Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Story - ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Литературният критик проф. Михаил Неделчев*
ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

    Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, своите Моцарт и Салиери. Някога за едната чест братята по перо на дуел се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? В гимназията ни учеха, че истинският поет е като Ботев, в будоарния вариант – като Яворов, в най-семплия случай – като Смирненски... оня дребничък син на бежанци от Кукуш, Македония, който ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливченченце нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чувалите с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже оная красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

    В началото на ХХ век защитата на творческото кредо, на личната инвенция, тъй да се рече, се осъществявала с подръчни средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци и текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение. За целта също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творческо вдъхновение. Че как да се справи Творецът с някое разплезено, научно подковано теле, което вместо да хвали творенията Му, без капка свян излага смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си представим кротко свели главица като агънце-багънце!

Стоян Михайловски (1856-1927)

Кирил Христов (1875-1944) 

        
В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено подир литературно четене, доставяха чисто естетическа наслада у публиката. Това бе десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички, по-пламенни винаги са си били поетите. Враждата между поет и литературен критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 година в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? О, как се пердашеха "на коневръза" току пред служебния вход на Университета или пред Университетската менза наперени като японски петлета младите поети! Каква прелест бе да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата как нанася ляв прав, дясно кроше или ъперкът на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Героическа оратория в чест на партизанското движение, в чест на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври! 

    Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали славата на местенца за евтин запой с радомирски пелин, червено мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като сме си божем южняци, гореща ни е кръвта!

Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...

– пише Геният на българската поезия и публицистика
** и това очевидно ще да е необходимо състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да дирим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг голям български поет, който плати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение... 


    В училище обаче поета го изучават не като живо същество с неговите земни страсти, падения и възход, а като препарирани благовонни мощи от епохата на фараона Тутанкамон. Прочее, нашият случай е съвсем земен. Ако някой някога гордо е прогласил: Жени и вино, вино и жени! – демек, я ги дайте насам, па елате гледайте сеир! – днес тоя зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавлива съпруга, било невярна метреса или най-паче проститутка, въздигната до небесата със златистия ореол на Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:


    Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

    Хайде де! Изкуството е жизнено като живота. Какви са тия бабешки "печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? 

    Че лириката се нуждае от поза, две мнения няма, но пред изнежения лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало по релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от секс вятърничавото моме, предпочитам пълнокръвните нащърбени строфи на селянина от Добромирка:

  Душата ми не е модерен ресторант,
  за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:

  И ваште благоверни дами
    към мене гледаха със страст,
    че любех аз от вас по-силно
    и пиех по-добре от вас 
(Георги Джагаров).

    Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може и да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна скучна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде реч оттук насетне, протича върху дебелите персийски килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж към сградата на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5.


    Най-младата надежда на Прогресивната българската лирика Лазар Шонов, родом от селцето Гол тупан, Пловдивско – наченал артистичния си живот първо със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се в школата за пътно-строителни машини (валяци, багери и прочие земекопна техника), успешно завършил ІІ курс дървообработване (учил за дърводелец), доучвал вечерно и след осемгодишни безплодни опити най-сетне чрез телефонно обаждане отгоре приет за редовен студент по начална педагогика в местния провинциален институт за детски учителки, която специалност заряза в края на ІІІ семестър и се обяви за артист на свободна практика – в тая мъглива столична утрин киснеше, унило обронил лик над празна маса в празното кафене.

    Празни му бяха мислите, празни му бяха и джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – няма кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта сред пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпохапан от дървениците в близкия хотел "Севастопол" току на ъгъла между софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онуй добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, беше махмурлия, сиреч, в кисело настроение поради снощната запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива жертва да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад.


    Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата във вазичките с неувяхващи бледоалени рози.

    Стана десет, а никой се не явява...

    Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството още от Балканската война. Тия симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, писали някога нещо си, за което светът (освен те самите) отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, пък и шеста стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес". Ветераните се посмушиха в ъгъла при фикуса зад голямата кристална витрина и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка.

    Шонов тъкмо понечи да изпроси цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в наше пристанище Божидар Кънчев, смъртния враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство за трибун и адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна бузка на едно от мометата, друго по дупенцето потупа, па си поръча сто грама шотландско уиски "White horse" и порция тънко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна, като видя с какво блажено изражение отнася питието и мезето на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета.



    – Види се, добре кяри мръсникът – високо подхвърли Шонов. – Виж го ти как се разживял!

    Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в широка усмивка, кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:

    – Цум воль, майне хер!
****

    – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.

    – Силно казано! – примлясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки. 


    – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра насред храстите край селската мера на Гол тупан.

    – Моите са две, обаче стойностни – рече оня.

    – Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.

Нокаутираният литературен критик Божидар Кунчев*****

    – Председателят на Секция "Критика" Симеон Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния телефон да ме похвалят и от най-високо място, от ЦеКа...

    – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.

    – Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.

    – Аз кат ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.

    – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

    Тая му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и литературният злодей бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от уискито и изля остатъка върху трупа.


     Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни с посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните зад фикуса. И никой жал не изрази, не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат ръка на Лазо, по гърба да го потупат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, пред него свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който демонстративно страни от столичните поетеси и тяхното зряло поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦК на БКП.

    Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка Актиния Огоста, в приятелска компания Шонов изкърка бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно писателите зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост". 

Божана Апостолова, поетесса, меценат, книгоиздател******

    Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение то влияе върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените вопли, призивно долитащи откъм женския стан на будоарната дамска лирика.

    Така дошлият от несретното Гол тупан в големия град доказа на света, че и по демократическо, както е било и в комунистическата ера, народът яко люби, тачи и милее изстрадана, изгладувана, най-паче отвоювана в пряк юмручен сблъсък с отрицателната критика Най-нова демократична българска литература.


Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 26 fev. 2016

_____
Михаил Неделчев (1942), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната народна фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил на датиране, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат нашите историци в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** От нем.: Наздраве, господа!
***** Божидар Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/
****** Божана Апостолова (1945), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0


БЕЛЕЖКА: Сюжетът от приземния етаж на ул. "Ангел Кънчев" 5, където някога бе кафенето на СБП, е действителна история. Прототипът на главния герой от епизода се издигна в живота след славния 10 ноември, за кратко (чрез протекция на Радикал-демократическата партия) стигна до длъжността и.д. кмет на Стария Пловдив, прослави се с епични огнени стихове, възпрепятства издаването на книгата „Ламски”, а днес е бахчеванджия в близкото до Пловдив село Рогош. Вж. http://pazardjik.marica.bg/article/read/10655 

Ars Poetica - ХЕЙ, МОМИЧЕ

ХЕЙ, МОМИЧЕ


Не съм във първа младост вече,
времето ми май изтече.
Хей, момиче!

Не съм дори във втора младост,
че и възрастта е гадост.
Хей, момиче!

Как мечтал съм да те срещна
нежна, дива и гореща...
Хей, момиче!

Но кажи какво да правя –
любовта се не забравя.
Хей, момиче!

Днес противен съм на всички,
няма кой да ме обича.
Хей, момиче!

Ала щом съм жив и дишам,
стихове щом още пиша,
хей, момиче! –

ще си мисля, ще сънувам,
че със тебе се целувам...
Хей, момиче!

И когато падне мракът,
хлопне ли над мен капакът,
даже в гроба си студен
ще повтарям тоз рефрен:
– Хей, момиче!



Plovdiv, 21 dec. 2010 – no redact. 25 fev. 2016