Откъснатото цвете да
се подари,/ наченатият стих – да се допише,/ любимата жена – да се
ощастливи, / инак не си е струвало да се стремиш към нещо,/ което не
ти е било по силите. – Омар Хайям*
АКО ЖЕЛАЕШ...
Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук, дето светът свършва,
дето житата и булевардите свършват,
дето човек може да си говори с небето
като малко дете, което люлее крачетата си
на крайчеца на Вселената.
Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата си рокля и
червените сандали, разпусни
косите си тъй, че вятърът да ги разреше,
и ела.
Ела накрая на света, по тънката пътечка
в тревите ела.
Прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което
винаги е отворено за теб.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 fev. 2021
–––
*
Омар Хайям (1048-1123) е персийски астроном, астролог, математик, философ и
поет със значителен принос в научните постижения, известен преди всичко със
своите впечатляващи четиристишия, ненадминат в писането на рубаи – най-трудния
жанр в персийската поезия. Бел.м., tisss.
Защо ли в графомана книжен, съзрели сте човека най-щастлив? Щастлив и весел – да, и аз се виждам, но по-далеч от вас, за да съм жив!
Похвалата ме обезоръжава, ценителите срещат ме с юмрук, едва ли гарга рошава такава, овации ще я споходят тук.
От тебе, мама, стока не ще стане! – ако израснали сте с тоз рефрен, като в любима турска мелодрама към благи думи ще сте като мен.
Така че по-добре юмрук в зъбите, ритник отзад, и ходя жив и здрав, и нека повече не питат защо е опак българският нрав.
01.09.1998.
Бързичко се отрекохме от комунизма – накичихме го с най-отблъскващите етикети, дадохме на света да почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е толкова просто, еднозначно това всеобщо наше сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия твой живот? Дали не сме като онзи до вчера примерен съпруг, който неочаквано едно утро засипва с обидни прозвища и ругатни някогашното свое любимо момиче? Пред съда на Историята и на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, а и самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало и доста гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Разведеният получи като че свободата си, но вижте какво прави мнозинството с тази даром дадена свобода. Какви сюжети на грандомания и алчност, егоизъм и невежество ни заляха със зловоние! Доцентът Иван Костов бил днешният Стефан Стамболов, лъже-хидрологът-философ Ахмед Доган бил днешният Левски. Тръгне ли да ловува (за пуритана: да изневерява), доскоро инертна, скучна, ленива, самката става гъвкава, предизвикателна и сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази изневяра й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от природата й: Природата тътне в кръвта, физиологията бясно започва да произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; и какви отговори търсиш от нея, точно от нея, какви обяснения очакваш да ти даде?! Отстрани се, стой на място (лесно е отстрани да се препоръчва), ако ти е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне отврата да се унижаваш пред собствените си очи. Как жалък е сладострастният до вчера любовник, които сърцераздирателно охулва своята мила, и накъсо казано, не вярвам на демократи за една нощ. Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото и да си приказваме, каквото и да вършим, негови рожби. Какво искате от нас, манипулирани, приучени да живеем в аквариума на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има и по няколко капки отрова. Учеха ни, че може да има шаблон за щастие, но християнството дава право на всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след "славния" Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтват фанатиците екзекутори, гробокопачите, рушителите с автомат и взрив. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените и образованите във висшите партийни школи лицемери, нежни демагози на Партията. И едва подир 1980 г. се появиха безскрупулните технолози на властта – обиграни актьори от управлението в стил "а ла Андрей Луканов": те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа, сега пак те чрез подставени фигури ни използват като милионна маса крепостни на някаква версия съвременен Български феодализъм с човешко лице. Но и най-хубавата идея е като хубавата жена – захванат ли с мръсни лапи да се ровят из плътта й вандали и варвари, романтичният идеал се превръща в гнусна проститутка. Запокитихме като дрипа в калта мечтата си за Свобода-Равенство-Братство, от която са се ползвали червени тарикати материално, а мнозина от моето поколение духом.
Които се бяха обявили за нейни стопани, те най-бързо се отрекоха от нея. Остана да се пита доверчивият народ от крепостни, които се вълнуваме по площадите, гушнали сини или червени хартиени знаменца: Тази тъжна химера Любовта на нашия живот ли беше, или гримирана луксозна проститутка? Зазяпани по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което учтиво обещаваха на света, не сме усетили как животът ни е преминал в сбиране на имот и гняв за тъничка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.
Чета книгата спомени на Любомир Левчев "Ти си следващият"... Защо ми изглеждат нафукани стиховете, които някога, в студентските ми години – и не само мен, толкова въодушевяваха? По вътрешен строй авторът ми е все тъй симпатичен, обаче: усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това и онова... О, да, бе! Какво ли, което не знам, ще може да ми каже?! И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама без никакви въпроси от моя страна! Просто стискаме си ръце и всеки – по своя си път! Никога не съм имал нещо общо с този кукер на соца.
13.09.1998.
Влажно и хладно сиво есенно утро. Подухва лек ветрец. Кряскащата над отсрещния жилищен блок летяща птица, плюс звуковите вълни: 1) от влака, който забавяйки ход, влиза в пределите на града; 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ на десетки хиляди метра височина отвъд облаците; 3) цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица. И освен това, съвсем определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или мъж със загрубял глас на дърт тютюнджия: безцеремонно, заядливо, с тържествуващо назидателно квакане, с псувни примесено. Лай на улични помияри около контейнерите с разхвърляни от циганите-събирачи на хартии, хляб и метал отпадъци. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките – България в крайчеца на второто хилядолетие подир разпването на Иисус.
Изповедите на Любомир Левчев у мен оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник може да е едно от моите лица. Написаното в едри щрихи ми напомня за ситуации, преживени не само от мен. Пак същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки и заблуди... и същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил дотолкова гъвкав и пластичен, отстъпчив пред властта и самовлюбен. Ама той бил "нашемомче". Не успях да дораста до нашемомче – девет и половина години (от дек. на 1972 до края на юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за нашемомче; каза ми го г-жа Върба Чавдарова*, обявена за доайен на днешната пловдивска журналистика, с която девет години и половина деляхме една канцелария в редакцията на вестник "Комсомолска искра". Връзката на Левчев с българина или с народа, казано в прав текст, е показно-снизходителна именно заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се е налагало да се кълна в преданост и да си дера ризата по площадите на България в знак на любов. Мен тази наша българска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато поетът Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа"... И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, е самия себе си, и от себе си не успява да избяга, та жално хленчи в книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият".
Георги Марков (1929-1978)
Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Приемам я за някаква софийска и снобска версия на заигралия се в дяволски кадрил с върхушката амбициозен талант. Не изпитвам жал към личната му драма: съчетанието Талант плюс Безскрупулност не ми е интересно, макар да нямам против, ако ще цял свят, ако ще цялото "прогресивно човечество" да жали за убийството му. Каквото със свещ сам си търсил, намерил го! Омерзението ми иде най-вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас, унижаваните от партайците, от вечните мекерета и пребоядисалите се ярки антикомунисти, тире "демократи" бивши мазни галеници на властта и ченгета.
В сферата, където се раждат оценките ми за този или онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето – тук медните грошове на вдовицата от библейската притча тежат повече от всичкото злато на богатия наглец и мизерник. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за достойнство подло усмъртения Георги Марков, колкото и талантливо да са написани репортажите му, книгите му, пиесите му. А съм бил от онези слушатели на БиБиСи, които с велико търпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като най-висшето откровение. Да, критика на наши стопански и всякакви безобразия и вагабонтлук – това да; но пък сякаш го е писал като да се покаже удобен и нужен пред висши чиновници на Запада, за които нашата България е само пул за залагане в световния покер и надлъгване.
14.09.1998.
Навън едва развиделява, звукът на отдалечаващия се много ранен влак като че ще съпътства тези записки открай-докрай. На страница 424** сред посещение в дома на Хемингуей, което става през есента на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори по ранг в националната управа на Отечествения фронт след "вожда" на БЗНС бай Георги Трайков – някогашен беден амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България. И на това място, покрай кубинските щрихи за Ърнест Хемингуей, от когото се учех да пиша, Левчев изповядва: Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".
На уредена от казионния Съюз на българските писатели среща в почивната станция на местния пловдивски Текстилен комбинат "Марица" в Родопите – на 2-3 км. по пътя след хижа Здравец, през 1978 г. писателят от селото Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че ни цитира от "Малкия принц" на Екзюпери пасаж, дето го няма в книгата, па го и цитира пред дванайсетината млади поети, рече: "Не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил 300 км., той си знае!) да се занимавам с някакви графомани".
Васил Попов (1930-1980)
Подир як запой Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му душа на грубиян и тъпак!За да успокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези най-велики писатели от Тодор-Живково време се напиваха, където им падне и както се случи. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна някоя си организация да им плати харчовете за хотела, пиенето, мезетата, забавленията, музиката и компанията.
Мило ми е, като си припомня с какво самочувствие тази 130-килограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколена от примрели във възхита и стрес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда моментално да напусна онова салонче. И... не напуснах. Станах, отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си беше само повдигнал задника от табуретката, одма щях да се метна в бодливите клони и да гушна бора отсреща. Могло е и да се пребия, летейки от втория етаж на онази ведомствената вила, но нямаше как да му доставя кефа да се гаври пред онези мои приятелчета, с част от които бях участвал в десетина рецитала пред пловдивска, станимъшка, пазарджишка и прочие любознателна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), известни днес автори на все по-оредяващата у нас четяща публика. Ако у 130-килограмовия ярък грандоман, бивш боксьор в тежката категория, "нашия български Хемингуей" – както вероятно на подбив го нарича Емилиян Станев, думата "графоман" бе стоварена като ляво кроше в муцуната, у израсналия сред изнежената чиновническа прослойка Любчо Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, а и стремящи се да са глас народен. Гледай ти каква наглост: да се стремят към нещо, което само Партията може да ти въздаде като назначение на престижната длъжност Тръбач на истини от последна инстанция! Може думата "графоман" да мине за личен проблем на човек с разстроена психика и пр., но второто: "стремящ се да е глас народен", според Любомир Левчев, е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Партията и Властта. Неприятно, лошо, осъдимо!
Ами че кой можеше да си позволи да говори от името на народа! Нали това право се отдаваше от властта като униформа с офицерски пагони? Да си писател, то беше като назначение на висша отговорна длъжност в партийния апарат. Всъщност, мнозина от високо признатите в България писатели или поети си бяха par excellence политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, за останалите ни "ярки" писатели всеки от моето поколение четящи българи сам би трябвало да се досети.
Същата 1972., когато 36-37-годишният Любо Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни млади хора с оръжие, за да ме назначи на щат "лит. сътрудник" в местния ни младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942) приятелски ме посъветва да посоча минимум двама членове на БКП, които да гарантират за моята политическа благонадеждност. И с подписите си върху кариран лист от ученическа тетрадка за моята духовна чистоплътност гарантираха две прости работнички от пловдивския Електро-апаратурен завод, от цеха за релета, където като редови бачкатор работеше майка ми; нищо че беше дипломиран висшист, та баща ми мебелистът Кирил чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, що ти е дипломата, моето момиче, като няма работа за теб в училище; дали пък да не я туря в рамка дипломата ти и да я ковна долу в нужника за радост на очите?" Девет години по-късно, когато ме уволняваха заради статия, в ОК на ДКМС секретарят на отдел Идейно-възпитателна дейност пухкавата Нели Пеевска*** с тенекиено гласче кършеше ръце: "Жоре, много съжалявам, обаче Партията вдигна доверието си от теб и повече не може да останеш в нашия вестник".
Провинението ми бе критична статия в майския брой от 1981 г., обявен като Месец за защита на природата; описал бях участта на десетината хиляди българи, повечето семейства на хора от пловдивските предприятия, настанени да живеят в условията на изоставени от Бога отвъд най-многолюдното циганско гето в Европа Столипиново, притеснявани от налети на крадци, насилници, обгазявани от пловдивския Екарисаж късно нощем с болестотворна смрад откъм трупна пихтия, изливана пряко в Марица. В този край на Пловдив заболелите от рак в онези години бяха твърде-твърде много.
Мило е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец, какъвто е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият, и заради това – тачен в Латинска Америка Васил Попов и патетичното нашемомче Любо Левчев дали наистина не са съзнавали в онези години на соца, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки артист, на всеки човек на изкуството!? Но в онези години понятието "народ" се изместваше от понятието "партия". Като висши номенклатурни (назначени по списък) кадри на Партията, произведените в сан Говорител на народната съвест лумпени и пройдохи от кръчмите и студентските кафенета бяха въздигани в лауреати (с лавров венец), носители на отличия от постничкото "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален" и "творец от световна класа". От позиция Галеници на властта и симпатяги тези назначени партийни соц. агитатори можеха да бъдат твърде палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария, посуда или маси по заведенията на онази България, можеха да си организират тридневни алкохолни запои, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към народа след безусловна преданост към Партията. И алкохолните им подвизи произтичаха все от самочувствието им, че се борят с империализма, че именно те са "карающий меч революции".**** Книгата на Любо Левчев документира съсипването на талантливо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. В книгата лично за мен откривам драмата на неслучаен между българските автори, чийто стихове особено силно харесвам – Георги Джагаров.
Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато
Съдбата на Джагаров е печална; дето имаме една приказка: каквото посял, това и пожънал! Но как да изгоня от съзнанието си онези редове, апотеоз на достойнството ни на българи:
Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени. Той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан... Но счупи се във тази длан сурова стакана с византийската отрова и кървавия турски ятаган...
И онова красиво и страховито, писано в памет на Пеньо Пенев "Признание":
Ръцете ми лежаха тежки като прекършени крила, но аз с очите си ви плашех, смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами към мене гледаха със страст, че любех аз от вас по-силно и пиех по-добре от вас.
Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй, стил и рефлекс сред съвременните ни поети. Мир на праха ти, драги Георги Джагаров!
През лятото на 1981 – годината на стихийните най-първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на 34-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мен, та ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо по-младите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в ново-новичко, току-що построено прясно боядисано училище. Обяснението – понеже единствен съм с диплома за завършено висше образование, като решавали отгоре уж да подмладяват редакцията, мен най-безпроблемно могли били да ме преустроят. Това им бе версията. Което поне значи, че не са ме сметнали за враг на Партията ръководителка и народа, а за оказал се сред истинските "нашимомчета" случайно, по погрешка попаднал в светая светих на соца. "Вашите статии много ни допадат! – тупа ме по рамо, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия, масивният като гардероб Димитър Димов и сочи, кой го знае защо, през огромното стъкло на Партийния им дом към Централната пловдивска поща: – Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"
Като отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно – през април на 1982 г., същите персони (най-вероятно) са ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на Георги Димитров". Цели два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния си телефон: "Обажда ти се Димитър Жутев", по онова време председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт в Пловдив, и водим ей този мазен диалог:
– Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!
– Не мисля, че съм заслужил тази висока чест – отговарям колкото ми е възможно смирено в слушалката. И възпълничкият Жутев, усетил иронията, взе, че се ядоса: – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш медала и да ми се махаш от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?
15.09.1998.
Влакът, забързал се, фучи на излизане от града. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в хладното предесенно утро този ранен експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първи ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из Древноелинската и Старобългарската литература. Ала какво прави учителят, освен да повтаря от други хора откритите вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът е голямо училище – и докато дишаме, докато размишляваме над хора, събития, ние все се учим. Всяко начало е и финал на нещо си; единствено нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.
Опитах в тези записки по наши Български работи да представя моята гледна точка на неважен, обикновен, наивен и анонимен участник в събитията, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае какво – пробвам да изразя на глас онова, което го мислят повече от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на бясна "демократизация". И докато графоманствах, чувствах се понякога Иисус, по-често обаче се чувствах Адам от кал направения, и то, надявам се, далеч не е позиране, поза, а участ, заложена у нормалния наивник и най-паче у всеки простосмъртен гражданин на "чистата и свята" оплескана до уши в кал и мизерия Република България.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 fev. 2021
Илюстрации:
- Върба Лулкина Чавдарова (1929).
- Агитка на новите политици, 1990 г.
___ * ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата "Индекс 21361" на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение: каквото не е описано в Историята, не се е случило, каквото не е записал авторът, не се е случило, а и няма как да се знае от онези, които идват след нас. Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html ** От книгата "Ти си следващият..." *** По-късно същата Нели Пеевска бе, ако се не лъжа, известно време шеф на Радио Пловдив или местния Радио-телевизионен център.
**** От рус.: наказващият меч на революцията. ***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (460.)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
