ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (528.) Малкият голям човек, на кого му
пука за малките хора? Как на кого! На политиците им пука винаги по време на
избори. – Аноним (1947)
30.03.2003.
ШУШУМИГА
– Ей там е, живей в
най-горния край на улицата, никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига
едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, пък той кро-о-отък, яд ме е да го
гледам. Оная кьоравата с едното око му е съпруга, законният душманин, демек. И
тя на всяко петнайсто и първо число му претръсква и хастара, и джобовете;
прибере му паричките, па сетне му отпуска по два лева и дивендисет стотинки на
ден, два и десет за закуска, осемдесе за малка гроздова в хоремага. Пък той
вади, мама му стара, бая пара му се насъбира, щото е оксиженист и го търсят
хората, особено сега с тез ми ти полиетиленови оранжерии по селата в околията.
Ама къде ти! Онея пет като зинали... Мизерия! Седят си вкъщи и по цели дни
семки чоплят. Тъщата – и тя му е на главата, та с нея ей ти ги станали шест,
макар че тя в друга къща живей и ем домът й е в долния кат на селото, ем все у
щерка си кисне. Хората виждат!
Авери бехме с него. На млади
години щу ракия се е изпило, щу моми са ни минали през ръцете! Орталъкът беше
пропищял от нас двамата. Като герести петлета бехме: на бой, на моми и булки
налитахме, нямаше кой да ни излезе насреща. Обаче откак се ожени, откак оная
роди и четвъртото момиче, направо клекна завалията, ушите му чак клепнаха.
Какво да го правиш! Мълчи, сгушил се, викам: това оня Кътю ли е, не е ли?!
Пий де. Хай наздравичка! И
утре е ден, ма аз така знам: не оставяй днешното пиене за утре. Че с тия
епидемии то знае ли се!? Чакай да ти разправя кво стана по-нататък.
Прибира се Кътю каталясал за
сън, хапне на две-на три и... право в леглото. Сутрин преди другите става и хайде пак на оксиженя. Е-е, ма това живот ли е? С една омазана ватенка, от строежа на
Димитровград още ходи, вратът му кирлясал, каскетът му – с пречупена козирка, врътнат на пенджу-ек, брадясал до пъпа, само очичките му светят като на зверче
в капан. На цялата околия навесите, парниците той ги е правил. Търсен е, та и
не се пазарят, знаят му цената. Ама оная кьоравата все му по ходи петите, знае къде работи и с една моторетка обикаля да прибира парсата. Днеска така, утре така, отвързал се един ден нашичкият и къде, мислиш? Право у кръчмата.
Дай салатка, дай ракийка, пък и мезета: еще говежда пастърма, еще суджучета, еще шампанско, еще курвоазие, еще
пак ракийка за похлупак, гушва шишенце мастика на изпроводяк, и те ти го спец
инженер по пътното строителство: Тоз тротоар е мой, ама и другия не си го
давам.
Като го видели ония ми ти
женуря, преобърнали тавата с люспите, почнали да го ядат от вратата, ама
кротко, щото знае ли се... Ти – почнала го дъртата – дом нямаш ли си, кой ходи
по кръчмите да пилей пари, нали тук всичко има... ей ти пиене, ей ти мръвка
всякаква! Не те е срам, тъй да ни излагаш пред хората, кво ще си рекат сега
хората, четири щерки за женене имаш, за тях барем помисли ли?... Мисли той,
трънки мисли! – емнала го и кьоравата, изтръгнала му шишето от ръцете и с
юмруци хванала да го бъхти по гърба. Не съм бил там да видя, комшиите всичко
видели, щото рехав плет от плетени върбови съчки ги дели... Ни мъ барай! –
озъбил се Кътю, дръпнал си шишенцето. А-а-а, тъй ли, пукницо проклета,
сега шъ ма разбереш ти – накокошинила се оная и отишла, та врътнала ключа на
вратата. Кво е станало после, никой не знай.
Тича по някое време
комшията, пъхти, едвам диша: отивай, вика, че у Кътюви нещо неприятно шъ са
случи, щерките му търчат по двора, циврят на умряло. Скочих: бре, семе калпаво,
затриха харния човек! Стоим ний вън, щот и голямата порта залостена, надигаме се на
пръсти, изпъваме шия над дуваря, пък вътре тихо, ти-и-ихо – мухите в кенефа им
слушаме как бръмчат. Няма нищо, викам на комшията, заспал е нашичкият блажен
сън, знам го по себе си – най-харно се спи подир запой, кърска любов и кавга. Абе, тия са урсуз, закахъри се той, тоз негов блажен сън да не излезе
вечна му памят! Сбраха се и другите патриоти: тоз каже нещо мъдро, друг му
отвърне нещо, тешим се, успокояваме се. Харно, ама хлапенце едно взе да вика: Чичо-о,
глей-глей! Кво има, бе чичовото? Дърпа ме за ръкава и сочи: Глей бе, чичо-о-о,
керемидите мърдат. Брях, мааму, наистина мърдат. Ей, хора! – развълнувах се. –
Кво й става на таз къща, бре?
Изпращя дъска, керемидка се
изтърколи, подир нея – още няколко, изду се на онуй място покривът като корем
на бременна първоначално, а после – като гнойна пъпка... и те ти го Кътю: върти
глава, рамене, шава като пиле още в яйце, недокрай излюпено. О-о-оп, измуши
раменете, протегна ръце, изпълзя върху циглите: Е-е-ей! – проплака. Не ми е мил животят, бе, ше са трепя... А и шишето с гроздовата – у него. Рекох
си: тоя току-виж сторил белята! Подир малко пак: Е-е-е-ей, е-е-е-ей,
мама му стара! Е-е-е-е-ех! Кърти, да речеш, нещо издълбоко, нещо насъбрало му се,
нещо отдън душа.
Изтърчаха двете усойници:
Къте, що щеш? Кво па ти стана така отведнъж?! Досега нищо ти нямаше, Къте-е-е!
Търчат назад-напреж по двора, протягат се към небесата и облаците: Айде,
миличък-моичък, слявай от керемидите! А той: Няма-а-а-а-а, няма да сляна. Извадяйте – нарежда – грамофоня под асмичката. Искам си оная песен, мойта, вика. Че коя е
твойта песен бе, Къте?... Оназ, ма, не я ли знайш! Коя бе, Къте-Кътенце, коя песня?...
Оназ, дет я свириа на сватбата ни, кога се женийме с теб. И запя, човекът му с
човек. Пее и плаче: "Само ти, сърцееей, си ми-и-ий прия-я-ятел".
Изнесоха прашасалия грамофон
куче марка, курдисаха го ай тъй под асмичката и го пуснаха тихичко. А моят авер
отгоре като някой диригент от пловдивската опера дава разпореждания: Ша са
фърля – вика, – мен животят вече не ми е мил. Пущайте го тоз грамофон до дупка.
И кво мислиш може би?
Зарадва Кътю цялата махала, всички патриоти.
Пловдив – най-древното
жизнено селище в Европа 
.jpg)
