Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 4 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. 
  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   11.06.1999.
  Назначена, просто поканили я да си избере едно от местните наши училища, т.е. осигурили й протекция от най-новата политическа власт в общината. До момента поработвала на шест-седем места из най-дълбокия прованс, добрала се някак до мижавата длъжност възпитател в едно от притулените покрай центъра на Пловдив старички неугледни училища. Скромна, притеснителна, изпълнителна, затворена в себе си дори в тясното обкръжение на няколкото приятелки. Кажи-речи, човек без физиономия, без личен живот, незабележим, здраво наплашен, типична рожба на партайския инкубатор за редници с чугунените му правила и принципи "Молчать, не рассуждать!", "Мой начальник больше знает, больше деньги получает!" и девиза на фатмака по душевен строй от казармата на живота: "Когато разговаряш с мен, ще мълчиш!" Този български Павел Корчагин в рокля от романа на юношеството "Как се каляваше стоманата" на болнавия Николай Островски, целенасочено мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на Световната революция, до кръв, до смърт, до безпаметство предан и влюбен в Нашия славен вожд и т.н., изненадващо даже и за себе си изведнъж се оказва шеф, щастливец, на когото парашутът му се отворил, началство на стотина души, повечето от които умни, хора, някак приспособили се да не изживяват трагично участта, в която от половин столетие при соца бе натикан българският учител. И какво преобразование се извършва у тази довчерашна божа кравичка, Боже мой!

  От първия ден в новото й амплоа, в новата й длъжност започва осъществяването на амбициозен план: всичко тук трябва да се приведе в съответствие със стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове, членчета, указания и инструкции как да се управлява образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост към никого, към нищо, което намирисва на ценност в този режисиран живот. Законът, инструкцията, заповедите изчерпват многообразието. Оперативка след оперативка, по две, по три оперативки на ден, когато т.нар. колектив от нисичко снишили се висшисти попива металическия глас на новата си госпожа началничка, която е в стихията си – указва, насочва, посочва, резолира, взема твърди мерки, проявява принципност, отхвърля категорически, поучава, съветва, утвърждава. И над цялата таз идилия като рефрен минорно най-накрая отзвучава над смълчаното стадо от даскаля: "Колеги! Давайте предложения, колеги! Кажете си мнението". Рефренът вероятно е заради формата; все пак "нали вече живеем демократично"! Не секва пороят от фрази, които нищо не казват, освен онова, внушено със самочувствието на новооглашения лидер – тук се слуша мойта дума. L’Etat c’est moi! Държавата, това съм аз! – само че по френски.

  Колко печално е да се живее така тъжно, безкрило, денонощно да си преследван от двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш и които ти висят заплашително над кратуната, че все на някой завой няма как да не те пипнат в нарушение, незачитане, изкривяване на върховната божа воля. Говорим за учебно-възпитателна дейност, не за производството на болтове и гайки. Всяка инструкция под взора на новия шеф ни се обяснява три пъти устно, четвъртия път тя ни я чете, после си назначава отговорник, когото пък ще го проконтролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например, след изпит, треперят първо хората от изпитната комисия, после трепери контролиращият ги отговорник, накрая тръпне и някой от помощниците на шефа. Самият изпит не предизвиква чак толкова трепет и прилив на чувства, както попълването на фамозния канцеларски шаблон.

  Около час г-жа шефката чете задълженията на учителя според Негово величество Кодекса по труда, според Нейно височество Щатната служебна характеристика и според Негово сиятелство Колективния трудов договор и... ни дума за правата на учителя. Когато от задните редички плах гласец запита що тъй, отговорът – "Вие си ги знаете правата. Правата всеки сам да си ги прочете".

  Някоя от даскалиците тук в частен разговор на кафенце изразила несъгласие с шефската воля и доносник верен веднагически й снесъл вестта. Незабавно общо събрание по този повод. И пак онзи тенекиен глас: "Колеги! Какво е това брожение в колектива!" Следва отново прочит на съответните инструкции, членове, параграфи, алинеи, допълнения и прочие бумащина. Защо е това? Учителят в днешната ни уж демократична България анархист ли е! Или олигофрен, бавно развиващ се селски идиот? Славна е тази борба за демократични духовни ценности; да речеш, досега не сме имали образование, традиции, творчество, живели сме си като туземци до пришествието на Месията. Дали това не е механизъм да се изтръгне живецът от и без това унижавания по всякакви йезуитски начини Български учител?

  Не стопанин, не личност със самочувствие на будител на своя мил народ, а част от сбирщина, аргати-чиновници – това ли е идеята? Обезличаването на една нация неизменно започва със съсипване на мислещите, най-вече чрез унижение на онези, които са цял ден сред младото поколение. В крайна сметка, нищо ново, независимо от еуфорично скандираните лозунги от монтирания насред трибуната микрофон за поредния митинг с гора от икони, байряци и хоругви на Партията ръководителка.

  Страшно ми се ще да не е тъй. Ах, дано се заблуждавам, като си мисля, че нищо от ерата на соца не се е променило в българското наше образование, и още по-зле: че в стария бардак с новите курви повтарят мракобесието на познат един, от ранното ми детство омразен чиновнически фанатизъм!

  КАКВО НЕ БИВА

  1. Не бива учителят да бъде почукван с маникюр и нокът по челото. Христос е учител. Големите личности в Историята са учители. Ние тук какви сме?

  2. Не бива хилядите учители да бъдат третирани като тълпа олигофрени. Не бива с тенекиен глас да се квакат азбучни истини пред личности, които четат най-висша духовна материя. Този стил минава на други места, в други географски ширини!

  3. Понеже българският учител при тягостни обстоятелства и при всякакви кофти режими е бил преди всичко личност, а простащината винаги го е наказвала с най-мизерно възнаграждение и лицемерна почит от немай си къде, затова не бива и в демократична България това да продължава. Без любов към човека нищо не става!

  4. Не бива онзи от връо да забравя, че Параграфът, Членът, Членчетата, Алинеята и най-паче само Негово величество Кодексът по труда са създадени, за да служат на човечеството, учителите в това число, а не – човечеството да ги обслужва. Нали!

  5. Не бива да се забравя, че най-естественото ти състояние, след като се добереш веднъж до Властта, е да ти се врътне мозъкът, да забравиш кой си и що си на този измамен свят. Запомни – с инструкцията не бива да си служиш като с чук!

  6. Не бива полицейският разпит, дознанието, следствието да бъдат прилагани при взаимоотношенията между администратор и простосмъртен учител. Учителят не е престъпник. Много моля да се отчете и по най-горните етажи!

  7. Не бива да се забравя, че: Директор, а пък при Вашия случай – Министър, звучи гордо, отговорно и доста приятно за ухото; но учител си остава далеч по-достойно. Няма по-достойна длъжност в държавата от учител, това да е ясно!

  8. Демокрация не е до полуда по форуми или оперативки да квакаш "колеги, дайте да дадем, дайте предложения", ами вместо страх и подозрителност, сам да внасяш доброжелателство у хората около теб. Тогава подканяне няма да се налага.

  9. Не бива никога да се забравя, че високата длъжност в обществото е като лупа, един вид особена леща: големия прави по-голям, дребосъка – още по-ситен.

  10. Не бива да се забравя, че учителят е основният Човек, съвсем не подробност в пейзажа. Решим ли да се примиряваме с Нищожеството, много нисичко и низко ще се наложи да му се кланяме. Тъй е, замълчалият няма как да сгреши, но подлостите на света се вършат с мълчаливо съучастие на огромната маса от страхливци, които умеят приятно да мълчат и мелодично да мрънкат.

  11. Не бива да се бърка дейността на учителя с производство на брикети и калъпи сапун за пране "Чайка", "Петел" или "Камбана". Учителстването е висша, изнервяща тъпака дейност.

  12. Не бива който и да е жив началник да се вживява в усета си за справедливост, най-малкото защото наоколо има и други началници, и всеки началник – със своето чувство за праведност и съвест, ала Бог е само един, хем един за всички.

  13. Не бива да се забравя, че само михлюз, който не работи, само той не греши; в духовната сфера обаче грешките по-често са проява на творчество срещу рутината и невежеството.

  14. Ако си бил зле мачкан и унижаван до този ден, ако идиоти са се гаврели с теб и жестоко те оскърбявали, кога си бил беззащитен, това изобщо и съвсем не ти дава основание да си отмъщаваш, особено на беззащитни и наплашени човеци.

  15. Не бива честолюбието ти да гърми по-високо от твоята гузна гола съвест.

  16. Пловдив е от световните центрове на цивилизацията, пловдивчани са отруден, но незлоблив народ и могат да прощават. Не бива да се забравя и това от всякакви пришълци със завоевателни намерения в най-древния град на континента Европа.

  17. Накрая, пак не бива да се забравя, че животът е разкошен подарък за всекиго от нас; и дали ще го живееш пълзешком с рев, хленч, сополи и паничка за подаяния, или по достоен начин, зависи не от съдбата, не от някой друг, а единствено от теб.

  18. "Да се преобразува коренно днешната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република" – писал някой си Васил Кунчев от Карлово.

  19. И друго от Левски: "Приписвате ми... какво, в очите си гредата не виждам, пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно. Ти ако искрено ми казваш: "Любезни ми брате", то тогава не трябва таквоз бутане и заобиколки, но кажи – това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек; както и аз не замълчавам Вашите най-малки кривулици, или по-добре да кажа: неразбории. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз – твоите кривици, па нека да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора". И това не бива да се забравя, макар писано на 20 юни 1871 година през турско.

  20. Накрая, като теглим чертата под всичко дотук, не бива да забравяме и онова Христо-Ботево "Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти; доброму добро да прави, лошия – с ножа по глава".

  Пловдив, 29 юни 1999 година


  БЕЛЕЖКА:

  Макар да съм го писал преди повече от седем години, посланието дали не важи и за днешните условия в Българското училище? Вечните реформи, вечните страхове, нарастващата лавинообразно бумащина, чиновнически непукизъм към децата дори и от страна на семейството, особено ярко заявен в българските ни медии. Дали не е препоръчително г-н Министърът да си окачи това, че да му е винаги пред очи?

  Пловдив, 25 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 маr. 2020
–––
* Мисията на учителя изисква той да има свобода за творчество. Мижитурката обаче няма как да е учител, още по-малко то е работа за злостен самозванец с диплома от Висш институт, когато се бие в гърди, че друго не може да работи освен цар племе. Бел.м., tisss.