Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 23 ноември 2019 г.

ДОКОСНИ СЪРЦЕТО МИ

ДОКОСНИ 
СЪРЦЕТО МИ 

Ако си тръгна сега, в този миг,
когато се свечерява
и хората се прибират уморени: всеки при своите,
сега – казвам, – ако изчезна внезапно от този свят,
където така и не успях да те срещна, да те видя наяве
и където усещането ми остава единствено,
че съм се докоснал, докоснала си ме,
минавайки леко като полъх от въздишка на котенце...

Ако оттук-нататък в дните и нощите, които ти остават
да изживееш в обкръжението на своите мили,
на своите близки, и все пак чувстваш
очите си обърнати към небесата вътре в теб...

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже,
че повече няма никога да ме чуеш,
да ме прочетеш, да ме видиш, да си представиш
как се срещаме в многолюден град край морето,
понеже безвъзвратно сме се разминали,
пропуснали сме шанса, а пясъчният ми часовник
е отронил последните си песъчинки
от мигове в този свят...

Мила моя ненагледна-невидяна, недокосната,
ще разбереш ли колко много съм те обичал,
именно защото никога 
не сме си принадлежали един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 noe. 2017 – edited by 24 noe. 2019

ДНЕС МИ Е ДЕН

ДНЕС МИ Е ДЕН 

Днес ми е ден, когато много ми се ще
да си ми под ръка и да те целувам.

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер
много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.
Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца
и едно по едно бавно да ги разкопчавам.

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,
понеже дъжд безспир вали и Господ гръб ми е обърнал.

Никой толкова уют в самотността не е съзирал
повече от мен, и мисля си – до днес... Да, никой.
Сраснал съм се с кожата си и от себе си навън не мърдам.

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала всъщност
ти не си ми нужна толкоз много;
нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само страстните момичета владеят.

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние
и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited by 23 noe. 2019

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   08.02.2001. 

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността, всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско се започва – да не забравяме! – с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е страхувал от вероятността Русия, като източно-православна общност, да не оспори влиянието на католицизма и протестантството с присъщото за тях тълкувание на философия, която поставя Любовта за основа на човешките взаимоотношения. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии нейде на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите българи по Турско се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки две понятия – Руския народ и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов е русофоб, и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир; но това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Обикновените българи и руснаци, не са имали право на участие при уредбата на отечеството си, докато в това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това е следствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, която в основата си от ХІІІ в. насам е била принудена да се съобразява с интересите на отделната личност и на самостоятелния уверен в себе си стопанин. Властниците на Запада в относително къси исторически периоди са били безгрижни какво мисли за тяхното управление редовият гражданин или поданик на короната. Докато у нас през последния поне половин век представата за държавност е преиначена. Избираме достолепни мъже и жени да ни управляват нещата, но – стъпил веднъж във властта, нашият народен избраник няма как да го познаеш. След година-две някогашния идеалист виждаме преобразил се в безскрупулен негодник. Как става това? Системата за контрол от низините към върха тук никога не е действала, и то е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, Дървения философ, назначения от управляващата партия Велик Писател.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой – перекенде
*; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е главната грижа на властващия в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваме всеки божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме мнението ни да определя, да изразява човек, когото ни сме виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган; но твоя глас все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото наше омерзение, потресът от посредствени – и поради това безскрупулни! – политици пак е в услуга на същите тези политически клоуни, които тридесет години след Десети ноември
*** продължават да ни разпиляват като нация. Ех, продължавай и ти да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, крий се, заравяй си главата в пясъка!

 
По повод Томас Ман и неговият роман "Д-р Фаустус"
  

  Стр. 330 от романа на Т. Ман "Д-р Фаустус"... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г., т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

  Последният времеви пласт е особено важен за мен, читателя – мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (Подир страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията. Като чета, налага ми се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална трагедия, ами включва нещо много по-съществено за мен, драмата на моя живот като част от трагедията на моя народ.

  Това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, но то ми е и възможност чрез чужда бленда да погледна съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата ни Българска трагедия. В общественото пространство имаме какви ли не великолепни личности – непукисти, самовлюбени, гении на изкуството, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство. Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без тях си я знам, виждам я, с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво ни е състоянието, каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво да сторя, с какво всеки от нас, осемте милиона българи
****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на мечтаната от Васил Левски република! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тази част на континента Европа?

  Не им ща помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват и ръцете, и краката с измислените от тях хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко нужни са ми. А печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен. Ала ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен, за да ги отърси от плещите си и да ги принуди да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето лае, не хапе. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме ние, множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави, прави, а пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, ето това е истината! Когато си търси аргати, стопанинът не се вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите за работа действително ще му е от полза.


  09.02.2001. 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че посред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко да са до микрофона, често сами превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите другарки и другари" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из омаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежеството, завтекло се да управлява. И понеже е невежо, то със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя особено красива и отровна, присадена отвън идея.

  Тези някогашни перекендета дадоха на България "светли образи" като бай Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков, хора, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата дванайсетица на партийните апостоли от Политбюро; май затова го убиха, че не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, обладаните от "кариеристична революционност" станаха учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Доброто от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. В средите на простосмъртните за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността да пресъздава посредственост по горните етажи на властта. В летописа на грандоманстващите в България Ноември 1989 г. е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският екс-монарх).
 

  Мечтая си човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкарин в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време печалбите си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика не е нито грандоманщините на Бенковски, нито страстта на Стамболов към върховете. Ами е самообричане от сурова и взискателна обич към българина.

  Следва в част 12.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 noe. 2019
___
Неплодна земя, изоставени на самотек угари. 
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи. 
*** Според годината на настоящия препис 2019. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.