ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1115.)
Наковалня или чук? Ни едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)
10 dec. 1996
ВИСОКИ ПОМИСЛИ, МИЗЕРИЯ АДСКА*
– Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Тези, дето с уста птички ловят, звезди свалят от небесата, ама само глупаците вярват на големи приказки. Истината е нещо черно, рошавичко, дето хапе, боде, горчи, пари, налютява и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ти вземе акъла, да не видиш що се върши. Нали знаеш онази лапешка песничка, "Хей, ръчички, хей, ги две. Те ми служат на-а-а-ай-добре. Едната мие другата, а пък двете – лицето". Мародерите във властта са като факира в цирка. Взреш ли се в дясната му лапа, той с лявата си прави фокуса, и – обратно... Е, вперихме се в крадливите две партии – червенката и синичката, то пък от вътрешния му джоб изскокна лайняно жълто Царско движение. Няма толкова да ни баламосват, народът вземе ли нещата в свои ръце. Мнозина тук се правят на българи, а знаеш ли какво ще рече да си българин? Ще рече да ти пука за Отечеството. Истинският българин не мисли какво да си вземе, а какво да даде на майка България. Гледай фукльовците, дето патриотизма си осребриха с финикийски знаци. Че какви българи са те!
Приключили сме със закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Очаквам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални улици, натежали от влага палта, подгизнали от кал и помия патъци. От вонята на мухъл ми се гади...
Вкъщи обаче е топличко, заточили ми се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко приятно е да се живее, не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и сладки речи да чуеш, вгледаш ли се малко от малко, и зад най-простичката лакърдия ще откриеш сгушена важна истина за нас и Българския ни хал.
Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се изопнал по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо разправя за някой си Мончо, когото, представи си само! – партийците в кожухарската фабрика "Тракийка" отличили с красив бронзов медал. Мончо обаче не изтърчал тутакси да си получи медала, не се и зарадвал завалията.
– Много важно! – ежил се. – Турнали ме в "Алеята на първенците", да види светът будала. Онез тарикати отгоре хилядарки делят, а на нас с дрънкулки очите замазват.
Приключили сме със закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Очаквам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални улици, натежали от влага палта, подгизнали от кал и помия патъци. От вонята на мухъл ми се гади...
Вкъщи обаче е топличко, заточили ми се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко приятно е да се живее, не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и сладки речи да чуеш, вгледаш ли се малко от малко, и зад най-простичката лакърдия ще откриеш сгушена важна истина за нас и Българския ни хал.
Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се изопнал по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо разправя за някой си Мончо, когото, представи си само! – партийците в кожухарската фабрика "Тракийка" отличили с красив бронзов медал. Мончо обаче не изтърчал тутакси да си получи медала, не се и зарадвал завалията.
– Много важно! – ежил се. – Турнали ме в "Алеята на първенците", да види светът будала. Онез тарикати отгоре хилядарки делят, а на нас с дрънкулки очите замазват.
Препускали му по петите шефът по икономическата част и главният счетоводител, звънели от канцелариите си и господата от профсъюза на Хорозов... И той кандисал. Връчили му медала, осем протокола подписал за този знак на честта и славата, и го гледат с очи от шарлан по-мазни – онези лицемерни порове, та човекът се докачил. Като приключила сценката с подписите, отива да пикае и заковава с двайсет пирона бронзовото отличие в заводски кенеф на двора, на дувара с мръсотиите го заковал. За уронване престижа на предприятието след таз демонстрация глобили го триесе левчета, един аванс, демек.
– Майстор – завърши тате, – но към тези отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени, грамоти и прочие дрънкулки, налиташе като бик на червено.
Тъкмо почистихме масата, и на вратата ни цъфнаха Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухнето... Тотю и на тях описа Монювата алергия. На свой ред Вичо разправи за Каню Гъдюв, механик по плетачните машини във фабриката за гащи, потници и чорапи "Фазан", алкохолик състезател, мераклия по млади булки.
– Събудил се сабахлен наш Каню хептен махмурлия и веднъж завинаги решил да скъса с вредния навик. Туй кръчме – рекъл си – бая суха пара ми глътна. Ударя една ичкия, харно! Ама стига ли ми една-едничка? И за да протече успешно борбата му с порока, решил отдалеч да избикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал в августовската мараня четири километра, само и само да не мине покрай въпросното дяволско изкушение. Ден така, два дена, три дни... Прибрал се на третия ден, умил се, застанал пред огледалото, любува се. Шега ли е, удържал победа над пукницата проклета, и както пишат нашите вестникари, законна гордост го обзела.
На това място Вичо примижа, прокашля се за авторите, огледа ни, па продължи:
– Заговорил Каню на образа си в огледалото: Ей братче, голяма работа си! Квото наумиш, изпълняваш. За триесет и колко годинки сума пара профука. И сега – край, край и край! Бива ли таз победа да се не отпразнува? Тъй си приказвал. Споменал хубавата дума "отпразнува", замислил се. А че какво се прави на празник?! Пие се... И трагическият Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или да не бъде?" увиснал над Каню с ужасна сила.
– Майстор – завърши тате, – но към тези отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени, грамоти и прочие дрънкулки, налиташе като бик на червено.
Тъкмо почистихме масата, и на вратата ни цъфнаха Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухнето... Тотю и на тях описа Монювата алергия. На свой ред Вичо разправи за Каню Гъдюв, механик по плетачните машини във фабриката за гащи, потници и чорапи "Фазан", алкохолик състезател, мераклия по млади булки.
– Събудил се сабахлен наш Каню хептен махмурлия и веднъж завинаги решил да скъса с вредния навик. Туй кръчме – рекъл си – бая суха пара ми глътна. Ударя една ичкия, харно! Ама стига ли ми една-едничка? И за да протече успешно борбата му с порока, решил отдалеч да избикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал в августовската мараня четири километра, само и само да не мине покрай въпросното дяволско изкушение. Ден така, два дена, три дни... Прибрал се на третия ден, умил се, застанал пред огледалото, любува се. Шега ли е, удържал победа над пукницата проклета, и както пишат нашите вестникари, законна гордост го обзела.
На това място Вичо примижа, прокашля се за авторите, огледа ни, па продължи:
– Заговорил Каню на образа си в огледалото: Ей братче, голяма работа си! Квото наумиш, изпълняваш. За триесет и колко годинки сума пара профука. И сега – край, край и край! Бива ли таз победа да се не отпразнува? Тъй си приказвал. Споменал хубавата дума "отпразнува", замислил се. А че какво се прави на празник?! Пие се... И трагическият Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или да не бъде?" увиснал над Каню с ужасна сила.
– Случайно да знаете кой е Хамлет? – попита Вичо.
– Майната ти! – възропта Станчо, – само ти четеш книжки! Хамлет е главен герой на писателя Дончо Цончев, прав ли съм?
– Прав си, бе! Прав си – успокоява го тате и подканя да не се разсейват, а в същото време на Вичо знак дава, мърда с вежди към Станчо, демек: Остави го този завалия, всички не са умни като нас двамцата.
Станчо долавя нещо нередовно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога се кани да кюсне кочината на прасето Гошо.
– Към кръчмата ли пак се затирил? – не се стърпя леля ми Гица и спря да плете.
– Е, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук и на един солук** взел разстоянието, влязъл-невлязъл, от портата реве: "Хей, ахмаци, братя, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля!" И петима души прави, честити българи за час и половина се насвяткали до козирката.
Оставих компанията скучновато да си бъбрят в кухничката. Подир мъничко обаче, разгорещени се запрепираха какво е това любов, и за да не изпусна нещо интересно, връщам се. Станчо слуша-слуша, подложил длан зад ухо, сякаш е глух... Чу Гицините обяснения и взе да клати показалец с голям мръсен нокът: – Йок! И богатите плачат, обаче Масква не верит на салзи.
Тотю авторитетно допълва обясненията на сестра си:
– Любов е чат-пат невястата да онодиш, хем и да й угаждаш, като й купуваш семки, бонбонки, на разходка да я извеждаш, баклава и локум да я черпиш, парфумченце от педесе стотинки да й подариш за Осми март, Първи май, Коледа, Нова година, обеци от сергия за балончета и пищялки да й купиш. Ей това е Голямата и прекрасна любов. Всичко друго е фалш. Скъпите дрънкулки не важат върху чувствата на жената, щото жената не гледа колко пари струва твоят дар, а дали й го даваш от сърце.
Как уцелиха тази тема е мистерия. Вичо издекламира какво рекъл някой си Стойчо на своята трийсет години по-млада любима и вярна жена.
– Що са ни дечурлига! – отклонявал мечтата на своето честно момиче въпросният побелял като Дядо Коледа Стойчо. – Не ща аз, миличка, подир джерамета да тичам***. Сберем ли се, душко, двамката, ти ще ме съблазняваш. Не искам да мислиш за нищо друго освен за леглото. Ще ти купя герданче и синджир за глезена, че да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти, душко, ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълком, че да могат мъжкарят у мен и самката у теб да се чуват, че приказките, пиле, повече пречат, пък мълчанието – никогиш.
– Женската уста как ще затвориш?! – учуди се тате.
– С цалувка! – бодро като пехотинец на пост отвърна кривокракият Станчо.
– Пуйет ще да е бил твоят Стойчо – рече Тотю. – Гейшата му, като свикне на таквиз едни обноски, дано не пожелай и друг някой тъй да я гали. Е? И изпълнило ли му се желанието?
Кондукторът се умисли, та Станчо пак се обади, да допълни:
– При жената средно положение няма: или е кучка шавлива, или домашен полицай.
– Нищо не знае той – разкашля се със сълзи Гица. – Туй сегашните не са мъже, ами баби. Изпедерастил се е мъжкият ви свят. Усукват ти се, а ги е страх да си поискат.
– Това не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.
– Иде ми сега на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо премисляше.
– Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.
– Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката беше хасъл мъж. Ходеше с трички, сайдисваше ги и тричките. Едната му готви, другата го пере, глади, трета му е за дружинка, кога скита по гори и планини, уж пейзажи да снима, или е за риба. Бонка му е като кравичка кротка, Цана – котанче любаво, пухено, Керанка – вълчица съща. Заченаха и тричките в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1957 година, кога Марица преля и наводни града. Окотиха се трите му жени по едно и също време, по Коледа, и все мъжкарлаци.
– И какво? – тръгна към вратата Гица.
– Припозна си той тримата сина, а сетне излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КЦМ-то и всяка една от тричките си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.
– А коя обичал най-много? – рече мама. – Коя взе за съпруга?
– Вълчицата.
– Това не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.
– Иде ми сега на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо премисляше.
– Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.
– Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката беше хасъл мъж. Ходеше с трички, сайдисваше ги и тричките. Едната му готви, другата го пере, глади, трета му е за дружинка, кога скита по гори и планини, уж пейзажи да снима, или е за риба. Бонка му е като кравичка кротка, Цана – котанче любаво, пухено, Керанка – вълчица съща. Заченаха и тричките в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1957 година, кога Марица преля и наводни града. Окотиха се трите му жени по едно и също време, по Коледа, и все мъжкарлаци.
– И какво? – тръгна към вратата Гица.
– Припозна си той тримата сина, а сетне излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КЦМ-то и всяка една от тричките си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.
– А коя обичал най-много? – рече мама. – Коя взе за съпруга?
– Вълчицата.
Минаха върху приватизацията на село. Това бе слово на "седесарския пес-помияр", както обяви Станчо, който сам себе си възприемаше като дърт пес-помияр от СДС.
– Рачо бил асъл терминатор, Конан Варварина на "сините" – захвана. С преправен глас изпълни монолог на кюнлията, който се изживявал като борец за демокрация в родното си село Вълчедръм: "Е па, дошел сум я туче у Драгойново да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирима, обачи на онези гражданя ни им ясну международното пулужение, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум ви на вас демокрацията. Я сум ви царят и пъдарят. Времито е наше!"
– Еййй, тоя бетер Иван Костов, бе! – рече Вичо.
– Къде това? – вмъква се в кухничката Гица. Носи кофа с покълнали картофи.
– Къде-къде...? – рече Станчо. – Навсякъде!
Задуха силен вятър. Така яростен беше, че проникваше сякаш през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.
– Знаеш ли карък що е? – обърна се Вичо към тате.
– Лехичка, парче от зеленчукова градина – обади се Станчо.
– Е, съседа Димо Сърбина! Цялата оназ сутрин, бетер градоносен облак, по жена си ходи и пъка ли-пъка, докато тя му прекопаваше бахчата. И понеже му мълчи, взе да я кълне: "Как една приказка не чух от тебе, ма? Ай, че си проста!" Това е то карък.
Умълчаха се да чуят Вичо дали ще добави още нещо. Като не добави, заговориха за снощния филм по телевизията. Но Гица, докато почистваше от кълнове картофите, ги върна на старата тема:
– "Карък" е тоя, дето собствената кожа му отесняла, но няма на кого да си го изкара. И от това пати жена му.
– Ба! – рече Станчо. – Чакайте аз да ви кажа що е карък.
И начена историйка за бостанджията, който, като сял тикви, никнели пъпеши, а като хвърлял семе за лук, бахчата му обрасвала в райграс до шия като английска поляна.
– Каръкът каквото да похване – обобщи, – все наопъки излиза. Не че човекът е лош, ами орисията му такваз, каръшка.
– Нима не е истина, че българите сме каръшко семе? – впила искрящите си очи във Вичо, се намеси Гица.
– Естествено! – важен, кимна кондукторът жепеец. – Такива сме си. Девет милиона каръци екстра качество****. – Ей, ама опасни сме! – възхити се. – Кой се хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме окепазили, провалили, загробили. Пожелал ни за ортаци Хитлер, изгубил войната. Лепнахме се за Руския мечок, империята с нашия кофти късмет му сгромолясахме. Сега сме дупе и гащи с американците, ихтибар им чиним, метани до земята... Радва ни се той, че не знае с кого си има работа... Гледай чалмите как ще му бият шута през Атлантическия океан, та отвъд. И защо! Пак заради каръшкото ни племе.
– Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Месечината, и всичко си бе наред. Качиха обаче наш човек на борда, и ракетата се размина с космичната станция. Харно, че не изгърмя, та читав ни го върнаха,да го обявим за герой.
– Аз па се чудя що господин Божков от баш-министър се заби диско-джокер! – рече Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде ди-джей Ал Бож! Светът се побъркал. Ти го имаш за цвете, а то троскот. Де поникне, всичко задушава.
– Анджак! – отсече Вичо, и останалите в кухничката умно сведоха глава. Очевидно думата "анджак" красиво им прозвуча.
– Велики работи са те – рече Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си бил, драги, само за полиглот (искаше да каже: "политолог"), обаче Бог те турил първом бъчвар, па сетне кондуктор в БДЖ. Ба! Бъчва да измайсториш е къде по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам сегашния ни господин президент... Ми той бъчва не може да сглоби, ако ще гъза си да съдере! И баба знай да маха с розова копринена кърпичка от стълбата на самолета, лакърдии да дипли пред засуканите младички журналистки.
– Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.
– Мир и любов да ни даде Всевишният Господ бог! – благослови Тотю.
– Да, бе – кимна леля, – любов ще да е, без съмнение. То е пак страстната любов на големеца към себе си и своите роднини.
– Рачо бил асъл терминатор, Конан Варварина на "сините" – захвана. С преправен глас изпълни монолог на кюнлията, който се изживявал като борец за демокрация в родното си село Вълчедръм: "Е па, дошел сум я туче у Драгойново да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирима, обачи на онези гражданя ни им ясну международното пулужение, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум ви на вас демокрацията. Я сум ви царят и пъдарят. Времито е наше!"
– Еййй, тоя бетер Иван Костов, бе! – рече Вичо.
– Къде това? – вмъква се в кухничката Гица. Носи кофа с покълнали картофи.
– Къде-къде...? – рече Станчо. – Навсякъде!
Задуха силен вятър. Така яростен беше, че проникваше сякаш през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.
– Знаеш ли карък що е? – обърна се Вичо към тате.
– Лехичка, парче от зеленчукова градина – обади се Станчо.
– Е, съседа Димо Сърбина! Цялата оназ сутрин, бетер градоносен облак, по жена си ходи и пъка ли-пъка, докато тя му прекопаваше бахчата. И понеже му мълчи, взе да я кълне: "Как една приказка не чух от тебе, ма? Ай, че си проста!" Това е то карък.
Умълчаха се да чуят Вичо дали ще добави още нещо. Като не добави, заговориха за снощния филм по телевизията. Но Гица, докато почистваше от кълнове картофите, ги върна на старата тема:
– "Карък" е тоя, дето собствената кожа му отесняла, но няма на кого да си го изкара. И от това пати жена му.
– Ба! – рече Станчо. – Чакайте аз да ви кажа що е карък.
И начена историйка за бостанджията, който, като сял тикви, никнели пъпеши, а като хвърлял семе за лук, бахчата му обрасвала в райграс до шия като английска поляна.
– Каръкът каквото да похване – обобщи, – все наопъки излиза. Не че човекът е лош, ами орисията му такваз, каръшка.
– Нима не е истина, че българите сме каръшко семе? – впила искрящите си очи във Вичо, се намеси Гица.
– Естествено! – важен, кимна кондукторът жепеец. – Такива сме си. Девет милиона каръци екстра качество****. – Ей, ама опасни сме! – възхити се. – Кой се хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме окепазили, провалили, загробили. Пожелал ни за ортаци Хитлер, изгубил войната. Лепнахме се за Руския мечок, империята с нашия кофти късмет му сгромолясахме. Сега сме дупе и гащи с американците, ихтибар им чиним, метани до земята... Радва ни се той, че не знае с кого си има работа... Гледай чалмите как ще му бият шута през Атлантическия океан, та отвъд. И защо! Пак заради каръшкото ни племе.
– Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Месечината, и всичко си бе наред. Качиха обаче наш човек на борда, и ракетата се размина с космичната станция. Харно, че не изгърмя, та читав ни го върнаха,да го обявим за герой.
– Аз па се чудя що господин Божков от баш-министър се заби диско-джокер! – рече Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде ди-джей Ал Бож! Светът се побъркал. Ти го имаш за цвете, а то троскот. Де поникне, всичко задушава.
– Анджак! – отсече Вичо, и останалите в кухничката умно сведоха глава. Очевидно думата "анджак" красиво им прозвуча.
– Велики работи са те – рече Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си бил, драги, само за полиглот (искаше да каже: "политолог"), обаче Бог те турил първом бъчвар, па сетне кондуктор в БДЖ. Ба! Бъчва да измайсториш е къде по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам сегашния ни господин президент... Ми той бъчва не може да сглоби, ако ще гъза си да съдере! И баба знай да маха с розова копринена кърпичка от стълбата на самолета, лакърдии да дипли пред засуканите младички журналистки.
– Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.
– Мир и любов да ни даде Всевишният Господ бог! – благослови Тотю.
– Да, бе – кимна леля, – любов ще да е, без съмнение. То е пак страстната любов на големеца към себе си и своите роднини.
– Сещам се весела една историйка за любов – подхвана сега Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. Обаче вълци йок. Газим угарта ний като халтави: хем гладни, хем ядни, и съзираме навръх тракийска могила една едничка сред къра кацнал москвич с вдигнати капаци. Какво дири там тоз москвич, мамка му? Наближаваме. Изскача един пенджуек***** по бели гащи, маха с ръчички, горещи се: Ай бегайте оттук, да не извадя пищоля! Тъй ли? Споглеждаме се ний: Как е, приятельо? А той: Не съм ви аз приятел, не съм ви никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел. Отде да знаем, че не е някоя от нашите невести! – ръмжа. – Ний трябва да проверим. Срещу дванайсет двуцевки, де ще иде! Оглед извършихме. И там – примижава Вичо – хубавичка една с напращели ей-толкави цици, гола-голеничка как си я мама родила. Ний, аполоновци, херкулесовци същи, гоним Михаля по трънките, тоз побарал агнешкото, че го и качил на тракийската могила да го либи. Па и лъже, на всичко отгоре!
Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи и се върна покрай масата. Вичо нова захваща.
– По времето на професора Беров запалих се да опиша цялата родна политическа какофония, цялата Българска отврат. Сбирам документи, отмятам в тефтера само и единствено далаверите, дето ни ги изтипосват по телевизията. Купих си девет папки, надписах ги с имената на първите ни политици. Залягам една събота надвечер и до неделя сабахлем надиплих си оценките за тоя и оня началник в державата.
– Бре! – възкликна Станчо. – Да не ни изтипосаш и нас в някой вестник!
– Помниш ли оня депутатин, хаирсъзина от Кубрат*****, дето му се зъбеше на онуй двайсетгодишно женче от полицията?... Щяла да му прави кълбета назад и напред на кюнлията, че с паяк му дигнала мерцедеса столичната общинска служба – рече Тотю.
– Ще пратим опровержение за политическа инсинуация, и ще си очистим образа – продължи Станчо да се горещи.
Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:
– Грабвам аз тия девет страници отчет и тин-тин-тин при първия заместник-главен на вестник "Нова Марица" Гошо Петров. С Гошо служехме трудоваци, заедно фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Та трупвам му аз на бюрото тез гневни девет страници документация и сяда той да ги чете. Гледам, душно му, чеше се, мери ме изпод вежди. Е! – казва. – Всичките си ги турил в кюпа. Няма ли политическа сила, на която вяра да ловиш? Рапортувам му аз: "У нас всичко ни е фалш, фалш и фалш!" А той: Ама ти всъщност за коя партия си? И аз, като млад фазан****** с прясна двойна пиявичка: За народа съм!
– Бре! – възкликна Станчо. – Да не ни изтипосаш и нас в някой вестник!
– Помниш ли оня депутатин, хаирсъзина от Кубрат*****, дето му се зъбеше на онуй двайсетгодишно женче от полицията?... Щяла да му прави кълбета назад и напред на кюнлията, че с паяк му дигнала мерцедеса столичната общинска служба – рече Тотю.
– Ще пратим опровержение за политическа инсинуация, и ще си очистим образа – продължи Станчо да се горещи.
Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:
– Грабвам аз тия девет страници отчет и тин-тин-тин при първия заместник-главен на вестник "Нова Марица" Гошо Петров. С Гошо служехме трудоваци, заедно фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Та трупвам му аз на бюрото тез гневни девет страници документация и сяда той да ги чете. Гледам, душно му, чеше се, мери ме изпод вежди. Е! – казва. – Всичките си ги турил в кюпа. Няма ли политическа сила, на която вяра да ловиш? Рапортувам му аз: "У нас всичко ни е фалш, фалш и фалш!" А той: Ама ти всъщност за коя партия си? И аз, като млад фазан****** с прясна двойна пиявичка: За народа съм!
– Тъй ли му рече – посегна тате към шишето с гроздова, – или си измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!
Станчо се впери в кандидата за Главен прокурор на републиката, зацъка с език, по челото се плесна, завайка се:
– Въх, мамицата му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей, дето от двайстри години душичката ми яде?
– Каза "За народа съм", а той какво ти отвърна? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тез на старата ми капа!
– Рече: "Виж сега, наборче, я занеси го другаде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло място, па да си излезем наедно и хич да се не връщам в тоз честен вестник никога вече". Ей това каза, честен кръст! – Прекръсти се с лява ръка, та Гица изфуча и му кресна:
Станчо се впери в кандидата за Главен прокурор на републиката, зацъка с език, по челото се плесна, завайка се:
– Въх, мамицата му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей, дето от двайстри години душичката ми яде?
– Каза "За народа съм", а той какво ти отвърна? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тез на старата ми капа!
– Рече: "Виж сега, наборче, я занеси го другаде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло място, па да си излезем наедно и хич да се не връщам в тоз честен вестник никога вече". Ей това каза, честен кръст! – Прекръсти се с лява ръка, та Гица изфуча и му кресна:
– Антихрист ниеден!
– Излиза, че някой много внимателно подбира кои да са ни любимци – поде Станчо. – Хваща за козината изпосталял помияр, туря го на трибуната локуми да разтяга и да кепази всичко мило и родно, за нас уж се застъпва... Ако сте забелязали, любимците на нацията все на таз струна дрънкат. Дали ще е "Аз съм българче", дали Атомната в Козлодуй или отнетата Македония, дертът им е: някой друг да преценява вместо нас. Тез говорители от последна инстанция, дето все плещят за Демокрация и Западните им духовни ценности, най ме плашат. България е пълна с техните поучения.
– Да вярваш в лафовете на такъв любимец, то е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И това бе начало на следваща история, която се развива в едно от средищата на вярата в свръхестественото и необяснимото.
Случило се на Кръстовден в селище някъде над Асеновград.
– Прииждаха хорица от всички краища на България – захвана кондукторът. – Идеха набожни, но и атеисти идваха на туй аязмо. За славата на Господа уж, обърнат шише Божа пикня, безбожни песни пеят за бели цици и жежки балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски или Данчо Лютото. Набожен, ама и суен-буен, а вярата дип не дели мегдан с бабаитлъшките мурафети. Дръвце некакво му предложили двамина търговци, искат майка си и баща си. Викам му: Да не си луд! А той: Ще го взема, че евтино го дават, а е от Честния кръст, на който разпнат бил Исус. Каква му е силата? – питам. Ще видим, като го пробвам – вика. Е, видя му силата... Гончето му глиган вдигна от леговището, глиганът изтърбуши песа. Че като подгонил ядосаният нерез и бай Данчо, що бяг, що подскачане през долове и баири, сипеи и трънаци! И... отивам – казва, – да им върна дръвцето. Сварил ги онез на същото място. Апапи, ей ви стоката, вече не я ща, уюни (неприятности) само ми отваря. Пък те: Не си вервал, съмнявал си се, затова и не ти действа. Силно да верваш си требе... Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оладжак, оправдал си прякора Данчо Злото!
– Е! – реши Станчо. – Ний сме наивници. Че и най-умният си е малко прост, ама кога цял народ будалосват с лъжа и простотии, държавата ни пиши я загробена.
Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се бяха опекли. Туриха ги в тавичка и кухнето се изпълни с ухание. Гица разсипа на купчинки сол и чубрица върху масата.
– Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо.
– В редакцията им на "Нова Марица" и Исус Христос да влезе, нито би му обърнали внимание, нито познали. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си занаят!
– Напомня ми историята с твоя авер от Сливен за Митю Манахилов – подзе тате. – Седнал Митю в кафенето "Монблан" срещу Джумая джамия, насред нашата Главна, наобиколили го ония ми ти бивши даскали и пишман-шахматисти от местния клуб на пенсионера, омайва ги Митю, обсъжда световната борсова система, банки, пазарите, европейския валутен борд. Устицата му наедро мели, курса на валутата смята: десет милиарда долара колко кяр биха му донесли, ако ги има налични. Да речеш, банките на Хампацумян и Джордж Сорос са му в малкото му джобче, не е Митю Манахилов – Гладното, ами най-богатият човек на света. Пари няма бирата да си плати, цял ден с михалковска се плакне, чака с четири очи да го почерпи някой една малка ментичка поне, а като го чуеш какви ги ръси, ще речеш: Рокфелер ряпа да яде!
– Излиза, че някой много внимателно подбира кои да са ни любимци – поде Станчо. – Хваща за козината изпосталял помияр, туря го на трибуната локуми да разтяга и да кепази всичко мило и родно, за нас уж се застъпва... Ако сте забелязали, любимците на нацията все на таз струна дрънкат. Дали ще е "Аз съм българче", дали Атомната в Козлодуй или отнетата Македония, дертът им е: някой друг да преценява вместо нас. Тез говорители от последна инстанция, дето все плещят за Демокрация и Западните им духовни ценности, най ме плашат. България е пълна с техните поучения.
– Да вярваш в лафовете на такъв любимец, то е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И това бе начало на следваща история, която се развива в едно от средищата на вярата в свръхестественото и необяснимото.
Случило се на Кръстовден в селище някъде над Асеновград.
– Прииждаха хорица от всички краища на България – захвана кондукторът. – Идеха набожни, но и атеисти идваха на туй аязмо. За славата на Господа уж, обърнат шише Божа пикня, безбожни песни пеят за бели цици и жежки балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски или Данчо Лютото. Набожен, ама и суен-буен, а вярата дип не дели мегдан с бабаитлъшките мурафети. Дръвце некакво му предложили двамина търговци, искат майка си и баща си. Викам му: Да не си луд! А той: Ще го взема, че евтино го дават, а е от Честния кръст, на който разпнат бил Исус. Каква му е силата? – питам. Ще видим, като го пробвам – вика. Е, видя му силата... Гончето му глиган вдигна от леговището, глиганът изтърбуши песа. Че като подгонил ядосаният нерез и бай Данчо, що бяг, що подскачане през долове и баири, сипеи и трънаци! И... отивам – казва, – да им върна дръвцето. Сварил ги онез на същото място. Апапи, ей ви стоката, вече не я ща, уюни (неприятности) само ми отваря. Пък те: Не си вервал, съмнявал си се, затова и не ти действа. Силно да верваш си требе... Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оладжак, оправдал си прякора Данчо Злото!
– Е! – реши Станчо. – Ний сме наивници. Че и най-умният си е малко прост, ама кога цял народ будалосват с лъжа и простотии, държавата ни пиши я загробена.
Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се бяха опекли. Туриха ги в тавичка и кухнето се изпълни с ухание. Гица разсипа на купчинки сол и чубрица върху масата.
– Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо.
– В редакцията им на "Нова Марица" и Исус Христос да влезе, нито би му обърнали внимание, нито познали. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си занаят!
– Напомня ми историята с твоя авер от Сливен за Митю Манахилов – подзе тате. – Седнал Митю в кафенето "Монблан" срещу Джумая джамия, насред нашата Главна, наобиколили го ония ми ти бивши даскали и пишман-шахматисти от местния клуб на пенсионера, омайва ги Митю, обсъжда световната борсова система, банки, пазарите, европейския валутен борд. Устицата му наедро мели, курса на валутата смята: десет милиарда долара колко кяр биха му донесли, ако ги има налични. Да речеш, банките на Хампацумян и Джордж Сорос са му в малкото му джобче, не е Митю Манахилов – Гладното, ами най-богатият човек на света. Пари няма бирата да си плати, цял ден с михалковска се плакне, чака с четири очи да го почерпи някой една малка ментичка поне, а като го чуеш какви ги ръси, ще речеш: Рокфелер ряпа да яде!
– Вичо, бре! А що стана с онуй голото женче на онзи там баир насред къра? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?
– Ба! – ухили се до уши кондукторът. – Отпраши оня пенджуек с белите гащи, и одма я избрахме за шеф на ловната ни дружинка. Поединично лично й се отчитаме веднъж месечно... И да ти кажа, Гиче, оттогаз голям лов пада. Къра сме го овършали открай-докрай, ама па и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?
– Лъжец! – изфуча Гица и в очите й лумна отново оня дяволски пламък. – Като стар депутатин лъжеш, и въобще, тук всички само се лъжете.
Сега пък Станчо заразправя как мутрите връхлетели някой си завалия, дето имал собствен казан и варял ракия в Браниполе. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" цяла нощ, че му поискали осемдесет и пет процента от кяра... И значи, за да скрепят договора, ги поил. На другия ден ей ги, идат пак същите душмани ръка да му цунат, понеже само той – Ристю Лалугера, знаел илач за диарията, последица от еликсира "Народен отмъстител". А бе, те наште идиотщини край нямат!
– Ба! – ухили се до уши кондукторът. – Отпраши оня пенджуек с белите гащи, и одма я избрахме за шеф на ловната ни дружинка. Поединично лично й се отчитаме веднъж месечно... И да ти кажа, Гиче, оттогаз голям лов пада. Къра сме го овършали открай-докрай, ама па и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?
– Лъжец! – изфуча Гица и в очите й лумна отново оня дяволски пламък. – Като стар депутатин лъжеш, и въобще, тук всички само се лъжете.
Сега пък Станчо заразправя как мутрите връхлетели някой си завалия, дето имал собствен казан и варял ракия в Браниполе. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" цяла нощ, че му поискали осемдесет и пет процента от кяра... И значи, за да скрепят договора, ги поил. На другия ден ей ги, идат пак същите душмани ръка да му цунат, понеже само той – Ристю Лалугера, знаел илач за диарията, последица от еликсира "Народен отмъстител". А бе, те наште идиотщини край нямат!
Тази неделя по Канал 1 на телевизията предават концерт на живо. Измежду певците най-гласовит се оказа тенорът Румен Дойков, и жепеецът-кондуктор съседа ни Вичо тутакси заяви, че силно си пада по оперното изкуство, особено когато по сцената се мотаят моми в оскъдни парцалки. "И не се срамуваш, като ги заглеждаш, то всичкото им на ачик!" – бе коментарът му на тънък ценител на балетното изкуство. Останалите двама, вместо да изпитат и те наслада от изкуството на певеца, измъчваха се дали е с перука господинът, или това си му е оригиналната грива. Захванаха луд спор – ако мъж си къносва косата, лява резба ли е и дали женското не надделява, не го кара да върти задник като гювендия, и дали боядисаните коси и вежди са нормално явление като боядисания мустак.
Сред певците издува жили и хъхри с пресипнал глас един образ, който повече мяза на бакалин от селски хоремаг, нежели оперен певец, някой си Петко Петков.
– Я, го па тоз с туй постно име! – възмути се Станчо. – Да му турят една европейска фамилия, че да не се излага! Гаче чувам Мако Даков, Пеко Таков, Тано Цолов, Цецка Цачева, генерал Цоцо Цоцов, министър Свинаров, Гиню Ганев. А че да се пише Тони Стораро********! Кепазим се с тез постни имена. Как да ни признае Европа, като сме се целите въвонели на лук, праз-лук, чесън, шкембе-чорба, овнешка яхния и чалга?
– Бива си го и тоз! – изпухтя по някое си време тате, а след миг се захили... Като не уцели първите трели от арията си от "Наздравицата" на маестро Верди, естрадният певец Петко Петков изхъхри като спукана стара войнишка флигорна и Тотю строго отбеляза: – Пуснали куцото муле на кушия с атовете!
Пловдив – столица на европейската култура
Plovdiv, edited on 28 noe. 2022
_____* Надслов на рубрика, списвана от Трифон Кунев – Бояджиев (1880-1954) – редактор на официоза на Никола-Петковисткия вестник "Народно земеделско знаме", автор на стихотворения, хумористични разкази, фейлетони. Вж. https://literaturensviat.com/?p=74335
** От тур.: въздух; в случая: "на един дъх".
*** От тур.: досадни дечурлига.
**** Текстът е писан, когато населението на България беше девет милиона.
***** Нарицателно от игра на табла за нисичък, невзрачен човечец.
***** Камен Влахов (1956), вж. https://www.mediapool.bg/kamen-vlahov---lichniyat-deputat-na-vasil-bozhkov-news16927.html
****** Нарицателно за старшина-школници, сред които имаше натегачи, въобразили си, че да издевателстваш над войника им е право, получено по устав в някогашната Българска армия.
******* Артистичното име на Тунчер Фикрет Али (1976), чалга-певец.
****** Нарицателно за старшина-школници, сред които имаше натегачи, въобразили си, че да издевателстваш над войника им е право, получено по устав в някогашната Българска армия.
******* Артистичното име на Тунчер Фикрет Али (1976), чалга-певец.
Епизод от неиздадения в книга ръкопис "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), бел.м., tisss..
.jpg)
.jpg)
