ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (911.)
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
07 mar. 1992
ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР
Само любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново сред нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни прочeте снощи на глас от Библията, в неделя сутрин с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. Издухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо нашите българи единствено състав "Гумените кратуни" и яко напълнелия Азис слушат. Да не са Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, онзи тъп симпатяга с врътнатия каскет, дето пращал биячи в Италия да трошат кокалите на проституиращи български момичета, че слабо работили за личната му банкова сметка. Съседите яко обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко: "Я, елате, пиленца на батко, да ви го дам сладко-сладко! На почит се радва и женственият Азис, наред с ръмжащите брадясали до пъпа гарги от бандата на Мано Карамболата.
Тиролски мотивчета не обичали... А трябва. Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю-ю. Тиролската музика поне не ръси намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна мъка и прекаляване с ракия, наркотици и хамерикански питиета. За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са и бледи, и безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им върви само в детските ясли... От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав – хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен, чист и честен, хем да лъжеш като влашки копанарин; както партиен секретар да бленуваш за ред, пък да твориш хаос; да си зъл и груб като баща си, но и досадно натрапничав като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсваха ми само шапка с гъше перо, кожени къси запретнати гащи с кожени жълти тиранти и ален пискюл от двете страни под джобовете.
Милият тенекиен мустанг! Нима очуканият стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава малко обич и съчувствие? Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин. Когато вече привършвахме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет по обяд и авторитетен мъжествен глас начена да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, храбро премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представяте ли си, цели пет часа. Дрогиран осмокласник в нашето училище се хвърли от двайсетия етаж на отсрещния жилищен блок и след ден тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в нашето общинско гробище, а не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува – Радиото дума не обели. Ама виж, милионер футболист си навехнал палеца на левия крак, трагичната вест радиото и националните телевизии я преразказват за осми път през последните дни. Загуба велика за Българската нация!
За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста яко го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата въпросна драматургия измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го вързах към окастрен кол за домати и саръка пъхнах в дупка откъм задника на зазката. Ей, че напет изведнъж стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с ръждив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.
Нали го знаете стария лаф "Моим да пейм фалшиво, обаче пейм с чувство!" Ей това бе накиченият с байряка на България наш ненагледен Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. И сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Че беше ни писнало от митинги, шествия, стачки, палежи на обществени сгради, самоубийства, от крадци с благовидна физиономия, паразити, данъчни чиновници, подкупени полицаи, инкасаторки за ток и вода, възкисели и отровни продавачки по магазините, заядливи контрольори по автобусите, барикади от изкъртените павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и лозунги, от градове на Истината (направени от парцаля) и дворци на Лъжата (градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и защо нищичко досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината, учени историци от някоя хамериканска фондация за промиване на мозък с шербет и мед, политици с лъчезарна усмивка на хищник от телевизионния ни екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три или четири лица, паплач от банкери и охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарни цаци и едър рогат добитък от пръкналите се нови партии, разни животни от секса и чалгата, устати невежи с титла професор и академик, джудже-шоумен в роля на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист в Парламента на България, мародерстваща сган по градските улици, невръстни деца проститутки по магистралите, банда изнудвачи над немощни старци по селата, покровителствана от най-високо място в държавата.
Бягахме, бягахме и бягахме от тази гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир, място злачно и спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бог. Поне този манастир не е правен от мутри, преустроили се на бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните им днешни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната родна Българска земя. Пред обкованата от шестнайсети век манастирска порта ни посрещнаха стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира баш като вражеска ислямска орда. Надигат тенекиените канчета с греяна ракия, оченцата им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:
– Ний ли?... – Поне минута тате го гледаше, зинал уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи като да го бе треснал Божият гняв; с пукот и посред облак сажда се заспускахме по павирания скат под манастира.
– Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми Гица, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селото Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край бистра планинска речица.
– Защо кълнеш, бре! – обади се пак леля към брат си. – Защо кълнеш? Не бива да се кълне и да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!
– Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля.
Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме виждаше за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя този мой език и никога повече да не ям с него, нито да говоря.
– Невъзможно е! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и тази хубава полянка, сине... – С жест на стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в миризливо жабешко блато, – това е животът, сине... нашият мил живот е това.
– Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарски шоколад... те в Рая ли са, виолетовите швейцарски крави в Рая ли пасат? Пък са си най-обикновени говеда!
Ала той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди. И си казах: Ами че да!... Онази, дето не е дошла на купона, вероятно е единственото на света момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, и не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. В ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в съвсем друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона, поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на самонарекли се народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено. Наистина, приятелчета, доплака ми се.
Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат и занемарен краен работнически квартал на Пловдив и докато прекосявахме огромна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко и глухо въздъхна, разтърси се от конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото беше останало от тенекиения мустанг, изтърбушиха го и го захвърлиха пред блока.
– Е, беше тя! – рече мама късно вечерта, докато миеше паниците. – Навозихме се.
– Навозихме се – рече тате.
– За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля ми Гица. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път...
– Следващия път в никакъв случай вече няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай порше карера 911 – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.
Какво се случи по-нататък ли? Около месец от грохналата зазка изчезваше ту едно, ту друго. Първо местните апаши от циганското гето му отмъкнаха седалките, после му отскубнаха вратите, колелетата му отнесоха и по дребните части от двигателя, сетне – и по-едрите, а като заваляха есенните тракийски дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава ситна кучка (камък я уцелил в окото) с три игриви и весели пальока.
Мародерите от близкото гето до такава степен онагляха, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тези пришълци от гетото Столипиново като глутница хиени около агонизиращо животно. Когато остана единствено ръждивият оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без кой знае колко да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като не успяха така, домъкнаха голяма секира, търнокоп и каменарски чук... и го разсякоха на части. Това беше краят на тенекиения му живот.
Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана тук последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И този Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тарторът на местните пияндета, не му тегли ножа, одра му кожухчето, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в глинена тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата от блока се наливаха с вино и ракия, а покрай тях всички любители на чалга от блоковете наоколо слушаха как Азис страда за Вечната любов.
За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста яко го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата въпросна драматургия измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го вързах към окастрен кол за домати и саръка пъхнах в дупка откъм задника на зазката. Ей, че напет изведнъж стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с ръждив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.
– Не ви щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно.
– Ами вий?... Вий за кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па посегна да ни прекръсти.
– Ами вий?... Вий за кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па посегна да ни прекръсти.
– Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми Гица, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селото Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край бистра планинска речица.
Тръскаме се по пътя закъм Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и кучето Ричо с любимата парцалена кукла на побягналия от нас Мики. Ако още е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда кухня пришива ситни котешки тегелчета, усуква се като опитен политик?
– Защо кълнеш, бре! – обади се пак леля към брат си. – Защо кълнеш? Не бива да се кълне и да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!
– Не псувам бе, Гиче, не кълна. Пея си. .
Кой знае какво му се въртеше из ума! Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следваше да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред полянка в дъното на тихо дере. Речица безименна сънливо се провира с приспивно клокочене уж, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... Паркираме сред мочурище. – Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.
Разтъпкваме се низ боклуците, който явно водите довлекли: вехти милиционерски куртки, разпрани войнишки патъци от епохата на соца, хотелски одеала, жълтясали и лайняни болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, куп възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един или без два крака, прогнили пружини за легла, парчета турски керемиди и хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам, като пиша "минирано". Минирано у нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред здраво се потрудили да съсипят всяка тревица, която успявала да си отвори път към светлинката, да се измуши над гнусотиите на този многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно теб, бедния, да те унижи, да ти се изсмее дръзко в очите и зад гърба, да се фука как ловко те измамил, сред този народ от грубовати хора, които хайдука славят като герой и му завиждат зарад богатството, а честния наричат ахмак и будала.
– Яд те е, че не палнахме свещица пред манастирските икони, не виждам ли аз!
Кой знае какво му се въртеше из ума! Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следваше да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред полянка в дъното на тихо дере. Речица безименна сънливо се провира с приспивно клокочене уж, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... Паркираме сред мочурище.
Разтъпкваме се низ боклуците, който явно водите довлекли: вехти милиционерски куртки, разпрани войнишки патъци от епохата на соца, хотелски одеала, жълтясали и лайняни болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, куп възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един или без два крака, прогнили пружини за легла, парчета турски керемиди и хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам, като пиша "минирано". Минирано у нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред здраво се потрудили да съсипят всяка тревица, която успявала да си отвори път към светлинката, да се измуши над гнусотиите на този многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно теб, бедния, да те унижи, да ти се изсмее дръзко в очите и зад гърба, да се фука как ловко те измамил, сред този народ от грубовати хора, които хайдука славят като герой и му завиждат зарад богатството, а честния наричат ахмак и будала.
– Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля.
Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме виждаше за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя този мой език и никога повече да не ям с него, нито да говоря.
– Невъзможно е! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и тази хубава полянка, сине... – С жест на стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в миризливо жабешко блато, – това е животът, сине... нашият мил живот е това.
– Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарски шоколад... те в Рая ли са, виолетовите швейцарски крави в Рая ли пасат? Пък са си най-обикновени говеда!
Ала той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди. И си казах: Ами че да!... Онази, дето не е дошла на купона, вероятно е единственото на света момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, и не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. В ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в съвсем друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона, поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на самонарекли се народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено. Наистина, приятелчета, доплака ми се.
Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат и занемарен краен работнически квартал на Пловдив и докато прекосявахме огромна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко и глухо въздъхна, разтърси се от конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото беше останало от тенекиения мустанг, изтърбушиха го и го захвърлиха пред блока.
– Е, беше тя! – рече мама късно вечерта, докато миеше паниците. – Навозихме се.
– Навозихме се – рече тате.
– За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля ми Гица. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път...
– Следващия път в никакъв случай вече няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай порше карера 911 – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.
Мародерите от близкото гето до такава степен онагляха, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тези пришълци от гетото Столипиново като глутница хиени около агонизиращо животно. Когато остана единствено ръждивият оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без кой знае колко да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като не успяха така, домъкнаха голяма секира, търнокоп и каменарски чук... и го разсякоха на части. Това беше краят на тенекиения му живот.
Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана тук последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И този Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тарторът на местните пияндета, не му тегли ножа, одра му кожухчето, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в глинена тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата от блока се наливаха с вино и ракия, а покрай тях всички любители на чалга от блоковете наоколо слушаха как Азис страда за Вечната любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 07 mar. 2022
Илюстрации:
- Собственици на Нова България.
- Ред и дисциплина са му майката.
–––
* Случилото се е взето пряко от реалността.
Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, заемки от сериала "Семейство Симпсън". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)