ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1491.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1491.) 

  Човекът е струна, опъната между животинското и свръх-аза над бездна. – Фридрих Ницше (1844-1900)

    20 uni 1998 

ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

  Появих й се като Халеевата комета пред силно притеснените очи на Върба* наред с интимната си приятелка, долетели сякаш от чудния свят на принцовете и принцесите. Тщеславен и самовлюбен, дарих на някогашната самоуверена, състарена, а и отчаяна днес колега от някогашния пловдивски младежки вестник, потопена до шия в битови мизерии женица, книжле текстове, издадено на мои разноски, знак сякаш от Небесата. Е, и??? Трябваше да минат десетина дни, за да проумея колко жестоко съм постъпил. Тя говореше за помията и фекалиите, които я заливат, стичат й се по раменете, а пък аз написах игриво посвещение: да приемем живота за разкошен дар. Ама, че плондер! Наоколо гъмжи от подобни палячовци, и не само в политиката, и не само в културния живот на България, които умират да бъдат похвалени или отличени от сивата тълпа.

  Учителят по физкултура Димитър Радев (1951)** един понеделник застъпал крака на "моя осмокласник" Цанко Ечев, блъскал го и с юмрук по главата, че момчето не му се явило в спортен екип и не пожелало да си свали якето, понеже му било студено. Това става в понеделник... Два дена по-късно, в сряда, слабичкият Цанко скача от покрива на двайсететажния блок срещу училището. Крещял от възторг: "Идва-аам! Как хубаво е да се лети-и-ий!" Чула го възрастна жена, докато простирала пране на шестия етаж.
Случи се преди две години, на 5 декември 1996. В четвъртък, освен стотина ученици и неколцина роднини на мъртвия Цанко, бяхме само двама от учителите: моя милост и математичката Валя Русева. Една от колежките, младата преподавателка по музика и пеене Диана Петкова (1974), която следователят извикал да идентифицира трупа***, месеци след това си имала проблем с нервите; тя да не дойде в новото ни общинско гробище, разбирам, но по каква причина останалите ми колеги-даскали отсъстваха в онзи дъждовен четвъртък край пресния гроб край пътя за Рогош? Излишен, неудобен въпрос!

  Колегата Митко Радев... Поставям го до крехкия, премръзнал Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си пиянде и подиграван от ехидни гаменчета: "Не можеш да скочиш, нали? Шубе те е. Само се фукаш колко си смел". До това крехко полу-дете изправям бетонирания в доброто си самочувствие, печения Радев ("Не пуша, понеже ми вреди на здравето"), и какво се получава, Боже мой, какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах тогава до прокуратурата и до съответната служба в пловдивското МВР. Посочил бях името и адреса на идиота, снабдявал с наркотици не само Цанко, а и още двайсетина момичета и момчета от другите класове. Не открих в книжата си жалбата, която така и не дочака отговор; открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от приятеля Никола Бакърджиев с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста (писан по сюжет от "Спасителят в ръжта" и стихотворение на Робърт Бърнс, за да се пее от учениците ми в часа ми по литература); част от отговора се съдържа тук.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя.
Зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца, мечтайте, докато вън е слънчев денят.

Колко самота, страх и смут, и пропаст в цъфналата ръж!
Зная, сега грее светлина и в небето свети майска дъга.
Всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта там стои.
Тичайте, деца! Скачайте, деца! Там, винаги някой бди.

Зная, животът лети и поляните спят и сънуват цветя.
Зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца! Играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца! Мечтайте, докато вън е слънчев денят.

  Цанко Ечев бе крехко, интелигентно момче. Ех, какъв българин би излязъл от него! За съжаление едва два месеца ми бе ученик, а често отсъстваше от занятия. Улицата беше неговата майка. За баща си нямаше добро мнение. Говорихме си често с него на четири очи. Държах го под око, след като ми се появи опикан до уши в учебния час по български. Като бойна задача на Андрей – яко, здраво мъжкарче, наредих да бди над Цанко, който вероятно се дрогираше, и за двамата определих първия чин на средната редица. Нямаше ли го Цанко, пращах Андрей да го доведе от кафененцето край входа на училището. С майката – дребна, суха женица с хлътнали очи, два пъти говорих, но какво да ми помогне, като сама се грижела за трите си деца: за Цанко, две години по-малкият му брат в VI клас и момиченце... Доколкото помня, работела като чистачка в поделение извън Пловдив. Баща им на децата ги зарязал, налагало й се да работи на две места, що-годе нахранени и облечени да са й децата. Дойде при мен в понеделник Цанко, два дена преди да скочи от покрива на отсрещния 20-етажен жилищен блок, и ми каза тихичко, да не го чуят другите: "Господине! Искам да ви питам нещо. Мога ли, господине, да ида при директора да се оплача от учителя по физическо?" ...Убедих го да не ходи. "Нека да изчакаме! – рекох. – Повтори ли се, сам ще поговоря с директора Панайотов!" Сега, когато преписвам на пишещата си машинка у дома тези отколешни бележки около две и половина години по-късно, с колегата Димитър Радев сме почти приятели: играем на табла и тенис на маса, говорим за България, за нашумели книги, за сдуханите ни политици и политика. Ех, не бил лош човек!

  Спомням си бившият училищен директор какво рече по повод посланието уж от име на заспалия училищен колектив: "Да подпиша?! Виж какво, в тия истории с наркотици играят големи пари, стреля се, бе, Бояджиев. Човешкият живот за ония там горе нищо не значи. Нищо!"**** И ми обърна гръб. А преди година и нещо организираха ни среща на нас, учителите, с напет младичък капитан от полицията. Този приятен, дружелюбен и накипрен със знаци на властта чиновник, след пространно изложение за успешната борба на пловдивското МВР с престъпността сред малолетните призова от трибуната на IV етаж в училищния ни салон за събрания взаимно да си помагаме: "Вратите са ни винаги широко отворени за вас, скъпи педагози!" Ай, че двусмислено! Не се стърпях, попитах от последния ред: "Какво стана с жалбата по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?" Изненадан, да не кажа: нервиран, идиотът рече: "Така ли? Чувал съм за тоя случай. Ще проверя". Вероятно проверява и до днес, ако не е станал началник...

  "Не те ли е срам, бе! Развали хубавия мухабет! – изръга ме в реброто в сюблимния този миг на внезапно настаналата мъртвешка тишина колегата биолог Джени Дженев (1943). – Как хубавичко си приказвахме, а ти... Ти какво направи? Ама че си заядлив!"

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 21 jan. 2024

Илюстрации:
- Царственият град от Вечността Пловдив.
- Пренебрегваният от фукльовци и идиоти.

____

Върба Лулкина-Чавдарова

* Девет години и половина – от декември 1972 до август 1981 г. с Върба Чавдарова (1929-2022) сме делели винаги една и съща редакционна стая, бюрата ни бяха едно до друго. Тя ме защити, когато ме бяха емнали да ме връщат учител в Добруджа, приюти ни в бедния си апартамент, когато с двумесечната си дъщеричка Вера излязохме от дома на родителите ми, заради отвратителното им отношение към 20-годишна Ася. Ала пак Върба неведнъж и дваж през зъби ми съскаше: "Ти, Жоро, тук заемаш мястото на някое наше момче!"
** Години по-късно Димитър Радев (1952) бе съден заради истории с 12-13-годишни ученички.
*** Чуто от разследващия чиновник в местната полиция: "Качил се с асансьора до площадката към покрива на 22-етажния блок, но железният капак се оказва заключен със синджир и катинар... Слязъл оттам и през капандурата на съседния 20-етажен жилищен блок, която се оказала незаключена, се изкачил на покрива. А дали някой не го е бутнал? От навалелия дъжд в калта горе видях следи от гуменките му. Не се колебал, буквално със засилка се хвърлил. Докато е летял, крещял от радост. Въпреки височината, приземил се на краката си". Резултатът от аутопсията: Смъртта е настъпила от големите кости, проникнали през червата в белия дроб и сърцето". В деня на погребението, край входа за II етаж вляво, дето в ковчег бе положен най-сетне заспал щастлив сякаш 14-годишният Цанко, се беше струпало мълчаливо множество деца и съседи.
**** По онова време вечер около шест часа надвечер до училищния вход паркираха лимузини с чужда или софийска регистрационна табела. Мъже събираха около себе си нашите ученици, а Синьото кафене, както бе известно близкото фургонче за училищни закуски, стана средище за юноши наркомани. Там Цанко се е похвалил, че може да лети (вероятно кога се дрогира) и хлапаците го взели за присмех: "Хе-хе, ще летиш, ама друг път!" Това е въведението към трагичния опит на едно пловдивски хлапе да лети. Бел.авт., tisss.