ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (617.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (617.)

  В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  18 uni 1987.

 АСЯ

   Глава ІII (продължение 3) 

  Следван от сюрия сополиви циганчета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма, пред която рейсът тъкмо вдига пушилка, обръщайки муцуна в посока Балчик. Брадясали неколцина с измършавял вид, в тъмносини или зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо тук се препират, надигат чаша с възкиселата им слаба ракия. Поръчвам си набързо един след друг три големи коняка, които са всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия осран от мухи прозорец на кръчмата момичето, на което само преди час тържествено бях обещал, че ще се оженим.

  Най-сетне се появи. Очите й са подпухнали, зачервени. Зарязах брендито, изскочих навън.

  – Какво стана?

  – У дома е ад!

  – Баща ти...?

  – Ха! Той като се прибере от работа, какво ли още има да става!

  – Значи, тръгваме!

  – Къде ще ходим?!

  Тристата грама евтино бренди ме изпълват с храброст и решителност; обявих:

  – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, после ще му мислим.

  За наш късмет, по яко разбития междуселски път на излизане вече от Тригорци, на километър след крайната му ръждива табела ни застига вехт запорожец; мъжага към трийсетинагодишен, без да пита-разпитва, ни откара след 4 км. до съседно Гурково*.

  Седнали сме покрай рехавата горичка над Гурково. Под нас всички са се прикътали по къщята, уличните лампи потреперват както мъниста на лъскава огърлица. Колесен трактор с две ремаркета на верев се изнизва от нивите; фаровете му шарят в тъмното като зъркели на подплашен човек; ремаркетата му подскачат и тракат все по-далече и по-далече, изчезва с дрънчене на празно тенеке между селските черупчести зидове. И отново тишина, ама такава мъртвешка тишина, че ушите ми пищят. От заснежения кър долита резливият мразовит лъх на постоянния добруджански ветрец; ето че зашушна приспивно тихо в оголелите клони на салкъменото дръвче, под което сме се сврели.

  Току зад мекото възвишение, по което се катери нагоре, насред платото изровеният от дъждове и трактори асфалтиран отдавна някога си път за Каварна, на километър-два трябва да е умиращото селце Македонка. Гори огънче там в огнището, а и ухае на влажни дръвца и неизтупвани от години вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата над осемдесетгодишни старци, мисля си.

  – Отдъхна ли си?

  – Подбиха ми се петите. С тези високи токове из калния камънак…

  Разтривам посинелите й премръзнали длани, милото лице, гърба й, да се стопли.

  – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли ме жалостиво.

  – Ами онзи с чифтето...?

  – Нищо няма да ти направи.

  – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?

  – Нанагорно ще им дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

  – Без сватба! – отсичам.

  – Нищо не разбираш. На село не е като в града.

  Унило поемаме назад. Наближаваме вече къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: ами да, защо ли да не отидем у Петков! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

  Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочки; сухите клечораци из следите от цветни лехи под тънката ледена корица и снежеца подсказват, че стопанката обича да се занимава с градинката. Почуквам по стъклото на салончето. И никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро като лекоатлет изкачвам няколко стъпала и хлопам по входната порта. От дъното на салончето се открехва врата, плисва светлинка, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков... Дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка; усмихва ми се приветливо, съвсем не като директор на училище:

  – О-хо! Ама това ти ли си, и как да повярвам? Хайде влизай, какво чакаш!

  Зад гърба ми се гуши момичето.

  – Не съм сам. Запознайте се! – избутвам моята дама. Тя срамежливо приклопи очи.

  – Влизайте де. Влизайте да се посгреете, че като ви гледам… – клати глава Никола Петков, присвил устни, а в зъркелите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

  За секунди оставаме насаме отвън двамата с математика. Ася е при сдържаната му мълчалива половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, обаче явно затруднява го оформянето на въпрос. Без всякакви въпроси видът му е красноречив. Милият тактичен, разсъдлив, готин Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата София или от моя горделив Пловдив, а нейде откъм Плевенските села, или вятърът го довял в Добруджа дявол знае откъде с жена и двама момчурляка!

  – Ще се женя – измърморих, втренчил съм се в него.

  – Това е много съдбоносно решение... Даваш ли си сметка?!

  – Давам си сметка.

  – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

  – Сигурен съм.

  – Това е за цял живот, помисли си. Хубавичко си помисли!

  Прекъсвам го, че усещам: въртим в кръг, от който той сам няма да излезе:

  – Ще ми станеш ли кум?

  – А ти как мислиш! – перна ме здраво, тъй ме излумка по гърба, чак ме заболя.

  Влизаме при жените ухилени; да речеш, бъбрили сме си вън медени приказчици.

  Същата вечер около десет и половина с две леки коли: москвича на Петков и зазка, се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци, някогашното Джеферли ючорман (трите гори на Джефер). Напред сме двамата с Ася в колата на Петков, след нас е компания подпийнали мъже, сред които църен манго с нездравия вид на гърмян заек, но и с мазните ориенталски фасони на обръгнал артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека; и вместо в развлечения черен студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, шит по поръчка, скъп спомен от първите ми месеци в снобска София, накипрен съм в светли бежови панталони с модна кройка, в ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви: на цветенца, според тогавашната хипи-мода, сако конфекция, ала по последна мода, скосено отпред като фрак на джентълмен, и бежов шлифер с коланче, пагони, билюк копчета – изделие на френската модна индустрия; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишнево–червени кожени сръбски патъци с два пръста подметка и катарами от лят метал – и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

  Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.

  И тъй, изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в тъмнината, прокарва лък върху струните на цигулката; подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение от Перущица, Харманли, Пазарджик и Пловдив.

  Подигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно като да се затресе, загърмя; едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица някъде на около средна възраст, нисичка, набита; и после още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А! Ето го и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък да му стана симпатичен, като ме опознае по-отблизо? Кой знае!

  Приеха ни... Не ни подгониха с камъни и дърве, а и не насъскаха зли песове срещу нашата агитка; и оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса в горния кат на къщата, заприказваха ме изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак ме питат, пак им отговарям: откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Милият Петков, изтрепа се да ме хвали! По някое време нещо захванаха да ми обясняват и все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – хладни, безстрастни, погледи на мълчаливия й баща, онзи с чифтето. И всичките ми щуротии, и цялата ми подривна нелегална дейност покрай дъщеря му в съзнанието на този сдържан, явно доста попрепатил през живота си човек можеше да получи късичко определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

  Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в това Тригорци, с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова време смътно съм се досещал какви ли беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки отрудени хора, които до вчера ни съм познавал, нито са ме интересували.

  Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерасна в годеж, то си беше годеж; боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да се прозея, вежливо да попитам: Извинете, ама къде ще спя тази нощ? Сам ли ще спя?

  На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици, в тънкостите на взаимоотношения мъж турски султан и жена робиня. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, ей тъй вкратце обобщила впечатленията си:

   – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй на му мяза!

  За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго с главица като кратунка за баня, с лъскава зализана черна косица и вечно пиян – все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и седемте си шавливи джеремета, длъжник е, кажи-речи, на половината Тригорци и всички тук са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати борчовете, нито вересиите.

    Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 uni 2021

Илюстрации:

- Черквата в добруджанското село Гурково.

- Виртуозът Венци Т. е досущ онзи цигулар.

___
* Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.

** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен или презрителен смисъл. Бел.м., tisss.