Ars Poetica – ДНЕС МИ БЕШЕ ТРУДЕН ДЕН

ДНЕС МИ БЕШЕ ТРУДЕН ДЕН

Днес ми беше труден ден,
но тази вечер ми се ще
да си ми под ръка и да те нацелувам,
да имаш рокля с хиляда и едно копченца
и старателно 

едно 

по 

едно 

да ги разкопчавам...

Тази вечер хич не ми се ще в очите да ме гледаш,
че дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал.
Никой повече уют в самотността не е усещал –
сраснал съм се с кожата си даже,
ала от себе си навън не мърдам!

Тази нощ навярно пак ще те сънувам,
но всъщност ти не си ми толкоз нужна.
Нужна ми е смешната илюзия,
която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само
страстните момичета владеят.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 avg. 2012 – edited by 1 noe. 2018

Story – ШАМПИОН

ШАМПИОН

   

   От гледна точка на роден в този най-древен град на Европейския континент, заради невежеството и алчността на кюнлии, пришълци от кол и въже, това тук вероятно е най-неприятното място за живеене на Балканите; от друга страна, не зная по-великодушeн към греховната ни човешка природа град на България.

   Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе – уцелваше от пет метра монета на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на монета от двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой изгубил облога помежду ни притичваше да ни купи я козуначена кифла с орехов пълнеж, я баничка със спанак или с извара, докато останалите завистливо обсъждаха невероятния му талант.

   По онова време купешката ароматна жвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме си разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас – някогашните хлапаци, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковна свещ, парче асфалт (викаме му дзифт), най-занемарените, неуважаващи себе си пък гвачеха хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканият къс хартия е отвратителен на вкус. По-добре е да дъвчеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

   Все по онова весело време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦК на БКП "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев-Чук (молот по русскому язъйку), и Теню Пиндарев ни представяше американската газирана лимонада кока-кола за алкохол, а пък моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен, яко уважаван човек – писателят на нашата непобедима Държавна сигурност другарят Павел Вежинов, описа в репортаж как, след като се накъркали с кока-кола, банда пехотинци от Шести американски флот потрошили витрините на местен бар, вилняли в чудесния градски парк, вирнали краката на няколко порядъчни местни девойки, отказали да им платят, и като венец на всичките си магарии, пред двореца на негово светейшество папа Инокентий или Викентий, не си спомням вече кой номер по ред, до ранни зори деряли гърло с цинични империалистически песни, освен папата, псували Исус и Божията майка.

   Струва ми се, че още оттогава, от онези славни времена на идеологическата ни схватка със световния империализъм е и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът беше морски пехотинец, изстрелял с уста дъвката си на сто и четири фута, наши към трийсетина метра разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Сашо Димитров".

   Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на онзи янки, но пък като се вземе предвид, че нашето момче беше едва в шести клас, и значи независимо от пълния му с цвайки* бележник, животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в нова супер-модерна дисциплина на световното спортно майсторство.

   И нашият човек естествено се амбицира...

   Докато подир училище ние бродехме по прашните улици на Пловдив, въртяхме пумпал, играехме на джамини (стъклени топчета), на стотинки, целехме с жилка или брулехме с прът недозрелите афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на спретнатата им къщурка, обстрелваше с плюнки дзифт тухления зид на съседа Бай Цвятко.

   В онези славни години на соца асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят между Пловдив и Пазарджик, например, беше покрит с бетонни плочи, лети на място, а дзифт вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над острова Адата зад Панаира, и ние влачехме оттам буци от тази миризлива чернилка специално за бъдещия шампион.

   Пак в онези славни години се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – пътят строи нас!", "Сей, земЛеделецо, днес му е времето!" или "Във всеки дом – говедо, в нашия дом – две!" Общинската градска управа се беше здраво заела с разхубавяването на Пловдив. Из тесните криви улици лете посред облак пушек и смазка бръмчаха преправени товарни молотовки, производство на "Завод имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез; пловдивчани се носеха като ярки-носачки родайланд или легхорн, наред с по-дребните пилци и одъртели мисири по линиите на градския ни автотранспорт.

   В Цар-Симеоновата градска градина гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. Ходехме да правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина какво е знаете ли? Ако не знаете, да ви обясня. Ръфаш лимон пред нагиздения фатмак шкембелия, докато от флигорната му потече слюнка и целият духов оркестър не се юрне да те гони, както си е с лъскавите тромби на рамо или пред гърди. Ей на това му се казва скомина.

   Умни бяха тогавашните общинари, монтирали бяха по стените на сградите в центъра на Пловдив червени, сини и зелени емайлирани табелки с приветливи, напомнящи надписи, като например: "Не гази тревата! Тя е твоя", напътствия: "Плюенето по тротоара е признак на ниЗка култура. Културният гражданин не плюе!" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол", което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови градини.

   Как гост на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че кеф за всеки местен абориген е да точи лиги и сополи, да се секне, храчи, цвъка по улиците. А не беше тъй! Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град на континента Европа. Налагаше се обаче да докажем, че вече сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човек от социалистически тип", нищо че "Филибето, майна", винаги е било неделима част от овоняния лайнян Ориент, запуснато сметище с останки от древността, боклукчийска кофа, кенеф сред Тракия сред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл мухи-месарки и комари колкото врабче.

   И тогава ние – хлапаците на Пловдив, неговото бъдеще и надежда, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и пием вода направо от същата тази лениво влачеща се Марица сред зелени, сини, виолетови, розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или от фабриката за кибрит в Костенец, доплували откъм отходните септични канали и ями на Пазарджик, наред с помията и всичката отврат, която дузината села изливаха направо в коритото й.

   Дойде най-сетне моментът да напиша малко и за Цариградски.

   Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Милю – същия Милю, за когото се носеха легенди за дългото му кересте**, любовник на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендем-тепе и дузина повече или по-малко известни любимци на пловдивската градска бохема.

   Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и в най-убийствена жега неизменно в жълта памучна фланелка, с кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до коленете с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола шапка, нехайно метната на гърба, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, което едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, обаче стабилно ловеше румънското Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

   Цариградски за мен и до днес си остава пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските плювалници. Освен по-горе споменатите вече емайлирани табелки, общинската управа бе нацвъкала върху тротоара край всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя чугунен истукан, които представляваше въпросния градски плювалник.

   От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с кон и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет-шест казана за боклук се лашкаше цинкова кофа с хлорна вар. Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е тъжна и неприятна участ – бих ги посъветвал да погледат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

   Не съм чул някой да му се е присмивал, да го подиграва. И най-лютите, и най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната нечистотия. Почистването на плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите, и те спираха да погледат как Цариградски с майсторлък си върши работата. Извади от мизерното фургонче огромни яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от казана, тури капака, ловко забърше (дезинфекцира) отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в кофата с хлорна вар.

   Къде се изгуби тази рядка птица! Зная историята на неговата смърт. И тя е тъй романтична, колкото е романтичен вероятно целият му живот на бедняк, на интелигентен човек, далеч надраснал средата си. Обърна ли се към моето детство, той си е все там – крехък като речна тръстика в Марица, благороден, учтив, мек, дружелюбен. Трополят копитцата на кончето, полечка се полюшва шперплатовото тъмнозелено фургонче, писука транзисторното радио върху гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на някогашния Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина чак до най-крайните бедняшки махалици, населени с тълпи от бежанци от войните и пришълци откъм Родопите: "Бона сера, сеньорита!" ("Добър вечер, госпожице "), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, някъде на юг", „Чи-и-ико… от Порто Рико", както и родния шлагер за "малката креолка от Венецуела, която дошла тук… на фестивал".

   Понякога си мисля: детството е като приказен сън. В този приказен сън има и чудовища, и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да изучава живота и мизериите на моя Пловдив. Загине ли у мен духът на това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм, то ще е моята физическа смърт.

   Навярно вече се питате какво стана с онова приятелче от някогашния ни VI -а клас на Основното училище "Сашо Димитров", онова училище, точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата върху южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждата да съзре записано и неговото име… поне сред подгласниците на шампиона плювач, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече в края на осми клас, когато целият ни випуск хлапаци, по конец строени, изкъпани, високо подстригани, при което ушите ти щръкват като дръжка на чайник, чакаме в юнския пек да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече. Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят!" И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тази негова ужасна тайна.

   Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, мисля си: и момчешките тайни си имат давност, нали? Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази срамна за истинския българин тайна! Ето, казах ви я и сега се чувствам почти като новороден, чувствам как ми олеква. Какво пък, възможно е приятелят и да не е видял името си записано в дебелите книги на световния спорт, но за онези, които го познават, той си остава "Нашият най-добър плювач на Балканския полуостров". А пък да не ви залюти, ще добавя нещо по-весело.

   В онова далечно лято, когато приключвахме осмия си клас, дъртакът съсед на приятелчето получи парици от брат си, хвърлил топа в далечна Америка, и пак според предписанията на местната ни общинска управа, с част от парите нае майстори да измажат фасадата на тухлената му къща. Да видят комшиите, че в тази къща не перекенде***, а човек уважаван, стопанин и паралия живее. Измазват я, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче захванали да клепат откъм гърба, хоросанът започва да се рони, не ще да се залепи за дувара. Гледат, чудят се, чешат се и където не ги сърби: брях, какво е туй чудо, па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите ядосани, че и гневни. Задната стена на къщата подир двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала просмукана от асфалтовите плювки. "Че то си няма нужда от хоросан – отсякъл техникът от общината, – цялата ти къща, Бай Цвятко, при по-яко землетресение може и да се катурне барабар с комина и стълбището, но ей тоз импрегниран дувар ще да оцелей!"

   Който не вярва, да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес Пловдив, ул. Пещерско шосе № 34 се гуши вехтичка съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, може и да се промъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус, хем ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

   Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат и нагъл крадец от общински поръчки, дето не си знае парите и построи огромен хотел баш на пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено общинарите, начело с господин кмета и господин областния ни управител, го съпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон до чудесно уреденото ново-новеничко градско гробище край шосето за село Рогош. И разбира се, всички ние – аверите му от време, когато той бе супер беден, съмахленци и съграждани, много скърбяхме, а трите национални телевизии въртяха девет дни репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който културтрегерката на града госпожа Калинкова твърди, че името му остава със златни букви записано в историята на най-древното селище на континента Европа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited 1 noe. 2018

Илюстрации:

- 1956 г., чичо ми Дончо Г. Бояджиев – вдясно, с авер на градския плаж (горе);

- изглед от Музикалната академия към Древния амфитеатър на Тракия (долу). 

–––

* В VI клас почнахме изучаване на западен език по избор, та от немския беше прехвърчала до нас версия на българската дума двойка, наред с "цафара" – друго едно име на оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.

** Полов член (на жаргон).

*** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.