.jpg)
При натиск, резултатът е според материала – един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, т.е. да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)
4 noe. 1971
Нима я чухме някога да плаче!
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.
Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре,
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.
Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*
15 mar. 2001
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и да е странно, живеех повече с илюзии и сънища своя живот; когато съм треперил от слабостите си, тогава (узнавах го след време) съм бил по-жив и повече изкушен от благодатта на живота. Благодаря ти, моя участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на отесняващата девственост, съчиних в университетската читалня текст, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.
Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, че гримът на актьора е толкова ярко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на Театъра? Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между реалност и въображаемо, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се близко до божественото. Страшно е да замълчиш, когато от теб очакват рев и сълзи, гърчове и порой от думи на отчаяние. Страхотно е да замълчиш в такъв момент, ето това е силната позиция в такъв момент; а всичко останало – хленч, рев и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно – ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако се отнасяш към себе си без предвземки, без да се главозамайваш.
Обвинявали са ме, че съм монолитен** – че в текстовете си твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели и че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Така е, а и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: Онези, които са ми създавали притеснения, ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е разкошно, когато кървя – това ли очакват? Това ли решава проблема? Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си не отсега – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да усмиряваме обзелото ни вълнение. Боли ли я косената трева?! Ами че боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, тревата най-разкошно избуява и цъфти, излъчва аромата на свобода. Този е изворът на несекващ оптимизъм за нашата унижена от отродниците България.
Да поглеждам, да заничам любопитно иззад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото, когато съм свободен и всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Нито пък ламтя за трохи от чужда трапеза. Такъв съм, какъвто съм, предпочитам да съм и занапред в съответствие с моята си генетично наследена природа от неслучайни българи по вяра, кръв и нрав. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с Бога, Когото сме Го измислили как ни обича именно понеже сме склонни да се заблуждаваме, да ни обзема печал, като същества греховни, преходни, непостоянни.
16 mar. 2001
Защо да соча грозното у човека, като единствен начин, като единственото средство сам да се замисли, та да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справям, ако наистина желая да му помогна, честният начин е, като посоча добрите му постъпки и похваля добрите му неща, с подсказване: колко жалко е гърне мед да съсипваш заради лъжица катран. Пък ако насреща ми е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ми е нормален човек, той и сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да сочиш, за да го съдиш. Че кой си ти, за да се правиш на Господ!
Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. А по-зле... хептен с оловно тежки облаци ти се затули хоризонтът. И взех тогава да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: "Той всъщност е добър човек. Я, виж, деца храни, облича, трепери им. Та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа: лошотията не произтича от неговия стил, сторена е от моментна немарливост и може би от страх или малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи озъбилия му се комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат дотам отвратително. Ами да! Да съм извършил подлост, то си е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава! Да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчински грижовни очи, в които го виждам как страда, че съм станал толкова нагъл, самовлюбен и зъл?"
Аз, човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го, няма ли Го, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мене си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни ведра. Понякога си мисля, че бих оправдал не, а че нямам сили да съдя грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: тя всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе коси и да се посипва с пепел насред площада, ясно ми е – любов няма у него, той в момента е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува и крещи обвинения, да не се види неговата несрета; бесове го връхлетели, очевидно дивее с подпухнала от ненавист душа.
.jpg)
.jpg)
** Свилен Панков (1955-1989): "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г. и Катя Митова (1954), "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, USA, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българите-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критика, и по-конкретно – указанията на поета Георги Джагаров (1925-1995), до когото бях пратил книжлето "Сутрин рано", та вероятно съвсем случайно отзивът на Катя Митова долетя седмица по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за М. Берберов, който пред сестра си Петя, жена на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), след погребението на баща си ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)