ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА

ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА
ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ

  
...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии...

  В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е принципен, мъжествен, порядъчен, логичен, хладнокръвен, полезен. Но става интересен едва когато поне малко надрасне това свое, в крайна сметка, СМЕШНО, хумористично мъжество. Дори самата дума мъж е смешна, у мен събужда образ, запечатан във фотографии от началото на века – мустакат тип с бомбе, покорител на жени, изпълващия света с празната си, звънка риторика. При мъжа интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила.

  Мъжката святост, мъжкото творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката специфичност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния мъж. Напротив – представя го като неудачник, като падение на момчето у него или като лъжец, деспот и садист.

  В светостта мъжът е най-малко от всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на падналия човек. Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него отсъстват основната претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността (самият Аз с мустаците ми). Иконата на Христос Младенеца в обятията на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата външност. Това трябва да е известно и чувствано, говорим ли за женския въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и себеутвърждаване, тя казва: "силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2 Кор. 12:9).

  (...) Падението на Адам и Ева действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа, която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията. Цивилизацията именно е змията изкусителка, откриващата пред човека уж неограничените му възможности, и така скрива от него неспособността му да проумява света, като му шепне: "Ще бъдете като богове".

  Удивителното е, че истинският творец е скромен човек, ала създадената от тези творци цивилизация е горда. Тя прилича на смешно човече, което сякаш излиза от туристическия автобус, поглежда картина на Микеланджело и казва: "Ето на, какво можем ний, човечеството, какво сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в източник на гордост.

  (...) Най-дълбоко лъжлив от всички е принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към равенство. Със сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на завист (защо аз не съм като него), на злоба, и накрая – на бунт и разделение. Това е генеалогията на Сатаната. Тук в ни един пункт, ни един стадий няма добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична, защото в основата й лежи сравняването.

  Тъй като сравняването води към опит и към познание за неравенството, стига до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителността на каквито и да са различия; а тъй като тях винаги ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали мъж, или жена, е опустошена и безлична, тъй като личното при нея е било точно това, което е било различно спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на равенството.

  На демоничния принцип на сравняването християнската култура противопоставя любовта, цялата същност на която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е създаден от любов, а не от принципи. И жадува любовта, а не равенство, и нищо не убива така любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както натрапваното като цел и ценност равенство.

  В любовта е вкоренена двойнствеността у човека като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да поправи чрез равенство, нито е дефект, нито случайност, а Първото и най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването, изпълняването на личността е в самоотдаването, тук бива преодолян законът, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената като жена и прочие. Това обаче означава, че няма равенство, а онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, но съвсем не и равенство. Равенството винаги предполага множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в творчество...

  Мъжкото и женското начало съответстват на природата на света ни; единствен човекът обаче ги претворява в семейство. Ненавистта към семейството в нашата култура днес извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.*

  Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

Илюстрации:

- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494);

- Светът се основава върху женското начало.

–––

* Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/shmeman. 

  Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, един от най-значимите богослови на XX век, http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

  01.01.2000., продължение

  Оръжие, убийствени акции, гробокопаене и барикадата, като любима метафора на закономерния им поход към сияйното бъдеще на световната за тях хармония – тези хора неслучайно повтаряха и повтаряха в умозрителните си теории. Не допускаха, а и досега не допускат, че покаянието им е единствен изход от престъпление и живот, форма за очовечаване на съгрешилия. Врагът, децата, внуците, правнуците му бяха молепсани да носят клеймото на позора, защото били грешници по рождение, твари от обречен на унищожение вид. Странностите стигат дотам, че за да бъде стопанин, човек трябва да се освободи от всичко лично: колкото по-безличен пред партийния олтар и вожд, значи, толкова по-съвършен партиец и войник на световния прогрес.

  В човешката ни природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генно закодиран. Отровната химера не успя да се наложи, защото безименните партийни редници се оказаха обречени – или да лицемерничат (ако човекът има ум и лично мнение), или да се стопят във фанатизираната маса от маргинали, изпълнители на чужда воля, с други думи, винтчета и лостчета в сложната трансмисия на любимата тяхна партия. В маршируващите полкове от редници личността губи смисъл. И т.нар. соц.класика превръщаше в икона сложни личности като Никола Вапцаров, който приживе – уви, се равнявал по литературни фатмаци а ла Христо Радевски, които пък лит.фатмаци в епохата на соца ги сочеха за еталон на самопожертвувателно обезличаване – "Не съм ни Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник".*  

  Сборникът на Стефан Продев "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато макар преизпълнени с най-добри намерения червени бойци на идеологическия фронт са били принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си недоверие. Към този посочен за опонент на Тодор-Живковото управление публицист не виждам основание да скрия огорчението си. Талантът ни е даден не за да бъде слугиня на която и да е партия, а за да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката – неща, които няма как да са партийни.

       Душата ми не е модерен ресторант,
       за да гуляят в нея разни дами!
       Не искам да пилея гордия талант
       в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският по стил и манталитет поет** на цивилизована Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха, скучна "трудна лирика". Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; и в този смисъл християнската етика или нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура, но и върху съзерцанията на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите на Маркс си остават в сферата на чисто психологическите експерименти, епизод от двехилядигодишната християнска култура на Европа. И не съм сигурен до каква степен човек на Западна Европа би могъл да си представи що е партийност в отровната й болшевишка версия. Докато българите сме натежали от опит. Та си мисля: дали две поколения българи, живели в реалния соц., не сме с имунитета на преболедували една неосъществима идея. Време е да кажем: Да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; а за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да го изтръгнат и смачкат, колкото и да го рязаха, да му присаждаха съветски или североамерикански стил, колкото и обилно да го ръсиха от небесата с идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

  Западният човек го няма този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал. Може би днес Щатите се доближават до онзи тип подло слухтене, с което ние свиквахме още от деца и се учехме да се пазим.

  Ето приписки, грубичко надраскани върху белите полета на споменатия сборник, докато четох и препрочитах по три пъти с респект, но и удивен. От грандоманското въведение съм си отбелязал: "100% лъжа!" за твърдението на автора Ст. Продев: Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин.

  "Техният Славен Девети"? Понеже съм от поколението на най-просвещаваните (от петгодишни хлапета с промиван мозък) бъдещи строители и стопани, ние бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други едни хора се облагодетелстваха и сега разпродават или съсипват това наше богатство. На нас онези от висшия ешелон на Партията им бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си искаме и пред когото си щем. Но къде е моят дял от това общонародно имане? Дали моите деца, внуци, правнуци ще имат разкоша колкото си щат да се гордеят, ако дотолкова са глупави, с нещо, което никога не ни е принадлежало нито на мен, нито на моите обикновени хора, макар да е резултат от труда, таланта и усърдието ни на три поколения обикновени българи?

 Кой присвои имотите на нацията след сдаването на властта от Тато и компанията му? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години подир техния любим Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха в дива пустош България, а българите – в най-бързо топящия се етнос на Европа! 

  И най-веселото, от партийния лагер на обновените бивши партайци ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да съну-у-увате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна организация на преустроилите се агитира със списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив да привлекат симпатизанти. И не виждам как българинът с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази мухоловка.

  Кога отвън ни кълнат, че не сме имали действаща опозиция сред интелигенцията, дали си дават ясна сметка, че над три хилядите умъртвени по политически причини в следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всичките, взети заедно, бивши соц. общности на Европа – ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария? 

След края на Втората световна война, властта у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикува в най-къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни традиция. Помощ в тази сфера оказват висшите школи на Съветския съюз и отечеството ни се сдоби с лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, с последователи на железния Дзерджински – все важни за държавата кадри, които замениха мъртвите или прогонените от България интелигенти.

  Взрете ли се в биографията на днешния политически лидер у нас, с много малки изключения той се оказва възпитаник на изпитаната съветска школа за демагогия, заел ролята Гневен антикомунист и Боец за европейски духовни ценности. Но само вижте кой го е изпратил с протекции да се учи, къде е учил, кои му били учителите. Прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и "етическа школа на партайците" днес са сред най-кресливите агитатори за "демокрация" и "духовни ценности". Защо ли?

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

    Илюстрации:

- Цецка Цачева, за чието следване и диплома се води спор; 

- Рожби на бившите партийци на БКП и днес ни управляват.

___

* "Към Партията" – стихотворение, което задължаваха моето поколение да зубри наизуст още в началните класове на прогимназията. 

               Аз крача с крачките ти бойни.

         Аз чувствам как тече кръвта

от твойте рани многобройни,

и аз горя, и аз туптя (...)

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник...

** Пеньо Пенев (1931-1959).
*** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан интелигенция и верни на Партията. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички важни сектори на стопанския и духовния живот у нас след Втората световна война. Във висшите училища и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени от респект на своите ученици и последователи и досега. Типичен рабфаковски продукт на онази система за възпитание и образование е Цецка Цачева (1958), Четиво за мистерията около дипломата на г-жа Цецка Цачева, вж. http://socbg.com/2016/10/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2.html Бел.м., tisss.