.jpg)
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, а назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка или кореспондира, както казват литературните критици, с нужника, кенефа и с онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, които си се намират между кръста и коленете. Преди 9 септември 1944 г., шестнайсетгодишен селски пичлигар, но и зелена кратуна все още, пасял селските говеда, и понеже си бил и кротък, и срамежлив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче, най-много себе си, кога обругал с най-мръсни епитети селския кмет, че последният му забранил на Пердо Кухия да пои говедата от селския кайнак, и Пердо го изпсувал просташки на майка, и даже попритурил някои неприятни подробности относно съвъкупителните телесни способности на Селския бик, демек, на господин кмета. Наложило се сетне дедо му на свако ми да смъкне прясна кожа от гърба на едно ли, две ли агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените части на Пердо: от гърба и задника. Дотук, дето имаме една лакърдия, Рапорт даден, рапорт приет! – или Пито-платено. Обаче чекръкът на Историята пак се завъртял.
Подир славния за господа комунистите Девети септември на лето 1944-то от Христа псувнята открива пред някогашното аджамийче историческия шанс да му издействат народна пенсия, като на човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини, свидетели по случая, и се доказал историческият факт, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Кухия, навръх Великден публично бил заклеймил на мегдана в селото Долно Колищърково, околия Старозагорска, кмета изедник и кръволок Иван Станюв с прякор Говедото. Така горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва новия адрес на някогашния селски кмет и го посещава лично в Плевенския областен пандиз, дето непримиримите двама класови врагове на четири очи провеждат дълъг поучителен разговор.
Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Долно Колищърково и уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на планетите в Слънчевата система, пък и на звездите околовръст, свако приключил обстойния си философски разбор с думите: "Идно времи вий нас мамата ни таковахти, сега вече ний ш,ви таковами немедленно в дирника и с гулям кеф. Падна ли ми в лапите, гяволе!" След което шибнал принципен як комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия от ушите до пъпа политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на Свети Иван Рилски. Образно и буквално, вчерашното говедарче приземява Говедото от Небесните селения на Вярата и Светия дух върху грешната земя, "майко, черната", па си тръгва с гордо вдигнато чело, като човек, свършил хубава една работа.
Шефът на пандиза, бивш доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Гарабед Далаверджиян му отдал уставно чест, понеже свако се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова мърляво говедарче-будала от Долно Колищърково, ами като коскоджа ми ти майор от ДеСе, от славната наша Държавна сигурност, оладжак, както казват турците.
Иван Станюв прилежно си ги излежава тринайсетте години в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, букови бичмета, цимент, талпи, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализЪма и комунизЪма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава даже в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у Барабанчика на епохата да гони фусти, да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя закъм Новия живот и узряването на съзнанието. Междувременно изявява се и като съвестен доносник на Народната власт и следните три петилетки се издига в живота, за да посрещне новата паметна дата от Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и шеф на преводачите от испански в социалистическа България, а за една бройка да го произведат партиец; толкова се старал и се натискал милият. Харно, че не го огряло!
Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила при най-достойните синове и щерки на Българския доверчив народ. Тъй де – нали с поета от село Добромирка, Габровско делял залък и постеля, и не само царски сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе през славната 1956 г., ами избичил и пет педи "Ода на радостта" за Деня на милиционера, като и грандиозна "Комунистическа Илиада" – епическа поема в трийсет и пет части и епилог, адресиран до другарите и другарките делегати на ХIII конгрес на любимата на всички ни БеКаПе. Мерак му било да затъмни върху литературния пъстър небосклон и баш любимеца на Политбюрото на ЦеКа на БеКаПето другаря поет Венко Марковски. Сбирал и трупал в мазето и на тавана в Овча купел купища документи, снимки и голи факти за оратория с дванайсет покъртителни разтърсващи елегии в памет на Владимир Илич и неговите апостоли на Великия Октомври в братска Русия.
В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко прилежен е неговият ангел-хранител, как пърха току над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, а безимен твой войник, Партийо любима", като какъв ли щял да се яви пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност родна българска Демокрация! Когато подир паметния за всеки достоен партаец Десети ноември Колелото на Историята се задвижило както макара на стар геран и с поскърцване врътва половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, тогава вече: в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с чудесния епитет Християн-демократическа, Иван Станюв издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата... Този път обаче двамцата се срещат в Пазарджишкия окръжен пандиз за по-закоравели рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два яки капиталистически тупаника, плюс душманско текме в гъза от някогашния кмет на Долно Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази малка операция през зъби да отбележи: "Ай, верицата ти гадна комунистическа! Ай сеа ти еВах мамицата кирлива, смотана!"
Рекъл еВах, вместо "ебах", понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – по Царско време четири години в пловдивския френски колеж благонравни отдадени на католишката вяра одъртели грозни моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките цинични изрази. А на него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов – бивш православен поп, душичка земна весела, неуморим коцкар и смукач от класа, любител на софри и мезета, тоже верен доносник на ДеСе в потайните дебри на Българската черковна йерархия. Па как няма да козирува! Говедото се явил не като случаен фен на СеДеСе и Демокрацията, дето ляга и става с песничката "Комунизмът си отива" на някой си Васко Кръпката от Подуене и на друга една Гарга рошава: "Развод ми дай, вземи апартамента и трабанта и свобода ми дай", с която взривяваше тълпите наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СеДеСе – личност буйна и с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Ленин и Сталин, влюбен в Чърчил, и особено интимно, тайно, но искрено и лично фен на железния Феликс Едмундович**.
Посетил пандиза като голям борец за Прогрес и Демокрация, за права и свободи на обитателите на гетата, ратник за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от престъпната предишна власт, и човек, чиято дума отеква в коридорите на Властта, чува се чак в Президентството, а за една бройка можел да се събуди някоя слънчева утрин и Министър на културата, ама баш па туй министерство да оглави не пожелал, че бил леко зле с правописа: бъркал думичките доноЗ, кОлтура и най-паче: Збогом.
Когато зад небесносиничките перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като черен кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри и половина под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за автоматично смъкване страничното стъкло на мерцедеса и само с показалец викнал раболепно смалилия се затворнически княз: "Ритайте го яко в дирника, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество цар Борис III". Пито-платено, дето се казва. Що ли още могло да се случи! Май нищо... "Да, ама не!" – както казва светла личност***, тоже принципен враг на Тато – че и съдбата чат-пат си бие шегички. Пет години по-късно, в жежкия юли 1994-та Кухия (не бил вече Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзи върху самотна пейка в храстите зад чугунената русалка с рибя опашка в пловдивската Градска градина.
– Що пак цивриш, бе, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени пребоядисани партийци пак са на власт! Що се не радваш, дърт пезевенк?
– Излъгаха ни, измамиха ни! – заридал още по-жално онзи. – Днешните надминаха и някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева вече не никне. То че ний крадяхме, че бъркахме в меда, обаче ред имаше, а тез хептен алчни, бе! – не с поцинковани кофи, с багер гребат... Опоскаха я таз наша нещастна държава. Всемирният потоп гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъжат. То че ний лъжехме, верно е, ма тез лъжат като за световно, бе! Някогашните ни мекерета сега са по върховете.
– И аз тъй смятам – склонил свако, като поразмислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си поминувахме ний, земляк, криво-ляво при социализЪма-комунизЪма, ама па таз лакома паплач по върховете на държавата отде изпълзя, от кви пещери, от кви усойни дупки? Шъ знайш, от нея отърване няма!
– Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите пишман управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей.
Цункали се двамата непримирими до този ден политически опоненти, па досущ като гладни циганета обиколили лъскавите офиси и магазини на новоизгрелите богаташи, завъртели се около луксозния пловдивски център на тузовете, курвите и сутеньорите "Тримонциум", занадничали зад големите му витрини да видят кой сега там хайдушки лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – позанемарено, някога евтино любимо кръчме на местната бохема зад пловдивската Главна, да се разтушат. И там, значи, пред паничка осолена цаца от Бургаския залив и порция пържени картофки от братска Полша моят мил свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично двамцата изпразнили трилитрова бутилка шуменско пиво, после – и литър троянска сливова двойно препеченка, след което отърчали да се зачислят към деветото от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан**** – стара кримка печена, пич, изключително перспективен, по-перспективен едва ли не и от Меди Доганов, както им препоръчали сваковите авери, бивши достойни офицери от Държавна сигурност.
В тази стабилна партия сега вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си е обесил над възглавницата кандилце с лика на обесения Никола Петков, пали дебели владишки свещи, мазно се кръсти пред Исус и Дева Мария, редовно по празниците на черква ходи и е все в първите редове: да го видят всички абдали, най-редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа*****, по телефона задава кофти въпроси на онез маймуни от Американското радио, представя се ту за доктор Бодуров от Варна, ту за инж. Христофор Величков от Пловдив или поетесата Райна Кирчова от Каспичан, или професор Иван Друмчев от София******, дразнят с мерак и малцината последователи на генералния секретар на оредялата някога могъща едномилионна до Десети ноември БеКаПе другаря Владимир Спасов, както и пасмината знойни почитатели на изпедерастилия се Запад и на Плана Ран-Ът, кълнат комунистите и техните врагове в СеДеСе с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо, но осъвременена фразичка: "На маймуни нъ обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия!"
Следва
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.
.jpg)
** Феликс Дзержински (1877-1926) – основател на КГБ.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
