ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (009.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (009.) 

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

 

  08 fev. 2001 

ПРИСТРАСТЕН, ЗА МЕН ТОВА Е ЕСТЕСТВЕНО 

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор от безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците, и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността и всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско почва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е плашил от вероятността Русия, в която – като общност на ортодоксията (източното православие), Любовта е основа на взаимоотношенията и да не би да оспори католицизма и протестантството с присъщото им тълкуване и философия. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към масови кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно през последното столетие е най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите клети българи още от периода на Османското "присъствие" са се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки двете понятия Руската нация и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов бил русофоб, та и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир в делата и проктети си; а това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Че кога обикновеният българин и руснак са имали право на участие при уредбата на отечеството си! В това отношение Западният човек стоял значително по-стабилно в политическото пространство на държавата, но то е последствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, в основата си от ХІІІ в. насам принудена да се съобразява с интересите на отделната личност, на самостоятелния, уверен в себе си стопанин. Властникът на Запада в относително по-къси периоди бил безгрижен какво мисли за управлението обикновеният гражданин или поданик. Докато през последния поне половин век представата за държавност у нас е преиначавана. Избирали сме уж достолепни мъже и жени да управляват, но оказал се веднъж във властта, честитият народен избраник вече не можеш да го познаеш. След време някогашния идеалист го виждаме преобразил се в безскрупулен лицемер и яростен негодник. Как става това? Системата за контрол от общността към върха сред нас всъщност досега никога не е действала, и това вече е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Канцеларския плъх, от Партийния секретар, от Доносника, Мекерето, Дървения философ, от назначения да манипулира нацията.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой перекенде*; а се разбира по авторитета и по благосъстоянието на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да проумеем кой колко струва и как би служил на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става така, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е основната грижа на властващия слой в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваш всеки Божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо твърде лично, но не се ли предоверяваме мнението ни да изразява персона, пълзешком към чужди посолства докопала се до длъжността Тръбач на истини? Не желаеш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган, но гласа ти онези все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото омерзение, потресът от посредствени и затова безскрупулни политици пак е в услуга на същите политически кръгове, които три десетилетия след Десети ноември*** продължават да разпиляват и да ни обезличават като национална общност. Продължавай да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, заравяй си главата в пясъка!

  Цивилизацията не е застинал модел, а е развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес – 53-57 години, след като книгата "Д-р Фаустус" била в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но и не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и надменност, най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията. Като чета, налага се да дописвам недоизреченото от немския писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до Немската национална драма, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот на обикновен българин, като част от трагедията на моята нация.

  Да, това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, ала то ми е възможност през чуждо око или бленда да надникна към съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже тук талантливото е в далеч по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата Българска трагедия. В общественото пространство имаме какъв ли не великолепен персонаж – непукисти, самовлюбени актьори на политическата клоунада, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство... Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без анализатори я знам, виждам я, с кожата и със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието и каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам – интересува ме конкретно какво аз бих могъл да сторя, с какво всеки от все по-оредяващите шест милиона български граждани****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг някой отвън да ми урежда държавата. Държавата България – това съм аз, простосмъртният гражданин на бленуваната от Апостола Левски "чиста и свята република"! Нима е трудно да го каже всеки от нас – унижените и оскърбените в тази част на Европа?

  Не им ща ни помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции и луксозни семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях хиляди пречки, само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко жизнено нужни са ми. Но печеля ли добре и по честен начин, държавата ми ще има повече полза от мен. Дали не ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, като разчита на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, Независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети силен да ги отърси от гърба си, да ги задължи да му пазят интересите точно защото ролята им е да са слуги на този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената надменност, в която сами са се нагиздили, ако не ги атакуваш нравствено?! Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – пес, който лае, не хапе. Не осъзнаваме каква сила сме множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави-прави, пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, това е истината! Когато си търси аргати, добрият стопанин не се вълнува кой по-верноподанно скандира "Ура!", а кой за работа действително ще му е от полза.

  09 fev. 2001 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", те ме подсещат, че сред "борещите се за народа, за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко до микрофона, често самите те превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите" в младостта си са се стрелкали като петле с алена лентичка на ръкава из замаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на Невежество, завтекло се да управлява. То със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя красива и отровна, присадена отвън химера. Някогашни перекендета станаха за България "образи", като Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Трайков, люде, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи на НР България Иван Башев (1916-1971) с интелигентността си се отличаваше от дванайсетицата лъже-апостоли в Политбюро; затова го убиха, не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, обладани от "кариеристична революционност", станаха възпитатели и вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чужд за България интерес.

  Ценното от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки жестоката намеса в обществения живот. Мечтая си: човек, с мерак, труд и предприемчивост, по честен път спечелил имота си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкар в чуждия дом по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време кяра си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика е самообричане от сурова обич към обикновения гражданин на Република България.

ПРИСТРАСТЕН ЛИ СЪМ

   

  – Разбира се, че съм пристрастен! Защото съм от поколение български войничета, родени непосредствено в годините след Втората световна война, които на косъм се разминахме да ни хвърлят да се бием срещу янките – същите наперени самодоволни янки, които ядоха пердах във Виетнам, независимо че бяха до зъби въоръжени с най-модерна техника за убийства и заразяване със същите химикали, с които днес тровят и нас от небето с техните огромни летящи цистерни с отрова. За мен лично няма по-гадна държава от Щатите.

  – Това какво общо има с темата за твърдоглавието ти?

  – Не знам. Пиша, каквото го мисля. Всичко е свързано, само ти ли не виждаш! Пред Международния военен трибунал в германския град Нюрберг от 1945 до 1949 г. бяха изправени представители на нацистката власт, извършили низ престъпления срещу човечеството. Полицейски експерти в Мюнхен са разработили виртуална версия на концлагера Аушвиц, съобщава БиБиСи – в газовите камери там чрез мъченията или медицински експерименти в най-големия лагер на смъртта са умъртвени 1 милион и 100 хиляди души, повечето от тях – евреи и славяни. 3D-версията на Аушвиц ползват заради последния съдебен процес през юни т.г. срещу бившия охранител на лагера Райнхолд Ханинг (1921-2017) от СС.

  Щатите крадат от целия свят, крадат сивото вещество – мозъците на всяка нация, крадат от ресурсите навсякъде по планетата. Понеже са по природа самодоволни и нагли, управниците им си въобразяват, че като създадат Зло, то ще им послужи. По начина, по който най-могъщите им банки и корпорации са финансирали нацизма, по същия начин създадоха, въоръжиха талибаните в Афганистан, ислямските главорези в Либия, Ирак, Сирия, Египет и пр. А после Злото се обърна срещу тях и хукнаха уж да се борят с онези, които са техни рожби. Ала да стигне човек до този извод, трябва да вижда нещата днес около нас в глобален мащаб... Българите за тях сме обречени да бъдем унижени, но и унищожени като нация, колцина у нас проумяват!? Съединените американски щати – както след Първата световна война СССР, са експеримент, с тази разлика че – докато основата на Съветския съюз е устроявана върху хилядолетната история и военен опит на Руската империя и Руската нация, Щатите са конгломерат от национални общности, отделили се от естествения си ареал: от територии, където са се формирали като бит, манталитет, възглед за света и човека, и затова умозрителни, аморфни, далеч от християнския възглед за любовта и човешкия ни греховен свят.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uni 2022

Илюстрации:

- Януари 1988 г. в Банкя с щерките и Мария Комитова 

- Руският боен пилот Роман Филипов (1984-2018)*****

–––

* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.  
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи.
*** Според годината на настоящия препис. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона.

 ***** Тежко ранен, обкръжен от нахъсана група ислямисти, се самовзривява, избрал смъртта вместо да попадне в ръцете на главорезите. Би могъл да ми е син. Мечтал съм за такъв син аз – българинът по кръв и манталитет – праправнук на тежко ранения и обезглавен Ангел Керемидов от християнското селище Калугерово, боец от Хвърковатата чета на Бенковски през дъждовния мразовит Април 1876. Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D0%BE%D0%B2,_%D0%A0%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (008.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (008.) 

   Дали по време на соца или след соца, доносникът си остана доносник и мекерето си остана мекере. Независимо от изменените обстоятелства в държавата, структурата на характера, стилът на живот, на поведение в обществото у отделната персона съвсем не се измени. Независимо че мнозина си съчиниха героична биография и се нарекоха демократи, философи и психолози, преданият на партията си остана предан на вожда и партията, фанатизмът е същият, само табелата най-горе се смени. – Аноним (1947)

 

  19 apr. 2003 

ФАЛ

По действителен случай

  Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душица, девета дупка на кавала в състава на областното ни гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и най-висши шапкари, ала въпреки всичко съхранил се наивен и неопетнен, макар и след пенсионирането да продължи да доизносва ремонтираните си войнишки обуща, а жена му леля Райна старателно кърпеше и правеше реприз на "прогледналите" му зелени ведомствени чорапи с пришитите допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките му от счетоводството някога, по време на соца зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че най-сетне Духът ще победи Материята, а пък покрай това, разбира се, и човешката низост, и скришом пописваше фейлетони и къси разкази, до уши заровен в папките с прозаични калкулации върху приход-разход. С оскъдната си чиновническа пенсийка, вече в епохата на лъже-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе някак да се напомпва и той със самочувствието на свободен гражданин, доживял своето време на божествена справедливост и световно щастие.

  На млади години любеше комунизма заради хубавичкия фалшив лозунг "Свобода, братство, равенство". След "славния Девети" (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви юнашки безчинства и золуми, какви предателства спрямо България натвориха за 45 години управление последователите на Карл Маркс и Владимир Илич Ленин, та наплашен, притеснен мижитурски проживя следващите десет години. Не са година, не са две! И тъй наречената "демокрация тип г-н Сорос" тоже го разочарова. Старешкото му сърце се свиваше при всеки леден повей на бандитизма, тъпашкото възгордяване и лицемерието у новите управници на България. Но какво да се прави, като такава ни е човешката природа – надеждицата и меракът умират последни. На стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да оглежда пъстрокрилите общности на претенциозните родни кресльовци, да се диви пред грандоманстващите новички уж литературни гении, които – за разлика от него, нямаха скрупули, блъскаха се по гърдите, шумно прогласяваха любовта си към Отечеството, като осребряваха и позлатяваха тази своя любов, бързичко и ловко си пренастроиха и музата, и перото в тон с онази рубрика от деветдесетте във вестника на обновените чистак новички, яко пребоядисани демократи, вестник "Дума" на господина с брадата на гениалния Маркс и луличката на другаря Сталин: главния редактор, корифея на неугасимата партийна публицистика др./г-н Стефан Продев, приветстваха гордо многострадална България с възгласа "Ний пак сме тук!"– макар всъщост никога да не са си тръгвали от властта.

  Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни българи, някогашните най-верни издънки на Априлската линия на Партията с голямото П, снишили се в първите месеци след нежния вътрешнопартиен преврат в Партията, лека-полека изпълзяха из своите палати, вили, крайградски замъци и дворци, обявиха се за дисиденти и първи демократи и пак свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката на господари на деня, отново заклатиха показалец над доверчивия народец, обявявайки се за неговите духовни пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ей ви го нашичкия бай Люпчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на истини от последна инстанция, пред великия Тутуруткин – гения, живия класик, чийто писания и досега зубкат азбукарчетата направо от читанката.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

  – Добър ден... – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти, например?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

 Тутуруткин тъкмо чете "Демокрация", вестника на седесаря тарикат* Волен Сидеров и толкова е занят, че хъмка, шава пръсти, пари като да брои.

  – Кха-кха-а! – кашля се Манатарков. – Записки нося едни за изминалите години и ако може, едно око да им хвърлите.

  – Тъй-тъй! – извива очи Светилото. – Е, па остави ги де! – Взира се в побелелия като Дядо Коледа инвалид с мерак за писател: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

  – То... спомени да ги нарека, но са неща изстрадани, дето се вика.

  – Тъй-тъй! – измерва инвалида отдолу-нагоре: – Е, харно, ама то тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, шъ знайш. И всяко напиня да го печатаме. Обаче тва иска пари, не става бърже, мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Имам ви доверие, много съм слушал за вас – унило мънка гостът, явно отчаян.

  Тутуруткин най-сетне сдипля "Демокрация", запокитва я върху купчината прастари вестници в ъгъла, прозява се, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Нозете, значи... Ми тогаз няма да се катериш, бе. Ми таз ваджия търчане иска, щом еднъжки си се напънал! – И все пак схваща, че пред него стои почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез ти сега доле, поизчакай ме. Имам аз тук да свърша една важна работица и поемаме към гарата. – Подсмихва се, върти главица, видът му говори: Бе, ще ти дам аз да се разбереш, досадник недни! Но процежда сипкаво: – Ши вървим, ши си хортуваме за твойте споменчета. А!... Точно ли се изразявам?

  Цял половин час Манатарков вися покрай охлузената метална портичка на местното издателство. Нозете му под коленете оттекоха бетер превтасал козунак, обаче дочака появата на Тутуруткин, даже силно му се зарадва като малко хлапе... Тук е мястото да отбележим, че "важната работа" си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната съвременна литература свърши, усамотявайки се приклекнал със смъкнати гащи сред миризливия кенеф между етажите. Олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната. Току избърза, пък се спре, застане с ръце широко разперени, сбрани в лактите лапи, реве досущ като африкански лъв така, че да го чуе повече народ, вайка се:

  – Айде бе, господин Люпчо-о! Докога ши ми се влачиш, бе-е? О-о-оф, оф-оф, що ли си взех аз беля на главата с теб!

  – Не мога, господине, не мога тъй бърже! – мънка бившият интендантски служител, па запъхтян поема пак, клати белокосата си грива като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна си по нанагорнището към Джумая джамия.

      

   Криво-ляво, превзеха баира. Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, величествен някогашен християнски храм, където местни художници-занаятчии излагат всякакви пошлости и красоти: от креватна живопис и дрънкулки до правена с мерак и Божие озарение майстория.

  – Напинят да ма изографисат и не им се давам, не позволявам – оглежда се. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху едната ми буза. Остави туй, ами единия зъркел ми го изтипоса син, другия пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей на, глей! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се предвзето, анджък гръцка кокона се нацупи, подир което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти: – И колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си разклечените женички на Пикасо! А че аз толкоз па разклечена и в леглото си не съм виждал... Туй Модиляни, Мастрояни, Салватор Али, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски, Чайников. Имат и една там "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфиряса ми от ума, кой ли я беше изтипосал, но ми хареса. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги мама родила.

  Чеше се зад ухо. Присвива устни, клати костелив показалец към скупчилите се край кофа с разпалени дръвца и две шепи кюмюр пишман-модернисти, които нафунели от влагата и студа, напомнят повече скитници, нежели пловдивски модерни художници:

  – Двенки... и ей тъй на!... Дибидюс голинки в езерце се плацикат. Третата.. и тя гола, подмива се край официално издокараните господа. Разкош! Тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е то "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"** – поправя го сух дългуч със залъскани, изтумбени на колене едро и грубо кърпени джинси и рехава козя брадица.

  – Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез ваджии парижки – махва пренебрежително, изплюва се към подредените за продан пъстри картини, па повлича сащисания си спътник по-надоле из чаршията. – Живеят си тез маскари французите, е-ей! Ми парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии в облак ухание на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата суркащи пети с измършавяла муцуна се отдели някой, и задъхан от вълнение, с две ръце като удавник за сламка грабне десницата на живия класик, пита нещо, колкото да изрази близост с гения, ала Трендю го излумка с юмрук в гърба, процеди някоя попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте подбрани в хаоса да представят нацията във Великото народно събрание, като присадил се в една от нароилите се като гъби след дъжд антикомунистически партийки: всеобщата еуфория отново го направи обект на обществено внимание, най-вече стръв за боричкащите се да зауправляват България. За магарешкия му инат, заради вродената простотия и заиграването му с Лукановата пасмина новичките му съпартийци нещо му се ядосаха. Натириха го като пес помияр с клеймото "комунистическа подлога", та Картофеният Трендю, както му бе прякорът от игрите зад тукашната пивоварна "Каменица", увисна между електората и властта. Потайните тъмни приятелства с двете крайности на политическата шарения обаче му останаха. Щом едната или другата основна политическа глутница излезе в опозиция, търсят го като обигран в политически схватки и пазарлъци, дялан крайъгълен камък. Каквото и неприятно да е вършил по време на соца, ползва се с предимство, понеже политическите му зигзаги, тарикатлъците му го правят симпатичен на партийните ни централи. Новоизлюпените неопитни в политиката лидери затова пък му имат страха.

  Любомир Манатарков мига-мига-мига омагьосан във въртопа, който го засмука край Тутуруткин. Опитва да е спокоен, незабележим. Опрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. А какво са спомените на Божа кравичка пред блясъка на гения? Нищо не са! Ей го, задава се доскорошният министър на финансите***, Боже Господи! И доскорошният министър на финансите протяга ръчица да се здрависа с Тутуруткин. Зидан като от кирпич сякаш, с хладина, с излъчването на дебел влажен турски дувар, лицето му не лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче това лице е игриво, топи се от сладост... Трендю изтиква към дебелия влажен турски дувар сащисания Манатарков, реди ги такива едни разтърсващи думи:

  – Запознайте се, моля! Наш последовател... Таквиз достойни честни българи крепко следват справедливата ни кауза, нашата демократическа линия... Е, па няма да им се даваме на онез червени вагабонти, я! Тук всинца сме си Градът на Синята крепост?

  Манатарков докосва кирпича и усеща ръката си в хладна лепкава длан. Сърцето му тупа-лупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на този, дето е насреща му, в небето над България с големи златни букви е записано. Разделиха се с високия държавен мъж, лъчезарно ухилен бивш финансов министър, и продължиха нататък.

      

  Крачат към Бинго-зала "Балкан". За мравуняците на Синята крепост тази зала – дом на дяволски съблазни за лесна печалба, е по-ценена тук и от Кметството. При вида й Тутуруткин довършва темата за художниците:

  – С онез муняци**** не ща да споря. Черни са ми! Хем фукара, хем голям го вади. Не си види голия задник... Ай сега, да си побъбрим за твойте споменченца! – И го покани сам да разправи обемистия ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази – да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Ши ги дегустирам! Ама ши седнем в ресторанта на Гарата. Ами гледам какво си се нарамил, бая си нацвъкал. Ми то четене иска, беееей... Хич не си мислил как ще се чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсетте сергии на Муравей Радев току между Централната градска поща и местния Дом на армията. Разнежи се, сочи внушителната сграда на Военния клуб:

  – Кво барче имат отдоле, да знайш! Щу гроздова се е изкъркало там, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез офицерските булки, ши знайш! Имат стая, в алено кадифе тапицирана, и там оле-оле!... Да не ти разправям, че свят ми се завива. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на! Да ги щипя, да ги щипя, да ги щи-и-ипя, пък те да ми се кискат, миличките, да се нати-и-искат. Страхотно!... Имаме Муцинка-Пуцинка, Катинка, Елвирра, Маринелла, Десиславва, Огнянна, пухената Цецка една. Ай, какви поетессси, каква плът, Боже мой! Жарки!... Буквално пиявици. Инак стихчетата им бледички, ама па как ми се лепят завалийките! И аз кво… Да не съм от гранит! Да не съм паметникът Альоша?

  Подминаха градската библиотека на културната столица на България. И Тутуруткин важно отбеляза:

  – Като пукна, тук ши ми диктисат паметника от бронз, ши видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как па ши видиш, кат ши си вече отдавна гиберясал и изгнил посред Гробищата на Рогошко шосе!

  Ей тъй, в приятни лакърдии унесени, наближават Централната местна жп-гара и там, край отбивката към кръговото движение оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще отиде в Отвъдното. Дотам се беше унесъл Трендю, че едвам в последния миг пъргаво като лекоатлет отскочи, та шофьорът на таксито – мустакат тлъст арменец с една дебела вежда и ориенталска хубост, мелодично, почти както владиката Николай, го изпсува на майка. Когато прилежният милозлив Манатарков дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари гения блед, като че с белина накиснат изпран чаршаф, но литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли, а? Видя ли! Искаше да ме сгази идиотът. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум – уточни пенсионерът.

  – Да де, ама не е случайно! Случайно няма в този измамен свят. Откъртена тухла да те цапардоса по кратуната, и то не е случайно. – И се разгорещи: – Затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамицата му! Лапай, гъчи, яж, пий, люби, носи си новите дрехи, че днес припкаме като аслани, а утре... ех, утре ще сме с патъците напред. Панимайш? Животът е кратък! – завърши, вирнал показалец като ироничния баш-философ елина Сократ. И понеже вече се бяха промъкнали в одимения гаров ресторант, отведнъж се почувства като у дома си, избра най-личното място в заличката, придърпа омазаната папка с менюто, свирна от кеф, докато си наместваше задника, тържествено подвикна към келнера: 

  – Таваришч! Альо-оу, маладец! Иди!... Иди ка меньой. Иди...! Иди сюда, пажалуста.

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с пържени в краве масълце печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лучец и ситно нарязан пресен кервиз... Ордьовър фламбе... Филенце от студено веяна скумрия... Пържени картофки с кетчуп и кашкавалец... Руска салата... Капама от пилешко бяло месце... Бутилчица "Каберне совиньон" – за вкус и настроение. Бутилка "Карловски мискет"; ако нямате "Карловски мискет", може и "Димят". И "Манастирско шушукане" тоже... За капак накрая, сто грама виски за разширение на вените.

  Уви, нямаха от луксозното виски "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с по-простоватото даскалско уиски "Тичърс". Към твърдото гориво предложи белени краставички да добавят в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пиперец, триста грама лешник и бадеми меланж, и за завършек варени яйчица, поръсени с кимионец, кокос и по негово предложение – с люспи от едросмлян лют червен пипер.

  – Кръв от жалва обаче нямат – начена да си запрята ръкавите. Пожела по-голямшка салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Ти кръв от жалва пил ли си? А жабешко бутче пане с овчи кашкавалец? – После вече, като съзря сащисания бивш счетоводител, загледа го угрижен: – Ти, например, сега кво ши си поръчаш? – Млясна, приглади мустак, врътна крайчетата нагоре, докато келнерът записва този поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин морно подпря челото си с два пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата с голям диоптър над вежди, извъртя очи озадачен, замърмори:

  – Ама не може тъй! Тъй мизерно бива ли в тез демократични хубави сладки години?

  – Може.

  – Че как!

  – Стомахът, господине... Язвата... А пък и гастрит, камъни в жлъчката. Една содичка ще ме оправи, харно ще ми дойде, че ми пресъхна устата.

  Гладен бе милият. Ой, как му идеше да поръча и той поне една пилешка кълка, поне едно понирано крилце на грил! Ама пенсийката мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е! – тупна го Тутуруткин по гърба. – Веднъж съ живей, ши знайш. Я, отпусни я таз мравешка твоя душица!

  Запълни се масата открай-докрай. Блюдата се точат като на заводски конвейер едно подир друго. Сякаш кухнята на гаровия ресторант тази пловдивска вечер за тяхната маса само работи. Лично управителят на ресторанта, пенсионираният генерал о.з. от артилерията Цоцов дойде да им палне фитила в спирта под паницата за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха на шублера да гледат как господинът със сталинския мустак както сюнгер омита до блясък посудата, че и грижовно със залъче бял хляб обира остатъците.

  Някаква тънка струна у Манатарков сякаш се скъса. Както притихнал следеше змеят отпреде му как лапа, пресяга се, грухти, мляска, хруска, сърба, пърди, оригва се и се секне, някогашният счетоводител трепна като ужилен...

  – Що не почетеш от ръкописчето***** – рече Тутуруткин, – тъй и тъй не папаш! Докат ям, ши те слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Ай, чети!

  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе, чети-и-и!... Чети, ти казвам!

  Ароматното родно винце, мешано с шотландско уиски, правеше артиста своенравен и натрапчив. Навира показалец в носа на сътрапезника, като ветропоказател се върти на стола, търси съдействие, понеже решава, че останал неразбран. Подгъва устничка, нажали се, посегна да се изсекне в колосаната бяла покривка. Залитна. Изсули се под масата. Отдолу-нагоре загледа разтревожения Манатарков; с длани, като у богомолка молитвено прилепени, коленичил под икона сякаш или цял черковен олтар, зафъфла, докато пръскаше през оределите си зъби парченца надосдъвкан жълтък:

  – Приятельо, ти си златен човек и аз много държа на теб, ши знайш, мно-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-ш-што целокупно творчество... Мечтая неутомимо да прочета ваш-ш-ште мемоари. С вас ний си допаднахме, приятельо... За мен вий сте истинский творец. За мен вий сте Достоевски на новата ни демократична Българска литература. – Хлъцва в шепа. – България много ш-ш-ши съ гордей с вас. (Хълцук-хълцук!) Бледно е словото да изразя дълбокото си възхищение и... и рррреспект. (Изпърдя се мощно.) Дълбоко дъх си пое: – Ай сеа, братчед, издекламирай ми кво, например, си сътворил в твойте самотни нощи. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я-я-я!… Я, глей колко ядене си имам. Това кокалче искаш ли го? – почти завря вилицата в окото на пенсионера, надига задник да се изкатери върху стола. – Не щеш. Ми добре! Губиш, сам ши си го изям.

  Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица:

  – Сам ши си го изям, тъй да знайш! – Спомнил си нещо, запрати вилицата на пода, боцна го с показалец между веждите: – Обаче ти-и-и... Ти-и-и все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине! – плачливо рече Манатарков. – Налага се да ида в тоалетната.

  – Оди бе, кой те спира, нали пък ши съ върнеш. Аз съм на пост, шъ знайш. Кат Гюро Михайлов, ей ме на! Ни-и-икво мърдане. Не ши позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата. Хм... Ей, ама кво правиш ти? – Впери се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе-е. Тва е чешмяна вода. А-а, да ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода. – Загледа се към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Де й ръкописа? Я го дай! Ши го чета, ши го изучавам и ши та чакам.

  Отпусна гърло, запя:

  – Ча-а-акам та да додиш, чакам та със буйна стра-а-аст. Ръкописсът тук, на депозит! Щот ако земеш да пропаднеш в дупката, кой шта гони? Хората мамят, да-а. В очите та гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им копелдаци лъжливи! Лъжовен е светът.

  Докато откъм салона на Гаровия ресторант долитаха монолозите на великия човек, Манатарков се уговори насаме с келнера, когото по щастлива случайност познаваше отпреди, плати си содичката, предложи му бакшиш, но онзи категорично отказа и със съчувствена усмивка го изведе откъм задния изход на Централната пловдивска гара. Какво се е случвало по-нататък, вероятно един ден ще бъде описано в историческите хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в "чистата и свята", мечтана от Апостола Левски република. Впрочем, ето как приключва разказа си на следващия ден келнерът-грък, човек с опит, видял какво ли не в живота си на обикновен човек.

  – Накърка се тоз цесит... Хептен се насвятка. Казвам да си платис сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари! Онзи дядка – белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам, цовекът си плати содицката и си замина. Платил ли? Це тогаз сто търсис от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът се пули: Аз, казва, тази сметка няма да я пластам. И ревна да плаце... Плаце, та се къса. Викнахме дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, ама той им се скара. Дойде и господин нацалникът на митницата и му прави обиск... И в сакото му само едно старо два лева от някогашните, от тодорзивковите пари. Ай, мамка му и цесит!... Взеха му те данните, протокол написаха за хулиганство и веце го извездат на перона... Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът. Цирпанлии са нозари, веце сте да са му светили маслото.

  Когато някъде в малките часове подир полунощ злополучният кандидат за писател пред местното ни издателство се добрал до дома си като човек, общувал с великите сили на Нова България, поела го от антрето им с трескави очи леля Райна от заможен Копривщенски род, роднина на известния в Българската история Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещици под иконата на света Богородичка, кой знае какво щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои. – Теб, миличък, пресветата Дева Мария те закриляла******.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 uni 2022

Илюстрациите са от Пловдив, а

графиките са рисувани от автора.

___
* Първоначалното значение на изпълнената днес с ирония дума "тарикат" е: Човек, тръгнал по правия път към Бога, т.е. към духовното си израстване. 

** "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883). 

*** Иван Костов (1949) – политик на днешна България, мразен и обичан колкото Ахмед Доган (1954). 

**** На местен пловдивски диалект означава тъпак, некадърник, задръстен, абдал, абсолютен глупак.

***** Думата "ръкопис" и умалителната производна "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху "о", както я произнасяше пред студентите си проф. Пантелей Зарев (1911-1997), и не само академикът на БКП.

****** Сюжетът е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест-седем лично платени от мизерната му пенсия мижави книжлета с разкази и вестникарски бележки по злободневни теми, роденият през 1925 г. Петър Петров (Василен Ведров) – прототип на доверчивия Манатарков. Съпругата му леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род, племенница е на Тодор Каблешков. Тутуруткин – типичен за родната обществена сцена герой, също си има прототип – любимец и досега на литературните критици, плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в провинциално издателство. Тутурутки и тутуруткиновци са като олиото над водата в т.нар. културен живот на днешна България. Илюстрация за ярката им дейност "на ползу роду", както им иде да се кипрят пред читателя, е войнстваща простотия, лееща се на талази от телевизионния екран: шоу на цинизъм, духовна поквара и разграждане духа на нацията по указания от Биг Брадър. Бел.м., tisss.