ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

   08 fev. 2001

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор от безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците, и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността и всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско почва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е плашил от вероятността Русия, в която – като общност на ортодоксията (източното православие), Любовта е основа на взаимоотношенията и да не би да оспори католицизма и протестантството с присъщото им тълкуване и философия. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към масови кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно през последното столетие е най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите клети българи още от периода на Османското "присъствие" са се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки двете понятия Руската нация и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов бил русофоб, та и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир в делата и проктети си; а това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Че кога обикновеният българин и руснак са имали право на участие при уредбата на отечеството си! В това отношение Западният човек стоял значително по-стабилно в политическото пространство на държавата, но то е последствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, в основата си от ХІІІ в. насам принудена да се съобразява с интересите на отделната личност, на самостоятелния, уверен в себе си стопанин. Властникът на Запада в относително по-къси периоди бил безгрижен какво мисли за управлението обикновеният гражданин или поданик. Докато през последния поне половин век представата за държавност у нас е преиначавана. Избирали сме уж достолепни мъже и жени да управляват, но оказал се веднъж във властта, честитият народен избраник вече не можеш да го познаеш. След време някогашния идеалист го виждаме преобразил се в безскрупулен лицемер и яростен негодник. Как става това? Системата за контрол от общността към върха сред нас всъщност досега никога не е действала, и това вече е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Канцеларския плъх, от Партийния секретар, от Доносника, Мекерето, Дървения философ, от назначения да манипулира нацията.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой перекенде*; а се разбира по авторитета и по благосъстоянието на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко пари струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е основната грижа на властващия слой в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваш всеки Божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо твърде лично, но не се ли предоверяваме мнението ни да изразява персона, пълзешком към чужди посолства докопала се до длъжността Тръбач на истини? Не желаеш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган, но гласа ти онези все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото омерзение, потресът от посредствени и затова безскрупулни политици пак е в услуга на същите политически кръгове, които три десетилетия след Десети ноември*** продължават да разпиляват и да ни обезличават като национална общност. Продължавай да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, заравяй си главата в пясъка!

  Томас Ман и "Д-р Фаустус"
  
  Стр. 330. Коментиращият Серенус Цайтблом пише: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г. Три хронологически пласта се налагат един върху друг:
    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят е изправен пред завършената вече книга.
  Последният времеви пласт е особено важен за мен, като читател: мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (След страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а е развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес – 53-57 години, след като книгата е била в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и възгордяване – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библейския текст. Като чета, налага се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална драма, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот на обикновен българин, като част от трагедията на моята нация.

  Да, това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, ала то ми е възможност през чуждо око или бленда да надникна към съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже тук талантливото е в далеч по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата Българска трагедия. В общественото пространство имаме какъв ли не великолепен персонаж – непукисти, самовлюбени актьори на политическата клоунада, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство... Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без анализатори я знам, виждам я: с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието и каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз да сторя, с какво всеки от все по-оредяващите шест милиона български граждани****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг отвън да ми урежда държавата. Държавата България, това съм аз, обикновеният гражданин на бленуваната от Васил Левски чиста и свята република! Нима е трудно да го каже всеки от нас – унижените и оскърбените в тази част на Европа?

  Не им ща ни помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции и разкошни семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях хиляди пречки само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко жизнено нужни са ми. Но печеля ли добре и по честен начин, държавата ми ще има повече полза от мен. Притеснява ги може би фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, като разчита на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети силен да ги отърси от гърба си, да ги задължи да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената надменност, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено?! Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – пес, който лае, не хапе. Не осъзнаваме каква сила сме множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави-прави, пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, то е истината! Кога си търси аргати, добрият стопанин не се вълнува кой по-верноподанно скандира, а кой за работа действително ще му е от полза.

  09 fev. 2001 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че сред "борещите се за народа, за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко до микрофона, често самите те превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из замаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежество, завтекло се да управлява. То със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя красива и отровна, присадена отвън химера. Някогашни перекендета станаха за България "образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Трайков, люде, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи на НР България Иван Башев (1916-1971) с интелигентността си се отличаваше от дванайсетицата апостоли в Политбюро; затова го убиха. Не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, но обладани от "кариеристична революционност", станаха възпитатели и вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Ценното от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. Мечтая си: човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкар в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време кяра си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика е самообричане от сурова обич към обикновения гражданин на републиката.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 fev. 2022

Илюстрацията горе:

Тошо Тошев (1942), Светлана Шаренкова (1961), 

Петьо Блъсков (1950) и Делян Пеевски (1980)

___
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.  
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи.
*** Според годината на настоящия препис. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.