петък, 17 януари 2014 г.

Ars Poetica - The Way I Mate


или ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ НАЦИОНАЛНО УВЕСЕЛЕНИЕ




Тръгнах из народа весел - хубав, спретнат и достоен,
да му се порадвам мъдро, както ми се ще на мен.
Слънце светеше над Пловдив, но за изненада моя
появи се леден вятър в тоя декемврийски ден.

Кукли, свирки, залъгалки за големи и за малки,
плюшени мечоци в черно, розов захарен памук,
Дядо Коледа, Снежанка кипреха се мило двамка
и шейничка с два рогача от картон висеше тук,

здрави просяци двамина мушеха се из тълпата,
циганка една саката щураше се тук и там;
балерини, шут, палячо се премятаха и значи,
цялата таз хубосия свежо лъхаше на чам. 

Пих кафенце на площада, вестник си купих с награда
и към празничната врява тих се присъединих,
хапнах цаца, портокали, поприказвах ала-бала
и - тъй както подобава, седнах да напиша стих.

Имах хубава идея - всичко родно да възпея,
враговете на прогреса и мира да заклеймя,
но жената на съседа взе тъй нежно да ме гледа, 
че издъно отегчена, музата ми отлетя. 

Затова не се чудете, ако младите поети
пишат на провала мрачно, обладани от печал;
любовта разваля всичко, че мераците са слепи,
а светът ни оцелява само щото се е смял.


Пловдив, 25-26 декември 2012 година

Ars Poetica - Take The Long Way Home

или ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ


- Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
- Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си... Бях у съседа Спас.

- То беше доста късно. Казвам – късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
- Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна... Ама че герой!

- Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни...
- Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

- За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак...
- Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи, 
през сто баири стръмни бил си път?!
- Как тъй защо, нима не се досещаш?
За нас дори и бабите мълвят.

- Да бъбрят, само глупости мърморят!
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и потисни проклетата си страст.

- Потискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

- Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...
- Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
- Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа. 
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша.

- Тешила си го, виждам, вече зная.
По гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.

- Не ми ли вярваш? Той сега умира.
Душа бере, на път за Оня свят.
- Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя. И свири на китара.
С момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.



Пловдив, 14 юни 2008 – 17 януари 2014 година

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...