ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1548.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1548.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, хармонията покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят – винаги един и същ, ала толкова хубаво е да осъзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа гробищна пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001 

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:

"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"

Заплака Мария, аз очите си трия

и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,

по-гола не бях я съзирал до днес;

в окото ми сякаш заби се топола

и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,

косите как сресва и въси чело;

тя беше все още уж мойто момиче,

жена като всички, с добро потекло,

такава разкошна, омайна и сладка,

да имах патлак, бих го взел начаса,

бих си теглил куршума, и значи, накратко,

в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде

открие достойния верен жених,

назад дяволито към мен щом погледне,

то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 apr. 2024

Илюстрации:

- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!

- Млад и ненаситен на ласки нехранимайко, 1972.*

–––

* Преразказват ми какво си били бъбрели през междучасието пред 148-а и 160-а аудитория на Софийския университет момичетата от нашата II група по Българска филология с втора специалност Руски език, и как една между тях – Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, авторитетно се изказала: "Ох, скъпо ще си продаде кожата той!" Снимката долу е от 1970 г. край езерото Ариана до Орлов мост. През април в онази пролет сме: Петко (32-годишен) от Хисаря, Катина Главеева от Разлог, Рада Панчовска и Кунка Велчева от град Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от Попово, Г. Бояджиев от Пловдив, Недялка Бояджиева от Тополовград, Недялка от Враца, Яна Мавродиева от Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол, Галина Донкова от София, съпруга на известния поет Калин Донков (1941).

  А инак, текстът е писан в чест на Ванчето от с. Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колега от Хасково гневна ми каза: "Пък Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". И понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, последната строфа реда дописах следното утро след нощ с мокри сънища... Приключих с даскалуването и Ванчето ми се изгуби някъде. Няколко години след това я срещам край пловдивски магазин на "Метро" с бебенце в детска количка и тригодишно момченце, което подскачаше като козле около нея. Минутка разговор на крак, не повече на тротоара с угрижени бързащи подир делничните си грижи пловдивчани ми бе достатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите в стомаха ми пеперуди. Бел.м., tisss.