ДНЕВНИКЪТ
НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (620.)
13 oct. 2016.
ИНТЕРМЕДИЯ 2
Новелата "Ася" писах през март, април, май 1987 г. с идеята, че поставям начало на обемист роман. Пръст в тази работа има и приятел от онези години – университетски преподавател по Българска литература, посветен донякъде в личните ми проблеми и драми; някъде около 1980-1981 г. приятелят Марин Кадиев (1939)* настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна, според него, била биографията ми, че не ми остава нищо друго, освен да си седна на задника пред пишещата машинка, честно да разкажа всичко, както е било, и без да украсявам с литературни предвземки и финтифлюшки, а и читателят не е наивен, ни глупак да не си представи какво всъщност съм сторил.
И тъй, сядам 6-7 години след този мухабет, едва през 1987 г. и най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си истории. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което вършех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или къс абзац значителни територии от преживяно. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, бе, че работех при звучене на версия от много известна в трийсетте години на миналия век мелодия, която сме пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Шлагерът е осъвременена чудесна ритмична версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан чернокож с контешки фасони, в катраненочерен костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър и изящно бастунче в ръка – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци степ и пее, танцувайки. Държах току срещу себе си, зад пишещата машинка, увеличената си фотография, същата, която по-късно монтирах в издадения на мои разноски сборник стихотворения "Кардиф"**, и тъй чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "Аз" – абсолютна перверзия и егоизъм!
За около седмица първата част от бъдещия роман беше почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би така беше, защото разтоварвах от себе си, от онова, което наричаме съвест, страхотен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как да продължа (та това – в разстояние на около месец, месец и половина), изведнъж с кристална яснота проумявам, че всъщност няма какво повече да добавя, историята сама по себе си вече е завършено послание, което нека да си го кажа, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило.
Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин новела до редакцията на провинциалното пловдивско списание "Тракия", при главния му редактор писателя Георги Алексиев (1927-2011)***. Отивам, както се бяхме уговорили, а след около седмица посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквицата "Св. Неделя" в Стария Пловдив и такива ми ги говори: "А бе, Гьорги, това тук ми звучи като да е запев, въведение към нещо доста обемно. Започват едни ми ти сюжетни линии, едно ми ти отваряне на хоризонти. Ще продължиш и нататък, нали?" Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват най-неочаквано. Това е точно според моя стил.
Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по приятели и по редакции не съм го разнасял както котка котенце. След разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан, без да си давам сметка, в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както мило се изрази тогавашният гл. редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем член кор. на БАН, професор и пр. ,уважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това вероятно ще да е прозата, която съм смятал и още си мисля, че пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната модна родна, па и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местния сноб, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мен бледичко ми напомня повестта (или по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава неизвестният в по-просветените среди на Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахълтва както пролетна буря, за да преобърне представите у младите автори и доказалите се автори за литературното изкуство до степен, че да повлияе върху зараждането на психоанализата като наука, според признанието на д-р Зигмунд Фройд (1856-1939). За психоанализата говорим, нали вече ясно го написах?!
И тъй, сядам 6-7 години след този мухабет, едва през 1987 г. и най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си истории. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което вършех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или къс абзац значителни територии от преживяно. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, бе, че работех при звучене на версия от много известна в трийсетте години на миналия век мелодия, която сме пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Шлагерът е осъвременена чудесна ритмична версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан чернокож с контешки фасони, в катраненочерен костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър и изящно бастунче в ръка – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци степ и пее, танцувайки. Държах току срещу себе си, зад пишещата машинка, увеличената си фотография, същата, която по-късно монтирах в издадения на мои разноски сборник стихотворения "Кардиф"**, и тъй чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "Аз" – абсолютна перверзия и егоизъм!
За около седмица първата част от бъдещия роман беше почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би така беше, защото разтоварвах от себе си, от онова, което наричаме съвест, страхотен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как да продължа (та това – в разстояние на около месец, месец и половина), изведнъж с кристална яснота проумявам, че всъщност няма какво повече да добавя, историята сама по себе си вече е завършено послание, което нека да си го кажа, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило.
Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин новела до редакцията на провинциалното пловдивско списание "Тракия", при главния му редактор писателя Георги Алексиев (1927-2011)***. Отивам, както се бяхме уговорили, а след около седмица посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквицата "Св. Неделя" в Стария Пловдив и такива ми ги говори: "А бе, Гьорги, това тук ми звучи като да е запев, въведение към нещо доста обемно. Започват едни ми ти сюжетни линии, едно ми ти отваряне на хоризонти. Ще продължиш и нататък, нали?" Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват най-неочаквано. Това е точно според моя стил.
Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по приятели и по редакции не съм го разнасял както котка котенце. След разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан, без да си давам сметка, в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както мило се изрази тогавашният гл. редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем член кор. на БАН, професор и пр. ,уважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това вероятно ще да е прозата, която съм смятал и още си мисля, че пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната модна родна, па и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местния сноб, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мен бледичко ми напомня повестта (или по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава неизвестният в по-просветените среди на Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахълтва както пролетна буря, за да преобърне представите у младите автори и доказалите се автори за литературното изкуство до степен, че да повлияе върху зараждането на психоанализата като наука, според признанието на д-р Зигмунд Фройд (1856-1939). За психоанализата говорим, нали вече ясно го написах?!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 09 uni 2021
–––
* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev
** Кардиф, изд. 1998 г.
*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8
**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/
***** М.Ф.Достоевски (1821-1881). Бел.м. tisss.
.jpg)
.jpg)
