Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 12 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (32.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (32.)


  А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".*

  01.08.1998.

  Вчера сутринта, докато доливах дестилирана вода в акумулатора, Митьо Чомпала от съседния вход се вмъкна като пес-помияр в гаража. Казва ми: "Дай един метър!" Дадох му рулетка и взе да мери какви тенекии за кърпежа щели да са нужни. Бяхме говорили преди две седмици, че събирам пари за ремонт и ей го, иде да ми работи. Разполагам едва с 28 хиляди лева**; ако ми стигнат сто хиляди, ще викам "ура". Но работата не търпи отлагане, колата ми усилено напоследък започва да гние. Чуден ми се видя този начин за захващане с поръчка у 68-годишния Чомпал – католишка семка, мъжкар, най-малкото странен с идиотщината да яде жива жаба, костенурка, скакалец. За игриво кученце пальок се грижеха децата зад моя гараж, леговище му бяха направили, храна му носеха, играеха си с него; и една сутрин миналата есен Чомпала, който цяло лято следял под око тази идилия, заклал кученцето, пил му от кръвта пред сащисаните съседи, одрал го, турил го в тавичка с ориз, отнесъл го да му го опекат на фурна. Ей такъв неандерталец. От друга страна, изглежда вдаден в занаята си, готов да се притече с опита на видял и препатил курназлия. Идеално му приляга лафът: Пие, пее и се бие за жени. Зарязва жена си по пет-шест месеца или година-две и открито живее с друга, трийсетина години по-млада от него; омръзне ли му, върне се от света на любовта и алкохола вкъщи – поседи, полежи, позаглади косъм и хайде към нови авантюри! Децата му, момче и момиче, са вече задомени.

  Завъртя се наоколо ми от края на май; знам, че се хваща да поработва на парче, ако го потърсят. През вечер е пиян, понякога връзва кънките от 9-10 сутринта. Сух, жилест, кокаляв; очевидно някога е бил издръжлив като катър с тази несдържана и на 68 лазарника жизнена смелост, с просташкия маниер да се налага: отвратителен на моменти, но поне истински. Кахъреше се завчера за зетя си, и той автомонтьор – купува бракми, постегне ги, удари им една боя и хайде на пазара; жигулите още се търсят! Та Чомпала жали зетя: "Не му спори! Тази червената лада двайсети ден не може да я продаде. Влачат се мераклии, оглеждат, ама не купуват. Има такива дни, да му ебеш майката, запецне пазарът, пък готови парички лесно се папат. Да купи друга барака за стягане няма как, че паричките му са в тази, и ей го, седи като мома некалесана, чака клиенти".

  Синът на Чомпала – мълчалив, доскоро се пилееше нейде в Русия или Украйна; и сега баща му на този Наско ми приказва: "Чакам сина, да го видя жив ли е, здрав ли, пък после ще се върна при оная"(при любовницата). А жена ти как приема тези твои изпълнения? – питам. "А, шъ й еба майката, кво шъ ми рече жената! Смей ли? А си е отворила устата, а главата й съм отрязал!" Седим в тъмното, блещукат цигарите ни като светулки; жена му тихо го вика: "Митко-о-о! Митко, бе! Хайде бе, Митко! Идвай да вечеряш". "Шъ дойда, ма, трай там! Ей сеа шъ дойда." "Ама яденето ти сложено, ще изстине манджата. Айде, идвай!" – кипри му се. Хлопва стъклото на третия етаж.
  
  Не съм я виждал друг път да слиза, да се заседява с другите жени; сега почна да слиза. Седне до пияния си буен мъж разхубавена, вързала пъстро шалче на врата, попоглежда го; присъствието й говори: Ей го моичкия, моя ненагледен, стопанина. Как да опиша женската й участ! Сама отгледала децата, все пренебрегната от своя кон-вихрогон, смалила се от дертове по деца и внуци, а очите й весели – притиска буза в рамото на мъжа си, докато мъжът й с дрезгав, боботещ като из бурия глас блъска биреното шише с ракия в пейката: "Ай-й, пичове! Наз-з-здраве!"

  Животът вплита в едно низко и възвишено, жалкото и величественото, жестокост и нежност, дива злост и нежност. Къде другаде освен тук може да се види това, а?

 01.08.1998.

  Вече съм честит собственик на декар и шестстотин квадрата ябълкова градина в околностите на Хаджиево между Пловдив и Пазарджик. Завчера, като погребвахме мъжа на най-малката от дядовите щерки, получих документа и сега посегнах да се полюбувам на този къс хартия с гордостта на стопанин. Имотецът – мижав, но пък плодородна пръст. Бяха разкошни ябълкови градини край Хаджиево, когато бихме колчета да маркираме имота си преди две години. Големи и сочни ябълки давали палметните масиви с турен при всеки корен маркуч за капково напояване. Давала тракийската земя, но откак сме демокрация, близката махалица на километър-два оттук, както ми посочиха местните, си е жива напаст, по-зла от ятата скакалци през сушавите лета. "Котило на крадци – говорят ми. – Цяла нощ с каруци шетат из къра. Я, най-харно вземи, та изкорени ябълките, жито да ти засеем. Житото – уверяват – иска жънене, труд; а катунарите ги мързи, виж, поне житото ще си го отчуваш."

  С радостта от имота прихващам и от страха да не ме ограбят. Всеки бандит може да те бастиса днес. Поле – широко, хора – всякакви, на кого да се оплачеш, налети ли те я крадлива тайфа, я мутра прекупвач? На Главния прокурор на Републиката Иван Татарчев*** ли! Или караул с дядовата двуцевка да ида ябълките да вардя на двайсет километра от Пловдив! Да грабят. За ядове ли ми е наследеният от дядо имот? Дали умението на българина, куражът да се захваща с различни от занаята му дейности не изисква да е предпазлив с пасмината, която открай време ни гази както чалмалия самочувствието на българи! Въртят ми се в ума мъгляви планове какво да го правя това парче чернозем. Ще закарам бетонния си гараж в полето за основа на къща, ама онзи катун ми бърка плановете. Друго племе, друг тертип. Да оставим настрана, че и българите се настройваме едни срещу други; от пустата му завист готови сме да съсипем чуждия труд. Нима и ние сме като онези кокошкари с техните бурни сватби, кавги, побоища, гръмотевични тъпани, пискливи зурни?

  Вчера съседката ми от долните етажи на входа сладко-сладко разправяше как от кожухарската фабрика "Пулпудева" някога си изнасяли парчета обработена кожа и цели палта, как в масовия грабеж даже самите началници и контрольорите, дори и нощните пазачите се конкурирали с апашите от Столипиново кой какво и колко да отмъкне. Няколко пъти я подканям да спре да бъбри, но беше така въодушевена от тези "подвизи". Ах, с каква гордост описа как под зимното си палто се омотавала в една-две и три обработени овчи кожи!

  За фалша, в който живеем. Фалш сякаш просмуква всичко в моята мила България отгоре-додолу – от пазача, които краде вместо да охранява, до родните български писатели, назначени от Партията-ръководителка да творят легенди за българската ни нация и държава. Видимо сме честни, трудолюбиви, учим младите как да бъдат съвестни в живота и прочие; в действителност обаче кой както може влачи, мъкне, краде, обзавежда се като хищник с награбеното, любува му се или жежко му кърви душицата, подочуе ли, че съседът повече изкярил. Нагледах се сред добруджанци на все същата мила картинка... Едва прибрали се от блока, където цял ден гръб са превивали, людете от Гурково и Тригорци хапват надве-натри, па поемаха обратно в полумрака към къра с магаренца и каручки, пеш с чувалче под мишница, а някой по-лаком пък – с трактор. Як тежковоз с два прицепа колкото жп-вагон използваше съседът Кольо – едър, буен, хубавец и майтапчия, присадил се от Каварна в това забутано село с по-младата си жена и дъщеричката й Цветка от предишен брак. И завалиите всяка привечер щъкаха в тъмното да приберат укритото под шумата, в храсталака или маскирано под купчините бали сено.

  Не беше ли общонародна собственост земята? Ала нашенецът не се доверява на Държавата, ами отива да си прибере онова, което смята, че му се полага. Граби от своето несвое като куцо пиле домат. И се носи като миризлив облак по България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран) и който е храбър да плячкосва, само той е заможен и нему завиждаме, че е успял в живота. Приказката "Беден, но честен!" носи убийствена ирония в този контекст. А трябва да си живял сред тези хора, които крадяха от своето, че да разбереш, например, откъде е у тях ехидното им отношение към заселили се в града хора като "госпожа Франческа" – назначената от Партията креслива прослойка поети и писатели. Човекът е егоист по природа, само по себе си то не е лошо. Цивилизацията обаче е стремеж към чест и достойнство. Темата за достойнството и честта звучи като лайтмотив в Омировия епос; примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер, нали цялата световна литературна съкровищница за достойнство всъщност настоява!

  От лицемера, който демагогства в стихове и самохвални лакърдии или съсипва труда и мечтата на доверчив някой наивник, или пък от трибуната на национална медия ръси познатите лакърдии що е изкуство и какъв е смисълът на живота – от този речовит нагъл тарикат мангото кокошкар, мисля, е пак по-достоен, че честно си отнася лобута, за да си иде някой ден от нас като симпатичен грешник в отвъдното.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 1 avg. 1998 – edited by 12 jan. 2020

Илюстрации:
- Поетът от Марково, Пловдивско, депутат на ПП ГЕРБ;
- Лятото на 1977 г. в село Тригорци, на 20 км. от Балчик
___
* Из Свидас лексикон. "Свидас“ по-правилно "Суда" – византийска историческа енциклопедия на Средиземноморския свят от Х век, енциклопедичен лексикон с 30 000 статии, много от които черпят сведения от древни източници.
** По тогавашния курс на лева. 
*** Персона от първите десетина години на т.нар. преход към демокрация в България. Бел.м., tisss.