вторник, 29 март 2016 г.

Story - ДАНЪЧНИЯТ АГЕНТ

    Дълбоко провинциалният театър на живота със странностите, с типажите си е в състояние винаги да ни изненада, да ни докара до потрес, да открие истини за човека, които инак едва ли бихме подозирали.

ДАНЪЧНИЯТ АГЕНТ

    – Трябва да знаеш, че те обичам – рече в едно делнично утро на април Поли на приятелката си Илка, докато двамата се гушкаха в завивките на спартански обзаведената хотелска стая в провинциалното градче Б.

    Поли Мрожек Христосков беше данъчен агент и наред с това кротък съпруг и строг баща на три пухкави създания; странното му чешко-българско име се появи дори в списание "Модерната жена" като образец за съвременния млад мъж, но това, разбира се, не му пречеше да гледа на нещата от живота със суетността на тридесет и шестте си години, когато мъжът гори от увереност, че във всичко трябва да личи собственият му почерк и стремеж към щастие.

    За това изявление пред приятелката си Поли се бе подготвил старателно и в течение на много време. Поначало чужд на недомлъвки, той не бе склонен да търпи неяснота в отношенията си с околния свят. Ето защо повтори, че и потрети "Трябва да разбереш" и тъй нататък, от което естествено фразата изтъпя, обезсмисли се обезсмисли, обезмасли се (образно казано) до там, че доби вкус на стърготини, тъй като двамата току-що се бяха любили и самият Поли, честно казано, дори го мързи да си отваря устата, а левият му крак виси извън леглото непокрит, с релефни следи от червените му чорапи, та го гледаше тоя свой крак хем с досада, хем изненадан, че това е единият му крайник, кой знае по каква причина отделил се сякаш от тялото.

    Нощта, която остана зад гърба им, според приятелката му трябваше да е последната им авантюра, понеже "както на вас, мъжете, ви е добре известно, момиче на двайсет и седем в края на краищата се открива изправено пред дяволския въпрос кога ще ражда деца, па и кога най-после ще свие гнездо с някой самовлюбен паун или сокол скандалджия". И тям подобни.

    С такива трезви философски размисли, изпаднали в кротко и мързеливо противостоене, двамата – Илка и Поли, не знаеха как, Боже мой, да се отърсят от неприятните чувства, които ту него, ту нея – но не едновременно, ги обземат. Завила се до носа с одеялото и чаршафи, увонени на хлорна вар, младата дама демонстративно му обърна гръб и от около десетина минути отказваше да разговаря. От това пък той се горещи... е, не пламенно, а колкото му позволява обзелата го сладка леност.

    Хотелът и градът са му до втръсване познати. Минимум два пъти месечно жененият верен съпруг, според Поли, е в законното си право да си позволи лукса да преспи с някое маце, но тъй като си е уреден във всяко отношение, противно му бе да рискува с "жрици на любовта", та се спря на крехката, че и симпатична, като се усмихне – сервитьорка от ресторанта току зад жп-гарата. Два пъти в месеца Поли целува жена си по бузката (жена му е къде-къде по-хубава от Илка) и с вид на дълбоко разстроен съпруг, яко привързан към семейството, обаче няма как – трябва да се работи, се отправя на двудневна командировка по служба, т.е. ще им разкатае мамката на ония провинциални мошеници, дето не си внасят данъчните отчисления. Това, както всеки ще се досети, са дни, когато Илка почива по средата на седмицата, което за двамата тайни любовници се явява най-романтичният празник. Забраненият плод е адски вкусен, каквото и да си говорим, нали!

    Жената на Поли е учителка по литература, умна, интелигентна, с усет към красивото; в обществото на приятелите му се ползва с респект при сбирките с женорята и дечурлигата на чаша кафенце и домашна ракия и безспорно е институция, в чието мнение компанията се вслушва. С мълчанието си дори успява да поддържа не само за себе си, но и за своя съпруг, образа на човек в равновесие и хармония с природата и обществото.

    Поли се старае да й угажда. Купува й туй-онуй, което с учителската си заплата тя не успява да си купи: бутиково кожено палтенце, меки кожени ботушки с висок ток, позлатено колие. С госпожа жена си редовно ходят на опера и театър – неща, които не му доставят радост, но се налага да приеме; отива, сяда до своята литераторка и час и половина - два часа зяпа разсеяно бутафорните костюми и прически на актрисите, а когато хората около него изръкопляскат, ръкопляска и той, даже става на крака и скандира бурно, ако публиката наоколо се вълнува.



    По пътя за дома обсъждат представлението, по-точно – съпругата прави литературен разбор като какво имал да каже режисьорът с именно тоя тип интерпретация, как се представили актьорите и прочие. Госпожата говори с обичайния си нравоучителен тон кое как е, сполучливо или не дотам, а Поли си позволява единствено да вметне някое "Ах, колко си права!", колкото да тече гладко анализът.

    Вкъщи ги посрещат техните три дечурлига, и едва тогава за Поли настава време за кикотене, за отдих от уморителното интелектуално мероприятие. Той не е приказлив и децата му доставят усещането, че е жив, като се боричкат и вършеят върху него. За какво мисли в тоя момент таткото на трите невръстни момченца? По тоя въпрос няма да гадаем.

   Илка спусна крак от леглото, допря студения под и го пъхна отново под завивката: "Бррр-р-р, че мразовито!" Хотелът бе зад местната жп-гара. Има акациева горичка отсреща, чува се песничката на кос, чучулиги, синигери и дявол знае още каква перушинеста фауна. На стотина метра оттук е ресторантът, където работи Илка, а грохотът на пристигащи и заминаващи влакове, както и тенекиеният глас на гаровата информационна уредба на талази - на талази нахлува в стаята. Вони на напечени от априлското слънце траверси.

    Най-сетне младата жена се измъкна от леглото, и като заподскача от крак на крак, прекоси на пръсти стаята, спря за миг, изпънала шия, да види нещо зад прозореца долу, което привлече вниманието й, и по тоя начин, ако някой от улицата вдигнеше поглед, би видял голата Илка в рамката на големия хотелски прозорец, т.е. тяло с пухкаво задниче, удължена талия и розови от сутрешния хлад малки гърди. В следващия миг Поли, който лежеше с гръб към тая нежна картина и се мъчеше да оприличи на нещо познато мухлясалото петно върху стената, чу сподавения шепот на приятелката си, докато тя отива към банята.

    – Той ще дойде, ще дойде – повтаря тя шепнешком. – Той пак ще дойде...

    Поли чуваше звука от течаща вода, която пълнеше ваната, изчака известно време и сам стана, приближи до прозореца да надникне, ала не откри нищо обезпокоително на улицата. Светлосин форд бе паркиран на отсрещния тротоар, това беше всичко, та бързо се облече и слезе долу. Във фоайето, ако не брои камериерката, която бръмчеше с прахосмукачка върху килима, нямаше никого. Показа се на входа, огледа открай-докрай улицата, потънала в мараня – и нищо!... Изкачи се с няколко скока по стълбите, блъсна вратата, но тя се оказа заключена. Задумка с юмрук.

    Гола и разтреперана, малката сервитьорка открехна вратата на една от стаите на втория етаж в хотела на провинциалното градче Б. и пусна край себе си любовника. Той надникна в банята да се увери, че друг освен тях двамата не се спотайва тук, после отиде, превъртя ключа в бравата на хотелската стая, и като обгърна раменцата на хленчещата, на ръце я отнесе до леглото. Подир десетина минути двамата си бъбрят цинични глупости, тя палаво духа в ухото му, той – зачервен от кеф, хапе връхчетата на гърдите й.




    Всъщност, мъжът, на когото тя имаше намерение да стане законна съпруга, съществува единствено във въображението й. Никой от постоянните клиенти на ресторанта край местната жп-гара не си дава труд да ухажва угриженото момиче. Единственият, който стори това, е данъчният агент Поли, щастливо женен за интелектуалка, типичен градски мъж, несретен в семейния си живот. Тая негова тайна авантюра, може би заради опасностите, които я придружават, укрепна и му създаваше чувството, че е любим. Ето, момичето, с което се е любил допреди малко, лежи във вонящите на хлорна вар хотелски чаршафи. Загледа клепачите й, русия мъх под вирнатото чипо носле, плътните й устни с едва забележими бръчици в ъглите, тънкото й вратле, и като вижда това богатство, русата й късо подстригана косица, готов е с нокти и зъби да защитава правото си на щастие.

    В единайсет и трийсет сутринта, залепен за вратата на стая 204 в местния хотел, мрачен тип слухти за шумове откъм вътрешността на помещението. С фигура на някогашен атлет (офицерска стойка, бирено коремче, вид на бохем, свикнал да се отнася с жените като с чуплива стока, в костюм с вратовръзка), тоя мъжкар допреди няколко месеца беше занаятчия оксиженист със собствена работилничка в центъра на Б. Беше си наумил, че е дошло най-сетне времето да се задоми. Мъжът се жени когато си ще, момата – когато я поискат, нали тъй ни повтарят от памтивека! Ето защо, след като преотстъпи на добра цена ателието, в което бе минал почти целият му живот, и като пресметна, че с парите от продажбата спокойно може да изкара поне двайсетина години, при известен моден шивач, си поръча костюм, наниза на лапите три златни пръстена, окачи на врата си златен синджир с позлатен разпнатия Исус и тръгна да си дири вярна жена. Тъй в обсега на амбициите му да се обзаведе със семейство оксиженистът откри момето от гаровия ресторант. С набито око на занаятчия оцени изгодата от евентуална сделка "запознанство с цел брак" и от месец ходи по петите на Илка. Не, не я ухажва, само й дава да разбере, че има бол пари, дом, и тъй като е над шейсетте, не му остава друго освен да я направи законна съпруга. На което Илка отвръща с мълчалива погнуса. Натрапникът е последният мъж, за когото би се омъжила. Жените не говорят със съответните мъже по тия въпроси, нали!

    В единайсет и трийсет и осем някой почука на вратата на стая 204, натисна бравата. Поли скочи от леглото, зашляпа бос през коридорчето. Ослуша се. Сърцето му биеше в гърлото чак. Върна се да се облече. Наведе се над оная, която тихичко като дете похъркваше, прехвърлила бедро върху завивката. На пръсти младият мъж се отдалечи към прозореца, открехна го и прекрачи в съседната стая 206, притвори балконската врата подире си. Срещу номера на тая стая рецепционистката е записала неговото име. В целия хотел между 204 и 206 само има възможност за дискретна връзка; тъй Поли се беше застраховал от изненади. Сега лежи, пуши цигара от цигара и усеща сърцето му как изтласква кръв чак до слепоочията.

    Като пробва веднъж-дваж с почукване, възрастният вади връзка ключове, опитва ги един по един, внимава да не вдига шум. Малко преди дванайсет в хотела настъпва затишие. Обитателите на стаите са из града, двете чистачки и рецепционистката са на обяд, тъй че оксиженистът и това е взел предвид. Единият от ключовете превърта в гнездото и ключалката леко щраква. От радиопарат наблизо прозвучава сигналът, с който обявяват точното време (дванайсет по обяд), когато среброкосият, промъкнал се в стая 204, заключва отвътре, дърпа завесата и завесата с меко съскане се плъзга по шината.

    Всичко това Поли чува от съседната стая, но как да се намеси, Боже мой, как! Нима ще иде да изкрещи: "Хей, приятел, извинявай, ама си се вмъкнал в стаята, дето спи моето момиче, съкровището на моя живот. На тебе тя не ти е никаква и много ще се притесни, ако те усети". Да, бе! Лесно е да се каже. Ами ако оня тип изръмжи на него, на Поли, ако се сбият двамата, например, ей тъй най-случайно си посегнат един на друг с юмруци, както се случват тия неща между мъже? Какво ще помислят хората? Ще помислят, че си няма друга работа, освен да слухти. Такъв скандал ще стане, ле-ле! И сред скандала кой! – Поли – човек с име, с авторитет в обществото, с кариера в професията, в живота и прочие.


    А да се примири ли, че при най-близкото му същество на тоя свят е влязъл натрапник? Ей сега ще скочи, ще фрасне с юмрук идиота… Да, бе! Лесно е да се рече, обаче я иди се прави на мъж в тия свирепи времена! И после – полиция, следовател, адвокати, съдия, вестникари, кой чул, кой не дочул. Младият мъж от стая 206 тъй цветно вижда целия цирк, че потреперва от погнуса. Ай че драма!

    В дванайсет и двайсет Поли чува как иззад стената нещо тежко се изтърсва на пода. Чува пъхтене, писък, плесница отеква. Като че пружина го изстреля към балкона, откъдето да надзърне в съседната стая; пердетата обаче му пречат да узнае каквото и да било.

   Няколко пъти Илка се мъчи да изкрещи, езикът й се вдървил, от гърлото й хрипове излизат. Успява все пак да освободи едната си ръка, замахва. Удря натрапника между очите. От болка оня се лови за лицето. Тя грабва одеялото, увива се, изтичва на балкона. Похитителят хваща одеялото. Тя се отскубва. Озовала се внезапно зад гърба му и за да го отдалечи от себе си, с двете си ръце с дива ярост го отблъсква. Оксиженистът неестествено, като тюфлек, се премята през ниския парапет, полита, удря се в ръба на козирката над парадния вход на хотела, рухва върху тротоара.

    Половин час по-късно, като размазва сълзи и сополи върху брадясалата си немита физиономия, местен клошар сочи пребледнялата, разтреперана като суха тръстика сервитьорка от ресторанта зад гарата:

    – Знам я тая. Сакаше я Кръсте за жена да я земе, а она го не ще.

    Кръг от зяпачи, както и от вечните местни мързеливци, както е във всяко провинциално селище по света, стълпили се в непоносимата жега пред хотел "Романтични нощи", гневно бръмчи.

    – Бий го парата наш Кръсте... – продължава свидетелят на току начеващото разследване за убийство, блещи очи към синия форд, паркиран върху тротоара отсреща. – Какво искаше Кръсте, господа! Да я направи щастлива. Щастлива да я направи искаше, ама курвите, господа, насита нямат.

    По същото това време в жежкия душен следобяд, настанил се удобно в първокласно купе с климатик на последния експрес към столицата, Поли се връщаше безвъзвратно и завинаги към луксозния апартамент при ужасно скучната си и внезапно опротивяла му до смърт изискана интелектуалка.


Plovdiv, 22 uli 1978 – redact. 29 mar. 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...