ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (332.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (332.)  

   Кукленският манастир "Св. безсребърници Козма и Дамян" пази спомен за героите, тук те изживели част от живота си, оставили следа, която по чудо не е била заличена от времето. В селото Куклен над Пловдив и днес разказват историята за Караиван, за Караиваница и дъщеря им отмъстителката Мария почти като легенда. Караиваница се славела с хубостта си, затова била изнасилена. След гаврата на чапкъните полудява. Мъжът й Караиван я качва на магаренцето си и идват при лековитата вода в аязмото. В манастира умира и е погребана. Караиван се връща тук в последните дни от живота си, да си пречисти съвестта пред Бога. Преди да се спомине, се изповядва и разказва на отеца историята за козия рог и хайдутката Мария – неговата дъщеря. Самата Мария си слага край на живота, когато – обградена от турци* преследвачи, се хвърля от една скала. Монахът, разказал на Хайтов истинската история, завършил: "Много неправди, а Мария една! Затуй не се оправил тоз свят!"

   08.09.2002. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1)

  С Емил** и жена му туркинята Весна по тяхно предложение се изкачихме с жигулата до Кукленския манастир "Св.св. Козма и Дамян". Четирите километра над село Куклен бяха най-занемареният изровен от пороищата път, по който е минавала моята жигула, но местността около манастира, а и самият манастир ми се сториха чудесни. Не ми се и влизаше в двора на тази монашеска "конюшня", толкова тъпо ми се стори отначало това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите докато се озовем тук, та се замотах около колата, докато ми поспадне адреналинът. Е, после... все още ядосан на мен си, се запътих сам към градището, правено, както по-късно обясняваше Емил, някъде през ХІ век или горе-долу по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийски военачалник извоювал над българите.

  По стръмното, а пък широко, градено от едри камъни стълбище с килнати настрани железни, потъмнели от ръждата перила, на слизане за към черквицата се разминах с две полусакати възрастни жени, а преди да вляза при иконите и кандилата, минах на верев покрай дъщерята на съседа Димитър Димзов – болна от множествена склероза или нещо от този род пак така неизлечимо. Носеше я на ръце млад мъж, почти момче още; беше обвила ръце около шията му като детенце, та ми стана чак неудобно, че се явявам свидетел на тази болезнена драма, съчетана с любов, и се престорих, че не ги виждам. Запалих две свещици, бучнах едната пред иконата на Иисус, нарекох за себе си и за книгите ми, другата – в пясъка долу и я нарекох за моите починали родители.

  В дворчето встрани от черквицата цъцри бистра водица от градена стара чешма, а ябълковите дървета този ден бяха отрупани с плод, клоните им бяха виснали чак до земята. Мина ми през ум: що ли никой не си къса от зрелите, зачервени като бузки на хубаво младо момиче ябълки! По земята доста бяха нападали, бавничко гниеха. Умих си първом очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето и побързах да изляза да подиря моите спътници вън от зидовете на манастира. Неколцина монаси – харно изглеждащи, ми се мярнаха на горната площадка, където май са им килиите. Айй, тези пращящи от здраве и сила мъжкари как ли я карат в планинския пущинак, зачудих им се; всеки случай не ми се сториха смотаняци, нито будали и дембели. 

  Изкарахме си бая приятно на стръмна сочна полянка. Въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: А бе какво правя аз тука! Що ги нижа тези дотук ли! Може би защото вечерта към девет от Лондон (?) ми позвъня млада дама, която... ами която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И 36-годишната особа, с която преди 14-15 години бяхме преживели някаква си там интимна авантюра, започна тричасовия ни среднощен разговор именно с това как непрекъснато или многократно напоследък била ме сънувала, а тази сутрин ходила при втора или трета врачка в Лондон, за да й изясни врачка причината да ме сънува, демек, аз от какъв зор се мотая в сънищата й. Обаче не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв там й се явявам. Не ми каза и какво рекла английската врачка. В края на цялата идилия, по настояване на разтревожената нощна събеседница пратих чрез сателитните комуникации следното ведро послание до Лондон: "Животът е с яко развинтена фантазия. а ти си чудесна".

  Любопитно все пак изглеждат въпросите, на които се наложи да давам уклончиви и както обичат да се изразяват политолозите – кривогледият Иван Кръстев, например: "обтекаеми, силно обтекаеми" отговори... в течение цели на три астрономически часа разпит, когато бих могъл и би трябвало блажено да спя. Това момиченце ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченченцата й...

  1. Женен ли съм?
  2. Имам ли желание да се женя?
  3. Кой живее при мен?
  4. Влюбен ли съм бил през онази година и половина, в нея?
  5. Какво ми е становището за идеята някой (?!) да ми роди детенце... (по принцип, не конкретно, естествено) сега или в следващите две-три години?
  6. Как бих реагирал на предложението да ми изпрати лири стерлинги (леле-е-е!) и да прелетя с аероплан от моя краен квартал зад циганския рай Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам известно време?
  7. Що да не пропътуваме пътя Лондон-Кардиф, например, с нов-новеничък лъскав фолксваген-голф или беемве (да, бе – беемве, любимата кола на всеки красив манго), разбира се, за да се запозная с града, на чието име съм си кръстил стихосбирката?
  8. Съгласен ли съм да ми прати паунди, че да го купя веднага този компютър, дето го бълнувам и ми е мечта от четири-пет години?
  9. Дали ще ме познае, ако ме види (т.е. сбръчкал ли съм се вече до неузнаваемост)? Макар че нямало, както великодушно се изрази, абсолютно никакво значение за нея.
 10. Спомням ли си какви сме ги вършили двамцата с нея в нашия незабравим за нея любовен роман? (Ами спомням си ярко, че ми беше бая мъгливо, но това не го казах.)
 11. Изкушава ли ме още гласът й? (Кара ли ме да тръпна сексуално, тъй да се каже?)
 12. И накрая дванайсетия й въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото: Как ще реагирам, ако я видя пред вратата на апартамента ми (никога не го е виждала този апартамент), да речем, подир броени дни, до седмица най-много?

  Та си мисля, докато записвам снощната светкавична анкета: Опомни се, човече! Ако броденето ти по манастири и палене на свещи пред икони ти носи подобни изненади, харно си помисли, преди да поемеш към следващата религиозна монашеска пустош!

  11.09.2002.

  Жестоко, но е истина: всичко пърхащо, дигащо шум, пулсиращо, тръпнещо от страст и отчаяние или копнеж, рано или късно умира, изчезва сякаш никога не е било и не се е раждало; остава след нас единствено описаното в добрата (и в лошата) литература. Добрият автор, както самия Господ Бог, раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъните дори да говорят. Животът е низ от случки, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено хвърления поглед често говорят повече от томове сериозна литература. Галопираме – ездитни коне, пришпорвани от луд жокей; и кой, ако не е пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху сухата заешка кожа! Кой иначе ще съхрани богатството от нежни хищни послания, разкоша от багри, аромати и състояния на духа и плътта за идещите след нас? Кой!

  В самота човек или някои хора... успяват да се хармонизират, да усетят вибрациите, излъчващи се от милиардното множество дишащи, мечтаещи и страдащи, обичащи се и ненавиждащи, богати и бедни, властни и просяци, галеници на славата и потънали в забвение. Самото писане е удоволствие, както кеф е дишането, както съзерцанието на звездите или единственото, което според мен може да се сравни с тази космическа хубост – съзерцанието на красиво женско лице или тяло. То е като спомена и мечтата. Нямам основание да се притеснявам, че материално от един ден нататък вече ще съм дале-е-ече от живите; ами сред живите – ако си заслужава и има стойност, ще остане ненаситното ми любопитство и доверие в Добрата сила, която ни дала човешки разум върху планетата Земя, залутана из Космоса.

  Ненаситен оптимист съм, стоя на върха на невидима за очите пирамида – раздавам късчета вечност със самочувствието на Господ бог... Но това може да го прави всеки простосмъртен, то е заложено като способност у всекиго от нас, които все още не сме престанали да дишаме и да се надяваме***, подреждайки редици от думи върху белия лист или върху изсушена в обичайната манастирска сянка драна заешка кожа.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 noe. 2020

Илюстрации:

- Манастирът "Св.св. Козма и Дамян" над село Куклен.

- Кадър от филма "Козият рог" по разказа  на Н. Хайтов.

___

* Майката на прадядо ми Ненко (1875-1912) от Керемидовия род в Калугерово, която била хубавица, също е насилена от трима чапкъни от съседна турска махалица в дома й пред очите на мъжа й Ангел. И се казва Мария. Тази Мария с шестмесечния си син Ненко на ръце, криейки се от потерята, след като мъжа й Ангел е заклан, през кърищата идва в Пазарджик, където дава началото на Дяволския ни род в Пазарджик.  

** Емил Калъчев.
*** Dum spiro spero (лат.: Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.