ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (600.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (600.)

  Татко мой, ти, който не си на Небето, а под троскота в старото общинско гробище, и без тъжни напътствия ми даде да разбера какво значи да меря човеци с твоята мярка.

  02 avg. 2006. 

 БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА, СИН НА БИРНИК

 Той е последният, най-малкият от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищичко за живота на тези двама мои предци освен откъслечни фрази, които дип нарядко баща ми е процеждал през зъби, като например изреченото през април на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (решението да се оженя) през рамо – нито похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой го знае какво се е разпищолил в другия край на България, из онази негова Добруджа!"

  Били толкова бедни, че когато се родил най-малкият, съседите довели семейство бездетни заможни хора от Бургас да го осиновят. От едното ми ходене в неговото родно Харманли спомням си само как докато изпъваме врат като гъсоци иззад порутена ограда с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето, и как той ми рече: "Да се махаме!" И се разбърза нагоре по улицата. Постоях мъничко, преди да го догоня, опитах да си представя как са живели седем души в тази толкова бедняшка мизерна къщурка.

  Ай, колко съм ти пляскал посраните гащи на Улу дере! – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците, роденият през 1909 г., връстник на Никола Вапцаров, високият, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми достолепно му казваше "бате Митко", че Бате Митко бе първородният. Няколко пъти съм ги сварвал двамата братя да си бъбрят, по-точно казано, Бате Митко нещо там да му говори-говори-говори, а баща ми мълком нещо си върши покрай дърводелския тезгях или пренарежда джунджурии из десетината чекмеджета и тенекиени кутии. Като си помисля, и четиримата, без втория брат Дончо, който си падал по живота, че обичал шумните компании и си купил комплект най-скъпи барабани (барабанист бил), имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към разните приспособления, инструменти, към поддръжка и преустройване на какви ли не машинарии – мотоциклетни двигатели, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, електрически прибори. Сръчни, предприемчиви, родени да бъдат стопани, всеки в своето си дюкянче да заляга с мерак и занаятчийския си майсторлък.

  Вдигам те от тракийската пръст, татко, сантиментален ставам, изправиш ли се в мислите ми пред мен, Мълчаливецо! Чак ми се реве заради теб; но как стават тези работи! Кому да обяснявам, че с тази твоя обикновеност и несрета си ми примерът, мярката, еталонът за човеците въобще – кротък, а така рязко очертан; а пък доверчив и ужасно неспособен да се справя с хитреци и всякаква лицемерна паплач от тарикати и ловки изнудвачи.

  Майка ми пазарджиклийката търчи да го оправя по разните служби, пък току възнегодува: "А бре, Кинчо, като не знаеш как да им го кажеш, мълчи си барем!" Ето такъв случай, когато изрече тези думи, пък той я гледаше с ясносините си очи на картечар от войната, без да мигне. Мерак му беше да отиде за година-две да поработи в Либия. Познат някой му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш някоя и друга година в Бенгази, току-виж си уредил дереджето, килими ще си накупиш за вкъщи. И братовчедът ми Гошо, на чичо Насо (Атанас) синът, четири години беше строителен техник в Бенгази, и той се превъзнасяше по Либия. Та ето, приготви си моят баща дърводелец молбата (майка ми му я съчини и написа) и тръгнаха двамата с нея от канцелария на канцелария, чак до София ходиха, че тук май нещо запецнаха нещата и мечтаната Либия взе да се топи като мираж в пустиня. 

От софийско някакво министерство важно му рекли: "В Пловдив ти мътят водата, Кириле, ний не те спираме, виж там на местна почва да си уредиш бакиите". И се оказва, че пловдивското ни окръжно МеВеРе** категорично било против. И се нареждат двамата с майка ми пазарджиклийката от рода на Борис Дявола – кавгаджийска семка от калугеровския и перущенския й два чорбаджийски рода, пред парадния вход на Окръжното управление на пловдивското МеВеРе. Пред дебело тапицираната кожена порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, само си мълчи и не се обаждай. Остави аз да убедя човека. Отговаряй кратко, само ако той нещо те пита".

  Влизат те. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото папка дебела пет пръста вади – чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда с устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери ги изпод вежди, ту майка ми, ту баща ми, па като отгърнал и последния лист на досието, писано от верни хора на властта, с тенекиен глас отсякъл: "Че в чужбина само наши хора пращаме, проверени хора. Ти кой си, какъв си й ти на тази държава, че теб да изпратим? Партийният секретар на квартала и другарите от вашето ОФ-е черно на бяло на пет места са отбелязали, че си аполитичен. В кръводаряването и как при почистване на градинки, при засаждането на дръвчета и цветя, и във всенародните акции за събиране на хартия и старо желязо как па ни веднъж не си се включил, в нито едно квартално мероприятие не си се включил! И сега се натискаш. А? Кажи де, що се натискаш!" – захванал да барабани с нокти по бюрото.

  Обадила се майка ми: "Дошъл си от фронта с Орден за храброст. Можем да ви донесем ордена да го видите". Обаче на чешита с пагоните, като за небцето да му залепнало онуй "аполитичен" – аполитичен, та аполитичен, дръпнал им той назидателно слово да си налягат партакешите. Либия ли! Каква Либия, драги? Ти бъди рахат, че не сме ти взели мярката. Либия не е хапка за всеки никаквец, Либия ще видиш, ама през крив макарон! Рекла да се обади отново майка ми, но в онзи сюблимен момент баща ми, който дотук само мирно и кротичко попивал с очи тъпанаря зад онова огромно масивно бюро, кротко се обърнал към майка ми пазарджиклийката: "Наде, хайде да си ходим вече, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Това само рекъл и сякаш внезапно настанало Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш навън! Вън от кабинета ми!" А те и без това тичешком вече, презглава се юрнали надолу по мраморното стълбище на пловдивското окръжно, докато онзи зад тях гърмял-трещял; пак добре, че не разпоредил часовият на изхода да ги арестува и да ги пъхне в един от петте етажа на ареста под сградата, за който арест легенди се разправят! 

  Така загина още една твоя мечта, мили мой татко. Пак за работа се беше размечтал, за какво друго! Работата беше твоето щастие и твоят празник, твоята гордост и веселба. Докато съседите наоколо живееха с труд, но и с отдих – ходеха за риба, киснеха в кварталната кръчма, бистреха политика, пиеха, посбиваха се, блъскаха белот и табла до полуда, вкупом ходеха по мачовете на местните четири-пет футболни отбора, враждуваха помежду си или се изтягаха в неделния ден, обхванати от сладко безделие, ти, мой мили татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, там, в работилничката – в твоята светая светих ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас бившият депутат след Девети септември Запрян Джонгов, когато се преселихме срещу черквата "Св. Георги" в Мараша*** не се стърпя веднъж и пред мен, татко, ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като някоя къртица?! Все нещо стържеш, режеш, ковеш... Какъв християнин си ти, бре Кириле, като черковните празници не почиташ!" Зинах да кажа и аз нещо на набожния праведник, но баща ми ме тупна с длан по гърба: "Не се разправяй".

  Сприятелихме се сетне с този 75-годишен стар адвокат. Бил в началните години след Девети септември 1944-та Голямото добрутро: "Ний – бъбри, – двамата с Трайчо Костов ей така на! – както с теб сега, коляно до коляно сме си приказвали, като депутати в Народното събрание". Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, мен не ми е известно. Щом е жив и се хвали, значи не го е ударила. Председател бил на адвокатската колегия в моя роден Пловдив някога около Девети септември (1944.). Кани ме да му погостувам в родното му село Пъдарско или Правище, Пазарджишко. И не му отидох на гости в родното му село. Че като какъв да ида! Нали съм син на къртица, трябва да си знам дереджето и ролята в този свят. Пустият му Запрян Джонгов!

 "Аполитичен" – страшна дума, много съдържателна! Нали с този етикет партайците на БКП кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазни, не се изказва пламенно по събрания и агитки, раболепно не кърши кръст, не пъчи гърди, не крещи гордо по митингите "Да живей!" и "Ура!", не ниже сведения за политическата благонадеждност на комшията, не лепи афиши за славната ни борба с империализма, не вей аления байрак и не скандира с изпъкнали жили по площадите, не се натиска да се изказва, не слухти, не дебне край черковния дувар по Голяма Богородица, Великден или Коледа да запише кой пак пали свещ, кой се кръсти пред иконите, нито се натиска свой човек на властта да стане, не се натяга по агитките на низовата ОФ-организация или на първичната партийна организация на БеКаПе, нито се горещи, ни ръкомаха бурно, още по-малко пък да вири юмрук към врага.

  Години по-късно (есента на 1980 г.), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което значи, без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал на Пловдив Изгрев-изток, хич не се поколебах, рекох на майка ми и баща ми: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа, кой й движи чарковете. Та така геройски загина твоята мечта, мили мой татко. Така печално загина и образът на мил лицемер, приветлив на вид колега от някогашния местен младежки седмичник, доскоро заместник-главен редактор на може би най-многотиражния в цяла Южна България ежедневник: пловдивския вестник "Марица". Бившият секретар на ГК на ДКМС в Сливен Георги Петров (1944) – протеже**** на първия секретар на ОК на БКП Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Но една нощ в старата печатница на улица "Кракра" 11 по време на дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашта черга имаме сред вас, какво толкова сте го заяли, та кой-къде, все него наказвате?" А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, учтиво ги посъветвал: "Че какъв ви е на вас Жоро Бояджиев! На Жоро Бояджиев баща му е частник".

   

 Туй то, частник! – етикет в устата на мъж праведен, който по онова време ни пишеше досиетата в младежкия вестник. И Митето, като ми препредава какво им рекъл Гошо Петров от Кичук Париж, угрижен – вече не толкова за мен, колкото заради себе си, не пропуща да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали! Ний фактически нищо не знаем".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 maj 2021

Илюстрации:

- баща ми по Главната на Пловдив, авг.1944 г. 
- бирникът, чието име и фамилия нося, 1947 г.

___

* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Това NSU и бял акордеон "Ноner" бяха единственото му ценно имущество на пришелец в този подъл град на Тракия.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално Царство на посредствеността с местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; чантаджия зовяхме единствения в махалата чиновник, който просто се отличаваше с масивните си рогови очила; със завист проследявахме как с пружинираща походка стъпва по улица "Цар Михаил Шишман" с издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, но ние, махленските босоноги хлапаци, си представяхме документи, документи, документи, много документи, нещо опасно, според представите ни на деца на най-обикновени българи бедняци от махалата, населена от пришълци в подножието на Джендем тепе, ограничена на север от Пещерско шосе. 

*** Един от по-старите райони на града между река Марица, булевард Руски и Бунарджика. Името "мараша" означава старо, закелявяло лозе, доколкото знам. 

Георги Петров (1944)

**** Вж. https://www.plovdiv-press.bg/2018/09/04/%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D1%81-%D1%80%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D0%BE%D0%B0%D0%B9%D0%B5%D0%BD%D1%8A/ Бел.м., tisss.