ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (434.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (434.)

  ...Пак дойде към мен Господнето слово и рече ми: Що искате да кажете вие, които употребявате тази поговорка относно Израилевата земя, като казвате: "Бащите ядоха киселото грозде, а на чадата оскоминаха (изтръпнаха) зъбите"! Заклевам се в живота си, казва Бог Иехова, няма вече да има повод да употребите тази поговорка в Израил. Ето всички души са мои; както душата на бащата, тъй и душата на сина е моя; душата, която е съгрешила, тя ще умре... (Библия, Езекиил – гл.18:1-4)

  10.11.2006. 

Memento mori 

Тъжна е голямата маса във хола. Грамофонът не пее.
Звънчето не звънка. И стъпки пред прага
нетърпеливи не трополят. Подаръци дребни никой не носи.

И никой не тича с боси крачета в голямата къща,

и пустите внучки кой знае къде са. 

Разпиляха се граховите зърна. Вятър размята коси

над гробището и ти няма вече да се вдигнеш, татко.

Ти 

никога 

няма да се изправиш.

Чертата е теглена с яки коне,

впрегнати в огромен плуг.

И какво остана от твоя живот? Око полуотворено
в огнения кръг на равнодушието, око – препасано
с клепача овъглен от човешка мъка

и сълзичка в крайчеца на окото, която лъкатуши
надолу по мъртвата кожа

като дъждовна капка
по напрашено от внезапната буря стъкло.

  Бележка:

  Баща ми издъхна в болнична стая някъде по горните етажи на софийската клиника "Пирогов" абсолютно сам, изоставен, същата вечер, когато го откарахме, 6 септември 1983 г. Към единайсет сутринта на същия ден го преоблякох в умирисана и със следи от йод и кръв светлосиня болнична пижама, преди да го прехвърлят върху количка и да го откарат до асансьора. "Вие сте дотук! – рече ми санитарят, и преди да придърпа вратата на асансьора, добави: – Нямате повече работа при него!" Последният спомен, когато видях баща си жив, навършил 61-та си година преди 40 дни, са се запечатали в съзнанието ми като върху филмова лента. На другия ден пак по същото време, около единайсет, долетяхме от Пловдив и роднините му – около дузина близки, стояха пред металната врата в сутерена на клиниката Пирогов, когато аз взех да се договарям със санитаря с единствения официален костюм на баща ми, преметнал го през ръка. През това време припадна един от мъжете сред роднините и всички зад вратата хукнаха да го свестяват, да го пръскат с вода, да го извеждат по-далеч и навън. Санитарят рече: "Ще го познаете ли?" Как няма да го позная – отвърнах самоуверено, – та това е баща ми! Имаше три камери със седем или осем трупа върху болничните високи до кръста ми колички; беше полутъмно, хладно и вонеше остро на карбол и на влага. Заничахме по лицата на труповете, казвах само: Не е този... Не е този... И този не е. Докато остана безформено тяло на някакъв доста пълен човек, покрито с чаршаф. Къде е? – питам, а набитият дребничък човечец с добродушната физиономия на служител, обръгнал да работи именно тук, рече простичко: "Е, ми па други немаме!" И тогава проумях, че това е именно моят баща, когото бързо настъпващи гнилостни процеси в плътта бяха деформирали до неузнаваемост.

  Не-е, не съм любител на гробищни истории, това го разказвам заради мисъл, която ме прониза тогава: Че какво общо има този надут като огромен свински мехур труп с моята представа за баща ми? Духовно излъчване ли?! Стоях пред противна купчина гниеща плът. И си мисля сега, че милият ми баща излезе от това весело шоу живота като същински герой. Героите са ужасно тъжни, уплашени и самотни, ако все още не знаете или не се намерил някой да ви го каже. За малко да пропусна: между статията ми от май 1981 г. във вестник "Комсомолска искра", където е споменат смърдящият на леш Централен площад на Пловдив – т.нар. Червения площад, и подпухналия труп на баща ми в моргата на софийската клиника "Пирогов" сякаш няма никаква връзка. Или животът си прави понякога с някой самонадеян млад глупак странни шегички. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 jan. 2021