корици и бая неугледен печат, но както е отбелязано: под общата редакция на д-р хаджи Недим хафъз Ибрахим Генджев, по онова мътно време главен мюфтия на мюсюлманите в Република България. Преводът от арабски на моя роден български език е дело на ефенди д-р Недим Генджев, Юсуф Керимов и Фехми Явашев. В заглавието на тази съкратена версия Коран е изписан "Куран", но съдържа успореден текст на арабски, както е в оригиналния свещен за мюсюлманите текст.

  Нямам представа как и откъде да се снабдите с пълна версия на автентичния Коран, същия, с който се занимавах в течение на доста време. Най-добре да се обърнете към някой прилежен добър мюсюлманин. Притеснява ме донякъде фактът, че общо взето малко са коментарите. Та съм благодарен, Веliever, за отзивите ви. Бъдете здрава!

  Светозар:

  – Не коментирам, защото няма какво да добавя, tisss. Приемам напълно разсъжденията ви върху исляма и при случай ще се позова на тях. Благодаря за написаното досега! Бъдете здрав и все така непримирим към фалша!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 noe. 2020

___
* Годината, когато на 7 август съм роден в Пловдив от майка – завършила обучението си студентка, и редник, бивш фронтовак, по онова време калфа в частна мебелна работилница на ул. "Франклин Рузвелт" № 10. Бел.м. tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (355.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (355.) 

    Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. 

    Артур Шопенхауер (1788-1860)

   14.06.2003., прод. НИКОЙ ОТ НИЩО НЕ МОЖЕ... (11)

   "А може би мислят си те, че не чуваме Ние тайните техни и разговорите им скрити? Напротив, чуваме ги Ние и всичко си записват вестителите Наши" – от сура 43, ает 80. Чудесен образ на тайната полиция, на самоотвержените доносници от всички епохи! Слухтене зад вратата, надзъртане през ключалката, ровенето в леглото и в мръсното бельо – това ли са знаци за Духовна мощ? "А наистина на място сигурно и безопасно ще се намират онези, които се боят от Аллах. Сред градини покрай извори ще бъдат те. Седнали един срещу друг, в коприна и блестящ атлаз облечени ще бъдат. А освен това ще ги оженим Ние тях за девойки (хури) с големи очи. И в пълна безопасност ще могат да пожелаят там те всеки плод" – от сура 44, аети 51-55 вкл. С големите си очи, те именно за това са им големи очите, девойките ще съзерцават праведните мъже как достолепно си приказват. А разговорът им вероятно ще е твърде съдържателен: как добре сме си ние и как се мъчат неповярвалите в Аллах там долу, в огнената жарава под лъчезарния ни взор, услаждайки със стенанията си на мъченици допълнително сладката дрямка на нашата райска леност.

  Геноцидът над неверниците през обширни периоди от Османското владичество на Балканите след 1396 г., както и през периода 1910-1918 г. геноцидът над неверниците арменци се обяснява в Корана като върховна длъжност към Аллах, който с думите на пророка Мохамед казва: "Наистина погубвахме Ние и страните около вас. И повторно разяснихме им Ние Нашите Слова-аети, че дано се върнат те в Правия път" – сура 46, ает 27. В сура 47, озаглавена "Мохаммед", ает 4: "Когато там срещнете се вие с такива, които отричат Аллах, режете им главите. След като изколите вие достатъчно от тях и ги уплашите, тогава завързвайте вие възлите здраво". Завързвайте възлите здраво, ще рече: ловете ги за вярата на Исляма, да си турят по една чалма или фередже (за жена), па ги подкарайте към джамията да се молят, да шепнат молитви с постоянния рефрен "Велик е Аллах!"

  Не зная дали има друга религия, по-откровена в манипулациите си от Исляма. "И не призовавайте към мир тогава, когато силни сте вие. Аллах е с вас" – сура 47, ает 35. Ето върху що се гради мирът, хармонията, според препоръките в Свещения Коран! Ако устроени върху ислямския фундаментализъм страни владеят достатъчно мощно оръжие за изтребление, за да диктуват правилата си от позициите на военната сила, дали няма да гърми над главите ни в буквалния смисъл викът, излетял от страниците на Корана: И не призовавайте към мир, когато силните сте вие. Аллах е с вас?

  Сура 48, ает 29: "Пратеник на Аллах е Мохаммед. А онези, които са заедно с него, сурови са те спрямо неверниците, но милостиви са един към друг". И по-нататък, в сура 50, аети 16-19 вкл.: "Сътворихме Ние човека и знаем това, което му нашепва неговата душа, защото по-близки сме Ние на него, отколкото собствената му кожа. Защото има два записващи Ангела, които седят отляво и отдясно на него. Не изрича човек дори и една дума, без да се намира до него Ангел, който наблюдава и записва онова, което той казва. Но наистина ще настъпи някой ден опиянението на смъртта и казано ще му бъде на него: "Ето това е то онова, от което отдавна искаш да избягаш". Тексът е тъй красноречив сам по себе си, че коментар, мисля, е излишен. Казано е в прав текст, няма повече тук какво да се умува и тълкува.

  Пак за мюсюлманския рай: "Полегнали върху подредени един до друг столове меки. И още, ще ги оженим тука Ние тях за девойки с големи черни очи" – сура 52, ает 20; и още по-нататък, в ает 24, следва плътска екзотика сред кефовете на рая: "Изправени наоколо служат им на тях юноши млади, които сияят като бисери, прикрити сред своя седеф". От същата сура, аети 29-30: "Не си ти ни предсказател, нито пък луд. А може би казват те: "Поет е Мохаммед, нека да изчакаме ние да промени времето неговата съдба". Сянка на съмнение се прокрадва у колебаещите се дали да влязат в лоното на Исляма. Напразно се надяват те – за съмнение няма място: Върховният Суверен строго наказва неверниците, така че налице е старата максима: "Който не е с нас, е против нас и е обречен на унижения", която си е добре познатата йезуитска максима.

  Сура 53, ает 24 обаче ми се нрави, звучи ми здравословно и отрезвяващо: "А нима трябва да се дава на човека всяко нещо, което той пожелае?" Сура 54, аети 7,8: "Като ято скакалци, разпръснали се навсякъде, ще излязат от гробовете си с наведени очи. И ще се устремят към Този, който ги призовава. И ще кажат тогава неверниците: "Това е много тежък Ден". Това е картина на Съдния ден: покъртителна и поетична картина, все едно заимствана от "Ад" в "Божествена комедия" на Данте Алигиери (1265-1321).

  И пак страхотии, характерни за тази Велика книга на милиардна общност вярващи; ето каква препоръка откривам в сура 56, аети 58-60: "Кажете тогава какво е семето, което изливате вие? Вие ли го създавате него или Създатели негови сме Ние? Ние решаваме за смъртта между вас. И не сме Ние от онези, на които ще може някой да попречи". Което ще рече: от зачеването и преди този момент дори всеки от нас тук е проектиран не от мъж и жена, а от Суверена на вселената – върховният и единствен, страховит и безкрайно великодушен, добродетелен в благостта си Аллах. Какво пък, и това е начин да се усетим божествени ние, простосмъртните човеци, само да не ни настройват тези текстове срещу други общности от простосмъртни, и то само защото изповядвали друга религия, или изобщо, не вярвали ни в Бог, ни в пратениците Му!

  Следват поетичните и мъдри послания от сура 57, аети 20, 22, 23. Ето, както следва: "Знайте, че животът на Този свят не е нищо друго освен игра и забава, украшение и желание да се похвалите помежду си и да имате повече имане и деца. Раззеленява се той най-напред подобно житен стрък, който избуява от дъжда, радва душата на сеяча, но после изсъхва и виждаш го ти него съвсем пожълтял, докато превърне се накрая в ситна плява. (...) Няма нито една беда, която случила се е на Земята и връхлетяла ви е вас, да не е тя записана в Книга, преди още да сме направили Ние да се сбъдне тя. (...) Затова не бива да се опечалявате вие заради онова, което сте загубили, и не бива да се радвате на благата, с които дарява ви Аллах. Не обича Аллах онези, които възгордяват се и харесват само себе си".

  Но има и смешни работи, които извират от подтекста, както е в сура 58, озаглавена "Препирнята", където една жена се оплаква на Аллах, че мъжът й отказвал да я люби, понеже – оправдавал се хитрецът – виждал в нея не любимата жена, а майка си. Та се налага Аллах, който несъмнено вижда и чува всичко, да се заеме с недостойния този съпруг, който изобретил начин как да се куртулиса от досадната, опротивяла му вече женска плът – конкретно за тази жена очевидно се почувствал така. И страховитият Аллах плаши откъм облаците или изобщо откъм Небесата грешника с наказание, като предписва какви жертви да понесе, преди да легне при незадоволената съпруга, че да я ощастливи: "Онези, които поискали са да се разведат с жените си, като обявят ги те за свои майки, но после отказали са се от думите си, ще трябва да..." – сура 58, ает 3. В предишния ает 57 на същата сура Аллах строго дръпва юздите: "Не са ваши майки жените ви, които някои от вас обявили са като свои майки. Техни майки са само жени, които родили са ги тях. Така те без съмнение изричат непристойни лъжливи слова (...) Осведомен е Аллах за онова, което вие вършите". Да плачеш ли или да се смееш. Аз лично плаках от смях. Върховният бог е призоваван и за такива деликатни моменти в човешката природа, когато мъжът изгубва сексуално влечение към жена си и се чуди как по-безболезнено да й отвори очите, че я уважава, обаче не иска да легне с нея. И нещастницата какво... ами обръща очи към Небесата. По Тодор-Живково време така партийните секретари на завода, селото или кварталната организация имаха адет да привикват, за да смъмрят и върнат издрапалия извън семейната клетка грешник на своята другарка в живота смирен, покаял се, убеден в правата вяра на съпружеските обязаности. Лесно е на думи, лесно, като го гледаш отстрани; но не само партийните секретари... и Аллах среща трудности при деликатната операция относно семейните драми. Ето признание на един от пейгамберите* пред Аллах – сура 71, ает 7: "Колкото пъти призовавах ги аз тях** да дойдат, за да опростиш Ти греховете им, толкова пъти запушваха си те ушите, загръщаха се в дрехите си, упорито тъпчеха на едно място и все повече се възгордяваха".

  Смях и жизнелюбиво веселие ме облъхва, като чета подобни пасажи от тази Книга – странна, противоречиво представяща се пред съвременния непредубеден читател, какъвто си въобразявам, че съм.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 noe. 2020

___
* Може би и те като партийни секретари възприемани в някои среди на тази религиозна общност. 
** Има предвид съгрешилите. Бел.м., tisss.