Една от перфидните форми на унижението е да те
смятат за наивен и глупав, след като мълчаливо си приел кощунствата им. Те
просто не разбират тази нация, защото са се пръкнали като хищни плевели в
плодна нива. А нивата помни. – Аноним (1947)
13 jan. 2014
ТРЕВАТА Я КОСЯТ, И ПАК РАСТЕ*
Тревата я косят, и пак расте.
И триж по-остра, жилава тя става,
но стъпи ли крачето на дете, тя майчина милувка е тогава.
Вий газите тревата, господа
и дами от елитните етажи,
но няма да оставите следа –
народът няма никога да каже...
Косихте я из корен. Е, добре,
земята преорахте с остри нокти. Тревата как ли ще ви разбере,
че хора сте, ужасно кофти?
С финес или с вандалски бяс –
бетоновоз срещу тревата,
изляхте си омразата над нас:
"Разделяй и владей!" – познато.
Тревата я косят, и пак расте. Но кой ли ще я защити такава –
наивна като мъничко дете,
което доверчиво ви прощава?
Пловдив
– европейска културна столица
Plovdiv, edited on 7 mar. 2023
Илюстрации:
- Убеден в силата на тревата.
- Децата, тях поне да опазим!
–––
* На мълчаливия как да му отнемат думата! Негласуващите, отвратените от представленията с трошене на паметници, мълчаливите, дето вече не гледат телевизия, са всъщност проблем на политическия лъже-елит у нас. Бел.м., tisss.
Тук нищо не се проверява, няма критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое? Всеки е убеден, че има да разкаже нещо свое. Почти всичките ми познати, които не са писатели, са дълбоко и искрено убедени, че не са станали писатели, само поради липсата на време. –Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд. 1980, стр. 75
8 uni 1999
КОКОШКИТЕ НА ХЕМИНГУЕЙ
"Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, подмамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм... Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъптон Синклер."То е пасаж от студията на младия Атанас Славов** "Под сянката на Фордовия мит", в масов тираж на издателство "Народна младеж" от 1963 г., стр. 68.
Българската ни държава след Освобождението едва успява да изгради нравствена основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация у нас са скарани с човека от народа: едно приказват, друго вършат, лъжат безогледно, бързо се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство избутват специално подбрани полуграмотни или яко невежи събратя по душа и манталитет на Ст.Л.Костовия министър Големанов, глумят се просташки над интелигентния прилежен стопанин, вместо да разчитат на неговото съдействие, закрилят закоравелия вагабонтин, цункат лапа на всеки по-силен от тях и това, разбира се, за тях е цел на тънка политическа дипломация с дебелашкия лаф на Алековия Бай Ганьо, на мераклията: "Ех, да ти пипна аз
тебе Солунската митница и
не ми трябва много: две години, две години само да ме оставят управител или оценител на митницата!"
Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се простак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като декоративно пале покрай богатите софри и наместо да гради самочувствие у българина чрез нравствени изисквания в общите ни дела, занимава ни ежедневно с кощунства сред прослойка отчайващо нагли персони, докопали се до власт, велика слабост са й сюжети, където Злото е всепобеждаващо.Единични прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего, някакви си там бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, смятат те за враг и в двата им лагера, син или червен. Девизът на йезуитската инквизиция и на партайците: "Който не е с нас, е против нас!" не е преставал да е водещо начало за последните 145 години обществен живот у нас.
До вчера се люспеха, днес още прочистват стройните си партийни редици от врага с партиен билет. Но и то не е нещо ново. По този начин са управлявали далеч преди тях и Стефан Стамболов, и Александър Стамболийски... Тогава що са тези гърчове? Не е ли подозрителността присъща на тайните и затворени за простия народ общности, на мафиотските кланове с дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските кубета на Източната ортодоксия, ала заимствала стил от сицилианската мафия! Как е възможно нация, вървяща плътно в стъпките на Първостроителя апостол Павел, да е толкова безпомощна пред посредствеността и вандализма? Как от толкова прибрана, уравновесена нация на бял свят се пръква толкова продажна, алчна простотия? Дали не сме въздигнали Апостола Левски, като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него! Дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде в отглас от гузна представа, че българинът в никакъв случай не може да е безкористен, Васил Левски е различен от нас?! Да монтираме иконата му в олтара и да лекуваме с топовни салюти, фойерверки и високопарни речи малодушието, болната си съвест?
Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи? Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското Народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омаскаряване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство, не на слугинаж. Народно събрание ли имаме или партизанско сборище! Всеки случай, ясно е, че у нас народният избраник не защитава нацията, а партийния си бос. Партийното деление, вместо ползи, нанася непоправими беди. Докато всички, родени в робство, измрем ли? А може би докато не заплетем пак нишка от корените на българското ни Възраждане, където, колкото и неопитност да е имало, надделява родолюбие, любов към отечеството и общността на българщината, т.е. към човечността. Че умеем да воюваме, но знаем и да си помагаме в беда.
Мастит автор, когото ми представят за храбър човек – емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, от 1984 г., вече като гражданин на САЩ, издал над четирийсет тома белетристика, поезия, изкуствознание, фантастика, теория на литературата, автор на трилогия за дейността на Петър Дънов, публикува тези дни в най-популярния вестник у нас цял чаршаф статия***под разгромяващото заглавие "РАЗСМЪРДЯХТЕ СЕ". Какво предлага защитникът на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който е казал, че моралът е най-важното и значи, оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това."Следва правилното очевидно тълкуване какво аджеба имал да ни каже любимият на академика от Сливен Фьодор Михайлович, изпъстрено с иронични пасажи от типа: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец(проф. Тончо Жечев е родом от с. Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни е казвал титанът на православието от Санкт Петербург"; "кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва – бел.м.), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите...";
"Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин (?!) и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви Съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."
След декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (1929-2000) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон... Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно изключително скромно продължава: "Пиша ги тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация".(Хе-хе!) Финалът на статията със смърдящото заглавие: "...Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа".
Ех, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? А човекът нали казва нещата, както ги вижда! Но според мосю Жан-Батист Молиер (1622-1673): и лицемерът Тартюф рецитира от сцената на общественото единствено верни неща... Така изразен, демократизмът у хлевоустия академик от Сливен, пък дори и респектът му към Тончо от Дивдядово, защо ли някак хич не съответстват, не ми се връзват обясненията му в любов с жарките призиви за саморазправа чрез онзи тиган на господин кебапчията. И усъмнил се веднъж и в сливенския чешит, и в предизвикателната му честност ли, що ли? – познат ми се провижда иззад мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами че този образ ненагледен вече ми е известен. Паметта, дами и господа, е жестока работа! Спомням си, някога, като блед гимназист, срещал съм му името, направил ми е впечатление, даже съм си купил в тогавашните години на оскъдица книжлето му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с показателно заглавийце "Под сянката на Фордовия мит" – едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към живо интересуващите ме по онова време североамерикански автори класици, по препоръка на Никола Джоков – Джоката (1934-2000), първият ми учител в писането: в стиховете, разказите, вестникарството. И ето какво през онази далечна 1963 г. съм си подчертал с червен молив, написано от въпросния сливенски тарикат Атанас Славов за носителя на престижната Нобелова награда за литература Ърнест Хемингуей (1899-1961): "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто и вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки". Вж. Атанас Славов, цит.съч., стр. 21.
В сглобения от фрагменти (парчета), заети от съветския печат агитационен сборник на мощната идеологическа секция към издателството на ДКМС, предназначен като за пъпчиви нашенчета, демек, за млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал ядни фрази не единствено за автора на антивоенния роман, за бестселъра "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек, Артър Милър, когото назовава красиво и гнусно "нихилист". Отрекъл разгорещилият се нашенски соц-агитатор тотално и най-престижната годишна премия за литература и публицистика в САЩ и Западния свят "Пулицър", отрекъл накуп още дузина автори и литературни сдружения на Северна Америка.
Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов, ама 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако не ви е приятно – господин Славов, вадил с пълни ведра сведения и квалификации за прогнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двамца анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), Ситни-дребни като... камилчета!
Любопитно ми стана: откога па Ърнест Хемингуей изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че най-подробно ме е занимавала темата за живота му, а такава слабост към кокошките, не бях подозирал у боксиращия се 190-сантиметров янки сър Хемингуей. Та и този факт си намери обяснението как нашият Атанас Славов стигнал дотук. Когато превеждал най-прилежно от съветските първоизвори, сливенският баш-компилатор, самообявил се за ярък борец срещу американските "писатели-ренегати" по негов си тертип превел руската дума "кошки" (за котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния български език като "кокошки". Та и този факт си дойде на мястото, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род от африканските лъвове до своенравни мъркащи. Та питам след тази екскурзия до миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпропчик на болшевишката идея и на всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния видимо узрял академик – все така гневен, но сега нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто силно му се приискало с тиган нумеро восемь, зает от авера кебапчията, да задрънка опонента по вражеската червена комунистическа кратуна! Ако открих нещо непроменено в цялата галиматия около професора, академик и виден демократ Атанас Славов, то е до болка познатия стил на разюздано отрицание – стил, представен от политически маймуни и пишман-философи, от фенове на т.нар. европейски духовни ценности, но повлиян от яростта на пролет-култовщината на "Великия Октомври".
Еле па ние тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-як демократ! И ето завъртя се Виенското колело на живота, доживяхме маргинали с манталитет на първосигнално партайгеносе да ни бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в обществения живот, в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя. Случва се някога поради онези познати до болка "грешки на растежа" да се завърти като ветропоказател над старата опушена кебапчийница на БКП, ДПС, ГЕРБ, СДС, БСП и Продължаваме промяната, пак естествено според посоката, в която духа вятърът... Нали всеки има свещеното право да се развива не само по акъл и мускули, но и като общественик, публицист, писател, политически анализатор, изследовател за влиянието на леката жена и незадоволения напращял политик върху демокрацията у нас и пр.!
Да поставиш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта – ами че това е в услуга на управлението! Защо ли не разбират простичката истина, все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Българите пак ще се оправим, и няма как да не се оправим; само да внимаваме кой и как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Фанатикът – вари го - печи го, си остава фанатик, каквито и клетви за вярност да изрича, както и да се усмихва от телевизионния екран с гримасата на нежна акула.
Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак!****
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 6 маr. 2023
Илюстрации:
- Академикът Атанас Славов от Сливен. - Влюбен в кокошките Ърнест Хемингуей.
___ * Kazimierz Brandys (1916-2000), автор от най-висока проба в модерната европейска есеистика. ** Атанас Славов, родом от Сливен (1930-2010), се изявява по Радиостанциите Свободна Европа и ББС (1978). Работил по проблеми на източноевропейските култури в Център "Удроу Уилсън"- Вашингтон (1979)., инструктор по Български език в Държавния департамент на САЩ - Вашингтон (1980-1983) и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд (1983) Радиосценарист, редактор, диктор в Радио Гласът на Америка(1980-1990). Автор на стихотворения, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него ласкаво са се изказвали световноизвестни писатели. След като напуска България (1976), се заема да пише мемоарите си, на които дължи известността си на Запад. Написани на английски, те първо звучат на български, четени от автора в 52 седмични емисии на Радио "Свободна Европа" под надслов "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български под заглавието "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите му се явява на английски (изд. "Оксидентъл прес"- Вашингтон) под заглавие "With The Precision of Baths".В книгата си пресъздава политическата и културна атмосфера в България по време на соца, и основно по тази причина през 1986 г. му е отсъдена премията Legerete International Writers Union Book за отлично съчинена автобиография. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)
Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за прилежната домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на янкито Ърнест Хемингуей" последователят на Петър Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., стр. 13 от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина). *** Вж. вестник. "Труд" от 26.VІІІ.1999 г., стр. 10.
**** Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак! – Молиер (1622-1673). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)