понеделник, 31 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  01.07.2000. АПОКАЛИПСИС*

  Приключих с Херодотовата "История" (книга І-ІІІ от общо деветте книги), издание 1986 г. Из записки върху прочетеното дотук: Херодот се е родил през 485 г. пр.Хр. в Халикарнас в малоазийската област Кария, васална на Персия. Умира 65-годишен към 420 г. пр.Хр. Халикарнас бил типичен дорийски град. Какво ще рече това? Имам смътни предположения, че означава едно от по-старите елински селища. Отбелязал съм си още три имена на поети от онази епоха – Архилох от Парос, Алкей и Сафо от Митилена, живяла между VІІ-VІ век пр.Хр.

  
04.07.2000. 

  Към записките "Въведение" бележка под линия за преустановените от 1 юли т.г. предавания на Радио Свободна Европа, финансирани от Конгреса на САЩ. Текстът завършва с констатацията: Мили родни чичовци! Дали проумяват колко важно е да се отнеме от защитниците на соца издигането им като мишена за бръщолевеници с апломб срещу фина напаст, като идеология, представяна за антикомунизъм в стил a la Иван Костов**. Настървяването срещу Злото служи на самото Зло. А точно тук е нужен хладен ум и спокойствие – заключил съм. Неандерталският антикомунизъм е проява пак на комунистическия нагон в търсене на враг, демонизиране на опонента, налагането на мнениe с отчайващо груби посегателства върху правото ни на личен избор. Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" при този род кресльовци звучи автентично нагло точно в стила на бившите назначени за агитатори на БКП.

  
06.07.2000. 

  42°С показваше вчера около 14-15 ч. термометърът ми на балкончето. Последните дни съобщават за рекордни температури в България. Само вчерашния ден, обявиха по Българска телевизия, са избухнали 63 пожара, колкото за първото полугодие на 1999 г. Горят блокове пшеница в Силистренско, цели горски масиви във Видинско, Благоевградско. От африканския континент от месец насам прелитат мароканските скакалци; показват по телевизията лунен пейзаж, пустош там, дето допреди часове имало тютюневи насаждения или дива растителност. От два дена по националната ни телевизия показват пораженията и от т.нар. сицилиански скакалец – листата на посевите са проядени като вълнен плат от молци, все едно ги е била градушка… В Русе измерили 43°С (рекорд), в София 40°С (рекорд)… Не са отшумели ужасиите от катастрофални трусове в течение на двата последни месеца на малоазийския бряг на Турция, както и от войната на сърбите в Косово. Корупция вилнее из коридорите на властта, а няма ни един главорез или висш чиновник осъден. Един прокурор от главната магистратура – Николай Джамбов, около 40-годишен, показно се самоуби в кабинета си пред съпругата си и пред свой колега; направил го заради униженията, на които е бил подложен от Главния прокурор на Република Никола Филчевбивш боксьор; аз още помня Никола Филчев като нелош състезател на ринга. Взривяваха три- или четирикратно офиси на съпругата на варненски някой си шеф, който пеел за далаверите на правителствени и депутатски мафиотски дружинки... И още какво ли не! Почти всеки ден ни заливат страхотии от върховете на властта след славния Десети ноември. Замисля ли се, то са апокалиптични картини, а ние продължаваме да си живеем кротко, продължаваме да бленуваме красиви сънища за България.

  Успяха! Наплашиха ни чрез медиите си и мутрите, чрез крадци, убийци, мародери, монополисти, все отбор изнудвачи. За тях няма наказание. Няма възмездие. Сякаш Содом и Гомор, българските градове се лишават от младите българи, които бягат от този ад, в който ние, останалите простосмъртни, сме осъдени да вегетираме, за да оцелеем поне физически. И продължаваме да се надяваме! Това е българинът в зрялата си възраст, доверчив за лъжите на онези отгоре, печален оптимист. Но кои са тези наши врагове? Невидими ли са! Толкова трудно ли е да ги разкодираме, да ги извадим на светло, да ги осъдим в себе си с нужната строгост: че от лакомия и от невежество съсипаха и онова, което комунизмът на БКП не успя докрай да съсипе?

  Нека всеки живее, където живее, занимава се с каквото се занимава, гради своето, допълвайки общото. Предполагам, ще дочакаме такова време, когато сегашното ни битие ще ни изглежда странно с безчовечността и с насъскванията на огромни маси хора едни срещу други. Как е възможно в течение на хилядолетия християнската ни цивилизация да се гради върху антагонизъм, т.е. върху гневно отрицание! Толкова сме уязвими, а разумът, сякаш вместо да ни примирява едни с други, трупа оръжия за масово поразяване. Така малко е необходимо, за да живеем хармонично помежду си, в съгласие с природата! Пиша това, а нахална, понеже кресливо звучи, циганска музика цепи простора на крайния ни квартал. Някой празнува, весели се, ала дори и в щастлив час, когато би трябвало да му се радваме, че празнува нещо си, идиотът просташки предизвиква с невежеството си бесове. А ти пак си длъжен да го обичаш и да му прощаваш, още повече, защото е толкова непохватен с това свое безочие и наглост. Защото намразиш ли, нищо няма да постигнеш: дяволът влиза между теб и простака, и оттук-насетне чакай беди.

  Отстъпление ли е Любовта? Разбира се, че няма да ида да се обяснявам в любов на грубияна, на престъпващия нравствените правила; но в моето поле Ненавистта няма да пусне корен. Ще ми струва нерви да се сдържам, никой няма да види моето великодушие, пък твърде вероятно е да ме обвинят, че съм малодушен, та и затова отстъпчив, но това малко ли е! Ще направя залог за бъдещето, именно като отрежа Злото, което опитва да ме изкуши да отида да смачкам главата на простака. Защото какво е всеки престъпващ етичността – не е ли той безпросветен невежа, колкото и дипломи зад гърба си да има, с каквито и титли да се е накичил, колкото и готино да седи онова, което казва. Бесовете са у мен, и без да са преструвки и медено сладки речи, добре е да ми повярват – аз действително желая да съм повече от това, което съм – един обикновен човек в България, размечтал се да е смирен и любвеобилен.

  Изпитанията унижават, но на пръв поглед. Всъщност, това са поводи да се уверя достоен ли съм, до какви висоти или низости съм в състояние да достигна. Не, не е странно, висотите – особено материално изразените, са Стълба нагоре, която води стръмно надолу. Съжаление за заможния тарикат и лицемер! Ах, колко проблеми си има той със себе си! На бедния проблемите са извън душата; душата му е уверена в правотата си: да не е избрала нравствените отговори, просто не би била бедстваща душа. И не вярвам, че в охолство, заобиколен от слуги и пажове или смешници, щях да съм по-щастлив. У доверчивия българин съзирам повече самоирония, отколкото страдание; душата на бедния хленчи, усмихвайки се и донякъде горда в избора си.

  Защо преобладаваща част от пасмината разбогатели се измамници се държи така арогантно? Ами това, мисля си, е комплекс. С какво друго да си избие чувството за малоценност! Гърмене с пищов, топовни салюти, насрещен марш, пищни кавалкади и прочие суети, финтифлюшки. Ако да не бяха така смешни, бих ги съжалил, бих им съчувствал; но то не противоречи на любовта ми, само подсказва какви усилия са нужни, за да ги обичаш все пак, простосмъртни човече. Естествено, аз не мога да се надскоча – бих им отрязал главите, а подир убийството отново бих ги възкресил, за да преживеят отново и отново стреса от собствената си нравствена гибел и за да се прогласи великодушието на униженото и оскърбено човечество именно заради тях, разбогателите се измамници, ругателите на човечността, творящите войни и хаос.

  ...Минал с колата покрай жена си, която чакала автобуса, и се престорил, че не я забелязва; тя обаче го забелязала, ама видяла и съществена подробност – че до мъжлето й се кипри изрусена пищна дама, самата Мерилин Монро. Като повечето от мъжкарите у нас, и той отрекъл: как па могла да си помисли такова нещо – влачил с ведра и кървава пот на чело доводи, аргументи, свидетелствали му и двама харни авери, които се клели в майка си и баща си, че ги бил черпел баш по същото онова време, платил бил сметката и прочие. Мисля си: леле, колко ли щастлив ще да бил, че му се отдал най-после случай да си отмъсти на тази, която за двайсетина години брачен живот превърнала някогашния планински орел в плахо домашно петле!

  Добре де, жените са по-добрата част от човешкия ни род; защо обаче все с клюна отгоре посягат върху нас! Не е ли по-умно да приемат своите мъжлета и любовници за поотраснали, понякога белокоси, пооплешивели, белобради момчета, които имат великата необходимост от ласка и всеопрощаваща сестрина милост? Тъжното е, че и ние рядко прощаваме женското великодушие към мъжките ни греховни помисли.

  
11.07.2000. 

  Тукидид (460 или 465-404 г. пр.Хр.) е тракийска издънка от два рода, носещи името Олор, владеещи златни рудници между остров Тасос и град Амфиполис***. До 424 г. пр.Хр. Тукидид бил един от десетте стратези**** на Атина, ползвал значителна власт и влияние както във военните, така и в държавните дела. Загубил битка при обсада на Амфипол и бил заточен подир пленничество при спартанците (негови и атински врагове). Последните двайсетина години странял далеч от политиката, отдаден на писане и уравновесен бит. Прозата му е мъчителна за четене поради изобилието от имена и факти, но и заради отсъствието уж на всякакво пристрастие. Това, обаче, е повърхностно впечатление; всъщност, мъдрият Тукидид създава разтърсващи две и повече исторически платна: за чумната епидемия в 430 г. пр.Хр. в Атина, когато е отстранен от управлението от най-тачения от съвременниците елин – Перикъл, като починал година след това, в 429 г. пр.Хр., във военната експедиция за завладяване на Сиракуза, днешния остров Сицилия – експедиция, приключила с пълен разгром за атинските воини. Жестока е трагедията на мятащата се в безизходица 40-хилядна обградена от врагове армия, изтощавана методично ден подир ден до ужасяващата смърт на десетки хиляди отчаяни млади, до онзи момент пълни с жизненост мъже.

  Силата на Тукидидовата проза е в тази наглед безпристрастност. Той не назовава пряко, а ми внушава потрес и съчувствие като средства за преосмисляне на древни сюжети. Ръкописът бил внезапно прекъснат от събитията през 411 г. пр.Хр. от т.нар. Преврат на олигарсите срещу атинската демокрация. Шест-седем години по-късно, 55-60-годишен, Тукидид издъхва в наследственото родово имение в Егейска Тракия (днешна Северна Гърция) в подножието на планината Пангей, известна ни днес под името Кушница. Стратег ще да е бил на около 40-41 г., което ще рече, че бил роден в 465 г. пр.Хр. Отбелязал съм с огромна удивителна името на 36-годишния Алкивиад, произнесъл в Атинския сенат самонадеяна реч, която станала повод атиняни да се въодушевят от идеята да завладеят Сиракуза. Не послушали уравновесения Никий и грозно си изпатили за тази самонадеяност синовете на Атина.

  
16.07.2000.  

  Четейки ръкописа на колегата Ангел Грънчаров (1959) "Преследване на времето" с претенциите на автора, че това е научно-философска проза. Бележки…

  1) Към текста "Другият Адам" (стр. 61): Твърдението "човекът е зададен априори като набор от качества, които в някаква степен сам ще открие или няма да разкрие", е оспоримо, според мен, понеже свежда усилията ни единствено до това да открием какъв е Божият промисъл за всекиго от нас, простосмъртните. Ами в такъв случай изборът вече не е избор и свободата на личността да се осъществи се свежда до елементарно разчитане на знаци от предопределеното свише. Как да се съглася с такава тъпа претенция! Защото всеки от нас тук не е само резултат и следствие, а е и самозараждаща се идея за борба срещу обстоятелства, дори и срещу божи идеи.

  2) Към текста "Очакване на бъдещето" (стр. 94): За разлика от Артур Шопенхауер (1788-1860), смятам, че всеки човек е господар не на настоящето, а на миналото си: свободен е да го възпроизвежда и интерпретира както пожелае; докато настоящето – вместо да сме действащ персонаж, ни обрича много по-често да сме статисти или съзерцатели на безброй катаклизми (сблъсъци) и трансформации (преображения) от всякакъв род. Дори кроткото живуркане не става съвсем по волята ни; и тук сме зависими я от болест, я от непредвидено обстоятелство, я от мимолетни страсти и настроения. Изобщо, човек битува в динамично равновесие от случайности (скрити закономерности), където волята му далеч не е единственият решаващ фактор.

  
17.07.2000.  

  Вчера два часа, от 3 до 5 след обяд, се пекох на паркинга пред магазина на Метро, докато Re. и колежката й Ганка пазаруваха сухоежбина за предстоящо едномесечно турне до 12 август из Южна Франция. Двете сами не усетили колко време престояли в огромното хале. По пътя към блока им Ганка поне три пъти рече: "Оле-е, два часа! Мен никой не ме е чакал толкова време... Да бе милият ми съпруг, какъвто е нервак, нямаше да се стърпи да не влезе и той в Метро, за да ми вдигне скандал, че съм го накарала да чака". А Re., като останахме насаме вечерта в леглото, ми изсъска: "Все пак си показа зъбите, нали! Не се стърпя! Можеше поне да помогнеш да разтоварим количката с багажа (покупките), предпочете да си дремеш в колата. Ай, колко си зъл и коварен! Познавам те аз, по мълчанието те познавам".

  Какъв е този неудържим женски рефлекс – да наскърбяваш онзи когото обичаш? 


  Вчера към 9 и 30 сутринта звъних по телефона у Грънчарови; обади се той, Ангел; на предложението да идем в някое от кафененцата срещу Висшия селскостопански институт рече, че бил зает до 12 часа, имал после някакъв ангажимент, не можел да отдели това време. Знае, че срещата е, за да говорим за книгата му "Преследване на времето", предполагам, или поне е близко до ума, за да не го знае; ама се държа по телефона така, като да го търсех за моя си лична изгода. Бил ми загубил номера на телефона, та пожела пак да му го продиктувам. Етичен ми изглежда, естествено е да е зает, не би трябвало да го съдя, но що ме заболя от този отказ? От самолюбие ли!

  Виолета Еневска – началната учителка, която доскоро толкова харесвах, а покрай Случая Глория ми се показа в съвсем друга светлина. И заради нейната позиция по този случай ме наказаха тъпанарите от регионалната Просвета. Защо ме нараняват точно близки хора, които съм ценил повече от останалия свят? Дали пък това не е нормално? Сърцето страда по-силно поради любов или приятелство, отколкото по други някакви си причини. Та за такъв род нежни рани от приятели бих пожелал да напиша сборник разкази под надслов "Улица Ниш", дето да опиша моето най-ранно детство с всички битки и поражения заради развихрила се посредственост. За мото ще поставя пасаж от посланието на ап. Павел до коринтяни (стр. 1417 от Библията): Щом любов нямам, нищо не съм. (…) Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

  Подобни ситуации като споменатите три по-горе…

  1) Мария К. (1957) – когато с дипломата за завършения VIII клас на сина й Здравко, много щастлив, че Здравко е пълен отличник, долетях заедно да се порадваме, а тя хвърли само кос бегъл поглед и с държането си ми показа, че не съм й нужен. А пък аз бях влюбен в нея и за мен по онова време тя беше най-готиното момиче на света.

  2) Колегата Пеньо К. (1948) – когато му изпратих за частни уроци сина на приятел, рекъл пред колеги: "Жоро вероятно го е страх, че не може да води частни уроци по литература". Похвалил ме, накъсо казано! Но аз си замълчах, и досега съм мълчал.

  3) Съседи от блока, след години търчане да оправям общи бакии и да устройвам как по-уредно да съжителстваме, по-едно време ме обвиняваха, че вероятно лично съм се устройвал, окупирал съм бил властта. Та професорът Тоню Стоянов (1925) от третия етаж в нашия вход с още двама глупаци ходил да се жалва в приемната на ГК на БеКаПе от мен и ме гледаше до смъртта си (май 2020) накриво, като да бях му изял любимия десерт. Случва се в ден, когато главният редактор на "Комсомолска искра" Георги Яков се отбил за нещо си в същата приемна и секретарят на БеКаПе тежко-тежко се обърнал към Гошо: Я, гледай как твой подчинен се развихрил там? И Гошо се появява на следния ден в редакцията суен-буен и пред зейналите дузина вестникари ми рече: "А бе, Бояджиев, ти какво си деребействал във вашия блок?"

  4) 75-годишният Петър Петров, за когото се потрудих да му вдъхна самочувствие, че е добър автор, пише важни за света неща, а той ми разгръщаше веднъж балтона в антренцето им да провери не съм ли отмъкнал някоя вещ от дома, с блеснали очи ми хвърли в лицето лафа: "Един много близък роднина напоследък така ни ограби, ах, така ни ограби! Доверихме му се, а той бърникал из стаите зад гърба ми".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 avg. 2020

Илюстрации:
- Последната снимка на баща ми нейде в Родопите*****.
- 1945 г. Баща ми с приятели сред пловдивската Главна.
___
* Апокалипсис: откровение; тук е в смисъл: мъчително положение, непоносими събития, ужас.
** Допълненото в скоби е от 7.ХІ.2006 г.

*** Вж. Тукидид, "Избрани страници", изд. 1988 г.
**** Военачалници в Древна Елада. 

***** Снимката е от полуосветената фото-лента, която извадих от фотоапарата му "Зенит", който се оказа единствената необгорена вещ в купето на почти новата жигула, в която баща ми е горял на паркинга зад милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия, привързан към предпазния колан, след обяд около 16 часа на 31 авг.1983 г. Шест дни след това той издъхна от 30% изгаряния в столичната клиника "Пирогов". Трупът му със санитаря на моргата следния ден между шест трупа в мазето на клиниката едва можах да позная – толкова силно се беше подул от гнилостния процес. А си отиде от този свят в четирийсетия ден след 61-та си рождена дата 22 юли 1922 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...