ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (736.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (736.)

  И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст

 5 maj 2013 

ПЕТЛЕТО

Понявга в пловдивския ни квартал
накрай града едно петле ме буди,
и сам от сънищата изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди,

и пак съм пред черупчест селски плет
в Тригорци – Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.

От кръчмата се клатим ний едва,
крепим се на нозете с рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.

В дома ни чакат наште женоря
настръхнали, но гнусно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.

В стайчето горе – свит на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруци по гърба ми се нервира

и тича в двора с кофата вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... ех!... една луна,
каквато няма как да знайте вие,

описана от мъдър астроном,
ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.

Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 sep. 2021

Илюстрации:

- Петър Ненов (1917-1983) и дъщеря ми Вера

- Авторът на текста в с. Тригорци през 1977 г.

–––

* Имах чувство, че този четвърт гагаузин по кръв ме обичаше повече от син, затова и майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених детенце е момиче, рече облекчена: "Знаех си, че ако беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не на баща ти, и на баща ти много щеше да му е мъчно". Може да е странно, но Петър Ненов Петров и баща ми Кирил си заминаха от този свят в една и съща година, като никога не се срещнаха в този живот, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до порутения плет, кога с колата съм тръгвал към Пловдив, все е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам, непременно му кажи, и да не забравиш, ей. Непременно му кажи". Ала баща ми все пак бе син на Господинка, т.е. инат харманлиец, и така и не стъпи в това според него проклето Тригорци, което му омагьоса сина. Бел.м., tisss.