Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 9 февруари 2017 г.

Публицистика – ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ 
И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК
      
       І.

     Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук*, тук посред нашия краен квартал отвъд най-голямото циганско гето в Европа, една жена, не по-възрастна от четирийсетте, лежала по гръб досами пътеката и хълцала тихичко със затворени очи, а хората отдалеч я заобикаляли. Жената просто лежала безпомощна на земята, и когато единственият човек, който спрял при нея, попитал: Зле ли ви е, имате ли близки или приятели, или да повикам лекар? – прошепнала: "Нищо не ща, искам да умра".  

    И когато този едничък човек дойде в моя дом и предложи да се обадим на Спешна помощ, да сторим нещо, каквото и да е, защото това не е някой алкохолик или дрогирана отрепка, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, моя милост, пишещият тези редове, рекох:

    – И защо точно ние! Толкова народ минал и минава оттам, стотина, може би хиляди са я видели вече, няма начин поне един да не е направил нужното; поликлиниката е на две крачки, а ние – какво? – би трябвало сега да скочим в колата, да идем да я уговаряме да дойде с нас, пък тя вероятно ще се дърпа, ще повтаря своето "Искам да умра", и хайде да си представим панаира, който ще се получи! Ще се струпат зяпачи, ще обсъждат не само жената, но и нас двамата с теб, какви сме й ние, нали! И ще станем център на вниманието, а ни знаят мнозина от този край на Пловдив, и оттук-насетне ще ни свързват един с друг и с този печален случай. А ние не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече един с друг.

    Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

    И този човек, когото силно обичам и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце:

     – Добре, никъде няма да ходим.

     Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам от уютното ни гнездо и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам:

     – Ако речеш, да отидем!

     – Не – отсече решително моят човек, – сега вече аз не желая да ходим.

     – Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам жигулата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала който и да е да й помага, нали сама рекла, че иска да умре?

     – Да-да! – разсеяно някак, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце с нежна мека кожа, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано.

    Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му гузна съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и тъй горчеше и пареше въздухът около тази лежаща върху влажната пръст нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о не! Доста са ми неприятностите в този мой объркан живот, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено у всекиго от нас явно жизнеутвърждаващо любопитство, същото, което ни кара с облекчение и вътрешно задоволство да присъстваме на погребения, да слушаме с разтуптяно сърце за кървави драми, духом вътрешно отстранени, щастливи почти, че това, точно това не се е случило с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, и значи ние продължаваме да се борим с неприятностите; за някого съдбата отсякла: Дотук! –обаче ние отминаваме нататък.

    И тъй направих кафе, изпихме си кафето, целувахме се, гушкахме се, бъбрихме за какво ли не, и ето в тези разпилени приказки и уют жената, която искала да умре от отчаяние, изчезна, стопи се, престана да ме безпокои.

     Сутринта обаче, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се появи пред очите ми. Припомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че била боядисвана и поддържана някога, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари този абсурден, ужасен въпрос: Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, ни състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?

     Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова странно Нещо, което назоваваме Съдба, Бог, Съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно през тези последни десетилетия се е случило с всички нас, с цялата ни Българска нация, изпаднала в драмата на оцеляването: ние, скъпи, привикнахме с безразличието и губим импулса си да се съпротивяваме на Злото. Представям си, че не съм само аз, че десетки и хиляди сме заобикалящите изпадналия в беда. Какво ти безразличие, ние сме съучастници в тази гавра, която се извършва и над самите нас, пет или четири милиона все по-оредяващи българи по род и нрав. Не, не за хора на исляма и цигани, а за нас – българите, говоря.

     Защото тази държава не ни е само родина; тя ни е имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено напоследък с лепкава воня на духовна кал, която на могъщи талази бълват телевизионният екран, вестниците, радиото, интернет-сайтовете на България с отвратително безразличие. Някой се е появил в този миг на хоризонта във вътрешния пейзаж на душата ни –катедрално строг, висок, мрачен, и заповядва: Стой там, където си! Въпросът не опира вече до красиви жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш... На всяка ли? – Не... не! На всякаква цена, следователно, да не сe пилееш. В крайна сметка, онази хълцаща женица сама пожелала: "Нищо не ща, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, то е нейно право, и следователно: не се намесвай, където не са те канили! Тук вече място за съчувствие няма.


    Това, скъпи съотечественици, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир разпването на Исус. Днес моят роден осемхилядолетен Пловдив – най-древното оцеляло на континента Европа жизнено селище, е обрулен от алчни парвенюта окаян град, живеем като бежанци в отечеството си, очите ни са обърнати навън, младите ни потомци бленуват час по-бърже да напуснат България.

     ІІ.

    Наоколо светът се тресе от катаклизми: катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като... в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите.

   Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени по очи върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху дивана.

   Единият още едва помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.

   Нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки останки на, мъртъвци, които извличат с носилка или събират като смет в големи черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи в кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия снаряд срешу чакащите на опашка за хляб косовари.

   Това не са необикновени работи – нашепва телевизията, това ти е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план, с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни.

   Защото жестокостта и цинизма в реалния живот са по-развихрени и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, ужасно много пари.

   
Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме лъскави образци умно подреден бит. Проблемът ни е как да живеем ние, простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на човешката ни природа, ние, продължаващите да оцеляваме с остатъци от храброст в това блато на духовна разруха, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа – модел на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни постепенно свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над нас, няма ги онези простички Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в тези две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни лимузини, модни дефилета, автомати Калашников, междупланетни сонди, Internet, АВС, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, безумно тъпи и пошли най-евтини чужди сериали по българските телевизии и реклами-реклами-реклами, които носят пари-пари-пари. Реклама за страст на кристали, реклама срещу запек, диария, за дамски превръзки с крилца и за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

    Това тук не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя, то, точно ние, човекът сме най-чудното, най-чудесното на тази малка планетка, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?

    
ІІІ.

    Какво ни казват политиците – тези тъй здраво заети с благото на нацията възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка достойна проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. 

    Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, победи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни нови поколения на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждата ми за оцеляване няма абсолютно нищо общо нито с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на Българската войска в мисии на НАТО далеч извън България.

    Като гледам тези толкова добре поддържани лица с подредените коси и бръчици на угриженост върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни г-н Президент и сегашния ни г-н Министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако тези, дето посягат, са симпатични, образовани, изглеждат човешки на екрана.

    Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата ми глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че чудесната ни държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам залците хляб, да ги преброи и ми остави толкова, колкото да не умра от глад и скръб.

    Защо ми е този договор! Този унизителен договор съвсем не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с рязкото "Върви на майната си!" – защото тази държава е обсебила и миналото ми, не само настоящето, моите близки и моите мъртви предци са работили пак за тази държава и по същия унизителен договор. Заради тези мои свидни мъртъвци не мога и аз да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта с гордото "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада", "поданик на НВ Кралицата на Великобритания" и пр., и пр.

    Живея със съмнението, че всичко тук, което притежавам, е втора употреба, животът ми вони на магазин за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена с уроди: възгордели се парвенюта, позьори, циници на дебелашката простотия. 

    Е, добре, Държаво, не аз... ти си я открила тази черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти стори всичко възможно аз, българинът, да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Ходиш ми по главата, по раменете ми ходиш, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията си... В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки българин, ние – унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 mart 1997 – edited 9 fev. 2017
_____
* Действителен случай на 300 м от дома ми. 
БЕЛЕЖКА: Текстът – в пловдивския вестник "Арт-клуб", бр.3/1998 г. 

Ars Poetica – ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме
красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал
преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!

Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина
,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с
низ хвалби
кой бил по-
ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали...

Къде са поетичните канцони!
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец,
Кралю,
на сяра и на водород ухай...

А кой ще среща
Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй ни сполетя?

Свинарките се из
напили,
на
кипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с
ужасното си квакане кресливо
и своята циничната реч?
Дали успяхме да замажем
едно ужасно впечатление!




Сега какво ще каже
Дон Фернандо?
О, 
Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.

Кралю! Донасям Ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих...
Коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.
О, бедната инфанта! О богове!
О триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с
възторжено "Ура",
"Да живей Фернандо" и
прочее възгласи
подобни лицемерия да скрие
как той я съзерцава
ше като орел,
докато тя примираше като гугутка
плаха.

Като да бяха двамата сами, Кралю, 
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.

Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основани
я
да бъда Ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря Ви.
Та те са лика и прилика с
Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,

и ще се наплоди кралската Ви челяд.
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете Ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених...

И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра.
Ще попърхам. Ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената
поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 9 uni 2001 – edited 9 fev. 2017