събота, 4 декември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (820.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (820.)

  Родът е голяма работа, не случайно в българския ни бит е останала от старо време приказката за джинса и момата от сой, кога търсели да се сродяват. Котка да вземеш, от сой да е! – Аноним (1947)

  20 uni 1996

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ 

  Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, по-известен като Борис Дявола, не знам дали e ходил на война, но го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Димитър (1909-1961), Дончо (1910-1954), Атанас (1912-1974), Стефан (1920-1986) и Кирил (1922-1983) година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите от вермахта при река Драва в Унгарската Пуста. Тъй че четири поколения мъже преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да бях следвал испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов... Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (единия от четирите рода, основали село Калугерово след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак, се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест, издъхнал от холера, че не посегнал да яде от мухлясалия хляб. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с майка си Елисавета, баба си Мария и две години по-малката си сестра Мария.

  Пожелал я овдовялата Елисавета за жена заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, тя харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се грижи за чуждите сираци.

  Ангел е от Хвърковатата чета на Бенковски, тежко ранен в сражение, отвели са го в Калугерово и там показно бил заклан на дръвник на 21 април 1876 г. Жена му Мария била доста млада и хубавица ще да е била, пък той кмет. Ще да е бил към 35-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият и се веселят. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли гола младата първескиня да им прислугва, а мъжа й Ангел заставили насред одаята диван чапраз да им стои – да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на Ангел да го съпроводи, да не се спъне в разкаляния двор. Там Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия, двамата ли; третият успял да побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница нахъсани чапкъни от околните турски махали... И Ангел забягва в гората.

  На този дръвник са посечени стотици българи... Станало преди или непосредствено по време на въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, калугеровчани плащали данъка си не на султана, а на местния мъжки християнски манастир "Св. Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия; важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, та когато най-малката от четирите щерки на Борис – леля ми Виолета (1932-2014), сто години по-късно, в 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват вода и ток до имота й чак горе, на рида над селището – нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя заможни столичани.

  Екзекуцията на Ангел била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите. Ала може и по-млад да е бил; споменава го в спомените си възрастен четник от Калугерово – Тома Гергьов Сираков (1834-1926)*, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно и още некръстено на ръце. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под дървено мостче над реката Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на онази башибозушка потеря.

  По онова време била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост, мисля си, не толкова въстанието, колкото Османската власт й затрива съпруга Ангел; тази ми е прапрабаба. Пеленачето, по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от ужасиите майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, това не зная, но умира от холера нейде в окопите на Егейска Тракия, доколкото съм чувал в рода, че не посегал да яде от мухясалия войнишки хляб.

  Тази негова хубава млада съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите ми в Пловдив e крачната машина "Сингер", Made in USA, която баща ми измъкна изпод въглищата в дядовата къща, почисти я от ръжда, направи й плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

  Два сирака оставя сърцатият син на Ангел Керемидов, Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова време е 24-25-годишна и я пожелал за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от село Мало Конаре, ала не пожелал рожбите й. В знак на голяма любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, по който много пъти сме пътували, преди да се роди сестра ми Ели (1954): харманлийският най-малък син Кирил, пазарджиклийката, най-голяма след смъртта на кака си Вяра, Надежда, и между тях – на възглавница върху дръжката на задната седалка аз – четири-петгодишният внук на Борис Дявола, по стария бетонен път Пловдив-Пазарджик, строен по царско време. Имам смътен спомен за пътуване с неговия цюндап 200 кубика, с който се състезаваше, или с енесюто с кош БМВ Ромел и как се е спукала гума, баща ми е свалил едното колело и лепи, а майка ми извади от торбата кутия с прясно опечен рано сутинта и още топъл кекс. И това – стотина метра преди отбивката вляво за Хаджиево, под един от редица брястове с дебел дънер току в канавката сред избуялата през май-юни трева.  

  Подир смъртта на баща си и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. джерамета. Скоро да се прибираш!" – такива били уж думите му. Дарената земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест. Парчето от три и половина декара тракийска плодородна пръст край Марица ми е наследство, мое и на сестра ми. Сега, като помисля колко тъничка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде на ум: жените в моя род по майчина линия раждат за пръв път, почти навършили 20-21 години. Така e с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година момиченце, което кръсти Невена.

  Дядо ми Борис си взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, двамата имат пет рожби: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1928, родена навръх Васильовден) и Виолета (1932). По съвет на по-големия си брат Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; а ни една от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е, питал съм! Има неща, които не се прощават. А Борис Дявола от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се отделя от майка си и започва пари за имот да събира, като чукач на коноп за близката въжарска фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи вадят по норма – норма и нещо, той – по две и повече правил на ден. Според една от версиите, оттам е прякорът, с който станал известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 dec. 2021 

Илюстрации:
- Пазарджик, 1945 г. – Любен и Надежда, две от рожбите на Борис Дявола.
- Невена, второ от три деца на оцелелия Април 1876. Гочо х.Трендафилов.

___

...Около пладне мъглата се дигна, излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати десет души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги (Бенковски и останалите) пазим, докато (десетимата изпратени за брашно) дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов – момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от село, между Лесичево и Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че ги нападнали башибозуци, Той убил един читак (пренебр. турчин). След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не хвърлят (не стрелят, овлажнял им барутът). На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов, когото споменах по-горе, а вторият бе черногорецът Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен и в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха, му направи операция, като извади от едната му ръка куршум, качихме го на един кон и се върнахме назад... Вече мръкваше, а не знаехме де да идем. Вж. "Април 1876. IV революционен окръг: Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание" – https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0,-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%83%D1%80%D0%B0,-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B0,-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B5,-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0,-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%83%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE,-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE-,-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA.html?start=26 Доктор Васил е обесен там, където от 1908 г. в пловдивския квартал Мараша се издига черквата "Свети Георги", на улица "Янко Сакъзов", срещу къщата, където сега живее сестра ми. 
Паметната плоча сред днешния град Калугерово, Пазарджишко на бойци от Хвърковатата чета на Бенковски, дето са имената и на двамата братя Георги и Ангел Керемидови под № 14 и № 19.

** Мома, която пристанала (разг.), сама отишла при момъка, комуто близките й не пожелали да я дадат. Не я давала за невеста майка й – вдовицата прабаба ми Спаса, че Борис по онова време бил 17-18-годишен фукара (беден), докато Перущенският род х.Трендафилови бил сред най-заможните. Споминалият се едва в 36-та си година Гочо (Георги) се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, от Близкия Изток докарана в Перущица. Знаел турски, гръцки, арменски, та местните и заради благия му нрав го ползвали за кадия, когато имали да решават спорове помежду си. Баба ми Вена по характер, ще да се е метала на баща си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (819.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (819.)

  Истинска представа за човека създават не неговите блестящи победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на лудите си мечти. – Аноним (1947)

  04 dec. 1999

ЧИЙ СИН СЪМ


  Игуменът на манастира "Св. Никола" над Калугерово, както го описва в "Записки по българските въстания" Захари Стоянов, ми напомня за дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчвал съвсем не смиреният характер изобщо на калугеровчани: докачливи, но работари, корави стопани, ненавикнали току-тъй да се подчиняват, влизащи в кървави побоища с върлуващи тъдява наперени чапкъни от околните турски махали. А отец Кирил – игуменът на калугеровския манастир "Свети Никола", е сред тримата българи, преживели смъртта на Бенковски, като до последно вървели заедно с него. "...Останалите ми другари копачи – широкоплещести селяни и здрави селянки, червените нозе на които мятаха жълтата пръст върху гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание и върху моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката – и така станах им добър предмет за забавление" – част от описанието, посветено на калугеровци*.

  В двора на такъв един от калугеровския чорбаджийски корен на майка ми Надежда премина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже ти беше първият му внук, беше любимец не само на тате и на цялата рода, ама и на няколкото къщи наоколо" – разправяше ми леля Виолета при последния ни разговор в Пазарджик. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме е вземал със себе си на оран от четири-петгодишен. Отиваме сами ние – двама мъже, на нивата, там разпряга кобилата Лишо (по-късно – дорестия пайтак Дорчо), запряга коня в плуга, пък мен курдиса да му водя коня в браздата. Закриволича ли, взема да залитам из едрите буци влажен тракийски лъскав чернозем и току увисна на юздата, обичливият ми дядо разклати камшика над главата ми и заръмжи, от което ръмжене помня само "кьопеколосън", което ще рече "кучи сине" на наш български. В работата си озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка ми, лелите ми, вуйчо Любен – всичките му рожби, пред мен едно и също са ми се оплаквали: че ги е "яскал" по-зле и от наемните работници, че рожбите си не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, ама и рядко целеустремен, но и пресметлив стопанин беше дядо ми. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този или онзи само затова че усетил човека насреща със сърцето си или по друга сантиментална някоя причина – лична, само нему понятна авантюра.

  Пето поколение от калугеровския корен съм. Като видял за пръв път бъдещия ми баща, Борис Дявола изръмжал към дъщеря си, която по всеобщо признание носеше неговия лют и сприхав характер и му била любимката – единствено нея изпратил да учи във висше училище: "Защо си ми го довела този? Я, какъв е нежен и хубав като мома. Този ли ще ти бъде мъжът!?" А когато баща ми Кирил (завърнал се едва преди месеци от фронта, окопите, снарядите, калта, бодливите телени мрежи и куршумите, които дъртият Дявол едва ли е помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, отхапал едно, па го оставил настрани, че му залютяло, срязал го Борис Дявола: "Като не ядеш люто, защо зяносваш!" В моите си представи този Борис го възприемам като Бога-отец, старозаветния Господ, чиято философия накъсо се свежда до ислямското "Зъб за зъб, око за око!" Ама защо е тази привързаност у мен към дядо ми Борис ли? Защото под грубата му черупка, един от малцината наоколо, усещал съм с интуицията на хлапенце неподправената му жестока обич. Излизал някога си да ме поразходи по чаршията, кога съм бил едва три-три и половинагодишен, и говорел после: "Туй дете голям човек ще стане. Гледам го, като стъпя, ръце отзад държи, гаче е господар". Той – сиракът, синът на вдовицата, израсналият с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му тежък стопанин да порасне. С такива корави българи България можела ли да загине, питам се днес! Как мислите? Но какво ли не стори партийната глутница да прекърши гордостта на този род българи стопани! От стопанин на имота си чуждите емисари и нашите отродници превърнаха масовия българин в перекенде: човек без корени, плах, хленчещ, склонен да се подмазва, да доносничи, невероятно страхлив. 

  БЕЛЕЖКА

  И сега, когато посреднощ набирам текста, преди доста години писан, като си вадя очите на компютъра, разбирам колко жалък, колко смешен, какво пале е някакъв си възпитаник на ленинградската висша школа за децата и внуците на партийци, който досадно, натрапчиво и бая упорито ме агитира от няколко месеца да съм гласувал за Иван-Костовия кандидат-президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов де факто е духовен пигмей, река ли да го поставя редом до Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля, без да смятам, че мнението ми непременно е меродавно, особено що се отнася до български политик, в моите си представи велик символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та и наглостта на червения пропагандист за каузата на тъмносиния лидер на партията Демократи за силна България ми се вижда болестно състояние в духовността, което освен страх от възмездие, друго не ми говори. Ала като не са ми специалност такъв род неизлечими ментални заболявания, спирам дотук. 

  Пловдив, 26 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 dec. 2021

Илюстрации:
- 1943, Пазарджик, майка ми на осемнайсет.**
- 1940 г.. Борис Дявола (1900-1972) запасняк. 

–––

Захарий Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273. 
** Момичето отляво е бъдещата ми майка в осемнайсетата й година с приятелката й Анчето – по-едрото момиче, заснети през май 1943 г. на улицата, водеща от моста над канала, където днес е кафенето "При Лютата", към центъра на Пазарджик. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...