ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1422.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1422.)

  "Големите личности са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина" – фраза на Артур Шопенхауер (1788-1860) за религиите, която редактирах. – Аноним (1947)

 12 maj 2001

ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

  Може би да има и щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години – значи от 1997 г. "идилия" в средния и горния курс на Българското училище. В нашето училище царства откровено нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, а не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 12-19-годишните нашенчета, е последно усилие в България да се удържи достойнството на личността. Но младите не могат сякаш да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на всеобщ нравствен хаос в държавата. Липсва им опит, липсва и сянка от усилие да усетят печалната драма на човека в учителското поприще... Младите тук са свежи и бойки, напористи и по-често с добро самочувствие, в което не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна младежка жизненост отлята най-често в чугунени гротескни форми на наглост и липса на елементарно домашно възпитание. Ами че тук вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не само от личната ми педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално нещо в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, девет и повече, и то пълни с жизненост. Защо е тъй? У учителя ли е причината? Или народът ни поначало е невъздържан, груб, тъп, циничен спрямо всичко духовно!

  Не смея да обвинявам нашите 16-19-годишни; ами те следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задава. Вижте само какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – ама не мимолетното нарушение, а стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани и писани закони на благоприличие в двехилядигодишната християнска цивилизация у нас, в България се приема за тържество на егоистичното самодоволство. Колкото за уравновесеност и уважение към отсрещния човек, за смирение, вече не може и да се говори. Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които толкова сме страдали като нация.

  Имам естествените свои възражения на мислещ срещу недомлъвките на г-н Симеон Сакскобургготски, а чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, обгради Симеончо с доверчивостта на народ, наплашен до смърт от домораслите си безскрупулни политици, от безгръбначните си мекошави интелектуалци. Потресени от самите себе си, но... няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни чудовища! Сочеха ни партизаните като пример за вярно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните сфери на митологията и романтичните фалшиви легенди. Ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката дейност, ползваха ги единствено за аргумент на т.нар. мероприятия – като първа отбранителна траншея на властващите, привидно подчинени на партийния апарат и болшевишката държава.

  Завръщаме се при корените на своето, ала сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! За всичко това ни отмъщават нашите деца, които нямат някогашните наши розови илюзии, пък в медиите ни, предполагам – неслучайно, им липсва добрият пример... Ние не можем да бъдем полезни на своите деца, та ми е тягостно за всеки истински Учител, когото невежествената сган с гаври и проклятия разпва на кръст, докато бленува как Симеон ІІ, като идва на бял кон и при всеобщата еуфория след грабежите при Иван Костов, ще ни оправи батаците. Днешното наше училище смърди на нравствена разруха. Не съм си представял до такава степен пренебрежение към възпитание, към благоприличие. Лицемерието по Тодор-Живково време не смърдеше толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес вече е особен вид мазохизъм. Критериите са отречени, охулени; по камбанарии и минарета духовни джуджета и уроди възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо "Демокрация", ама то не е демокрация, а власт на откровената наглост*. В този ред на разсъждения ето стихотворение, което писах в четвъртия и петия учебни часове, докато приготвях таблото със снимките от едно време, когато училището бе, въпреки всичко, Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

     Което е било, си е отишло,
    и все пак в нас е още живо то –
    навярно спомените са излишен
     фалшив варак, подобен на злато?

    Училище, полекичка стареем,
    звучат различно детските ята;
    да си учител, просто е идея,
    учителят не може да е стар!

    Науката е храм и плодна нива,
     та честно да се гледаме в очи –
    животът е една Голяма книга
    и школското звънче за нас ечи.

  Налепих едрите пъстри снимки от 1983-1985 г. с оживените ведри лица и жестове на учители и ученици със знаме и в ученическа униформа – всяко училище с уникалната своя униформа, цветя, фанфари, светнали под майското слънце чисти класни стаи; а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бившите наши випускници. Канен бях, но не отидох на тази среща. Какво да им кажа, пък и за какво ли, като наоколо България е в руини подир грабежа!

  13 maj 2001 

  Съсед чат-пат ми гостува, играем шах, пием кафе, чай, понякога пием бира, бъбрим за вестници, политика и политици, за известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов (1940-2001), родом от Златоград, с корени нейде далеч откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му – плътен, дрезгав, изразителен и досега: мъжки глас, внушаващ респект. Оплака ми се: "Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, остана ли сам вкъщи, пак си рецитирам онези стихове. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия". От тема на тема, захващаме да спорим по повод взаимоотношенията на двама твърде известни български писатели – Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1922-2004). Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в кресливото вестниче "Нова Зора", Гошо ръси люти приказчици срещу Радой Ралин, значи: "как този Радой Ралин бил до такава степен безскрупулен", и все в този смисъл. Опитвам да му обясня, че не прави чест и не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, пък и охуленият Радой Ралин, да слиза дотолкова ниско не в спора, а в недопустимо махленския тон, с който се изявява зъл и чорлав пред публика.

  Лошият тон – казвам на милия ядовит гостенин, подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв калибър е недопустимо дотолкова пристрастно и кавгаджийски да влиза в спор. "Че защо не! – инати се Гошо. – Хайтов ни казва истината. Ето аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, кефил съм се как приятно говори за демокрация, права и свобода. Но то всичко това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкова гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тия работи как бих ги научил! Ралин бил много подъл човек, бе!" Горещи се моят мил съсед изнервен, та се питам: Какви непоправими беди може да сътвори личност, която просто не успява да се удържи на висотата на чудесния си авторски талант. Писателят е духовен учител на нацията. На учителя му е забранено да говори неуравновесено, да се явява ядовит и с опулени от злоба зъркели, колкото и за праведен да се мисли, когато излиза да ни говори. В тази разпаленост е манипулацията към всички нас. "Истината носи спокойно сърце", пише Уилям Шекспир (1564-1616). За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие. И не обичам в този момент някой с юмрук и с назидателна злостна реч да блъска върху вътрешните мои везни. За мен е посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество, сред обезверена, разтерзана Япония след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на нацията започва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Хайтов и доколко е с истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин му е дал достатъчно поводи да говори насреща му, по-главното – според мен, е, че тези двама, изключително стойностни за нацията писатели в нашето Българско обществено пространство сами се сриват пред любопитните, учудени от изненада и тъжен потрес очи на българина. Защо ли у нас, в България, всеки едвам издрапал над нивото на простосмъртието, се изживява в роля на вечерял с Господ бог? Да не е толкова противна простотия, обзета от фанатизъм и възгордяване – присъщи на Невежеството, какво ли друго може да е? И резултатът от подобен род упражнения между кавгаджиите е, че вече никой никого не чува, всеки си живее сам със своята едничка и велика, неоспорима, крайна и съвършена, ала жалка, много жалка истина.

  БЕЛЕЖКА:

  Заприказвахме се вчера с отец Иван от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина други на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на живота, за Божията милост, за нравственото, като най-висша санкция и промисъл, беше изпял с красив колоратурен баритон черковното песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина, чинка ми Кети: съпругата на чичо ми Насо Гащаря или Атанас Г. Бояджиев (1912-1980) – третия от харманлийските петима братя, минаваха за "Последно сбогом и прости!"

  На двайсетина метра зад ямата, в която мълчаливо спуснаха тялото на Катерина от Устово – днес квартал на град Смолян, току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Боян Чинков**, издъхнал през юли 1979 г. Едва разчетох избелелите цифри върху каменната плоча, където са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на Гогата, братовчеда Георги Атанасов Бояджиев (1943), подхвана, че тук се сбрали отбор някогашни хлапаци македончета от някогашния Кючук-париж, а пък отецът, достолепен едър мъж, към 55-годишен, някак по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това днешното поколение българчета си е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители... Влезте в Интернет, да видите какви цинизми, какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всички и всичко се гаврят, от нищо нямат респект, към никого не изпитват капчица уважение". Изненада ме отчето. Мислех да се обадя, да му възразя нещо; но като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и Гогата – братовчеда, след 52-годишния отец Стефан какви ги редят, само добавих, че са ми известни младите българчета, понеже трийсет години вече преподавам на 15-18-годишни нашенчета. И така си спестих яда.

  Пловдив, 7 януари 2007 година

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 15 noe. 2023

Илюстрации:

- Пловдив,1948. Баща ми се връща от работа.

- Един от любимите чешити на моя Пловдив*.

___
* Тези дни политическият ни елит празнува успешния избор на софийски кмет, потомък на славната ДС.

** Арх. Боян Чинков. За него, шепнеха някога в моя Пловдив на бедните, се бил застъпил пред някогашните управници самият Дьо Гол (1890-1970). Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер... или да са му светили маслото. Един между десетките му анекдотични случаи. Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: "Насам, народе-е-е! Днес мекиците и бозата са без пари!" Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепат. Блъсканица, кавги, олелия до Небесата. Чак край коловозите зад гарата се чува. Изнервени и   чорлави, злостни, натискали се обичайните кротки до този ден нашенци къмто авантата. Някои се редили по три, по четири и по пет пъти, и пак се натискат, и пак с шамари и лакти, с нокти  и зъби към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер: ред да въвежда; е, взел си и той от безплатните горещи мекици, посръбва си от бозичката, па с пълна уста запитал архитекта: "Ти-и сега, другарю Чинков, кво...? Що черпиш?" А зевзекът Чинков отвърнал, ама тъй, че повече народ да го чуе: "Ей така ще сме в комунизма, другарю старши, когато всекиму ще се дава според потребностите. Видиш ли, другарю старши, колко са щастливи!" Друга негова история. В магазина за обувки насред пловдивската Главна, и то в най-жестоката тарапана... Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката, огъва я на осем, и все недоволен. "Какви ги желаете, другарю?" – пита го младичката мома продавачка. "Желая ги с по-големи грайфери – рекъл зевзекът. И допълнил към тълпата:–- Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя!”

 Храмът "Св.св. Кирил и Методий" в Пловдив

  В края на 1963 г. Следственият отдел към Държавна сигурност образува дело № 258 срещу Боян Чинков. Архитектът е арестуван на 20 ноември 1963 г., разпитите продължават 33 (трийсет и три) дни. В началото на 1964 г. е осъден на пет години затвор и конфискуване на част от имуществото му "за разгласяване на обидни и клеветнически твърдения, които уронват достойнството на българския народ и СССР", изразено в измисляне и разказване на политически вицове. Прекарва 10 (десет) месеца в Старозагорския затвор, но е освободен след намесата на френския президент Шарл дьо Гол и председателя на Международния съюз на архитектите Пиер Виго... Боян Чинков умира на 31 юли 1979 г. На погребението му се стича голяма част от населението на моя разкошен бедняшки Пловдив. А на гроба му пише: "Тук почива царят на вицовете".  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%8F%D0%BD_%D0%A7%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2  Бел.м., tisss.