ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1387.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1387.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост, наследство от майчиния ми джинс, от два заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, са ми ориентир да преценя кой стои отсреща. – Аноним (1947)

 4 apr. 2016

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО НЕЗАБРАВИМО
КАК ДОНОСНИК – ДНЕС АНТИКОМУНИСТ, ТОПИЛ ЖЕНА СИ 

 През март на 1979 г. бъдещият най-изявен антикомунист на България пише жалба до Ленинско районно управление на МВР – София, че в апартамента, даден му под наем от Софийския народен съвет чрез БАН в жк Младост III, са докарали мокет без негово знание. Тъй като в другите апартаменти в блока докарали линолеум, а на него – мокет, Янков решава, че мокетът е получен по престъпен начин от жена му при съучастие на някой си доцент Никола Каменов, с когото госпожа Янкова имала интимни отношения. Милиционерите от РПУ-то се втурват да проверят сигнала, респектирани от факта, че жалбоподателят Янков се явява дясната ръка на другаря Ярослав Радев, който пък е дясна ръка на генералния секретар на БКП другаря Тодор Живков... След проверката от служителите на МВР по повод обвиненията от страна на злочестия Янко Янков се оказва, че по проектно-сметна документация в спалнята на всеки апартамент в блока трябвало да има паркет, но по липса на паркет строителите турили линолеум. Толкоз!

  Бъдещият "Политзатворник № 1 на комунистическия режим" не се предава. Изпраща нов сигнал до МВР, че законната му съпруга носи златен пръстен, явяващ се предмет на валутна сделка. Милиционерите начеват ново разследване, което доказва, че няма нищо нередно: жена му си е купила пръстена от държавен магазин, ала не уведомила злочестия съпруг, че не били в добри отношения, и доносът за валутно престъпление не е потвърден. Жалко! Толкова се старал милият да натопи жена си, а резултат йок.
  Заключение на господа милиционерите: "Прави впечатление, че докладната записка на др. Янко Николов Янков е написана емоционално – с употребата на силни изрази и обобщения, а резултатите от проверката разкриват, че случаят е елементарен".

АВТОБИОГРАФИЯ
на Янко Николов Янков

 "Основното си образование аз съм завършил в родното си село, а средно във Втора политехническа гимназия в Михайловград. Като ученик в гимназията, бях член на ДК (дружинен комитет) на ДКМС. През това време активно участвувах в организационния живот на съществуващата тогава ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната), където се обучавах по радио-техника и радио-телеграфия и участвувах в редица състезания по популярния тогава радио-спорт (...). През 1961 г. бях награден с грамота от ГК на ДОСО и с друга грамота – от ОК на ДОСО. През същата 1961 г. бях награден със Специална грамота и от Централния комитет на ДОСО (...). През 1962 г., когато бях в XI клас на гимназията, по решение на ОК на ДОСО аз получих и званието "обществен инструктор на ДОСО", и ми беше възложено да обучавам група пионери по радиотелеграфия (…). През есента на 1962 г. постъпих в редовете на БНА, като по същото време бях заместник-секретар на Комсомолското дружество, а през втората година от службата ми в БНА бях избран за секретар. След отбиване на военната си служба през 1964 г., постъпих на работа в потребителната кооперация "Балкан" в с. Винище, окр. Михайловградски. За добра работа в кооперацията през май 1965 г. бях награден с предметна награда от Окръжния кооп. съюз и похвална грамота от ОК на ДКМС. Есента на 1965 г. постъпих на работа в СТЗ "Електроакустика", Михайловград. През 1966 г. станах член на Доброволния отряд на трудещите се за осигуряването на обществения ред към Щаба на ГК на ДКМС – Михайловград (…). През 1967 година, като кандидат-студент бях представен от ОК на БКП, от Окръжната прокуратура и от ОНС за приемане с предимство по специалност "Право", но тъй като по бал бях класиран първо за специалността "Българска филология", побързах и се писах във факултет "Славянски филологии", където бях избран за командир на Доброволния отряд във факултета и Факултетният комитет на ДКМС даде добра оценка на моята дейност през този период. През септ. 1968 г. се прехвърлих в специалност "Право" в Юридическия факултет на СУ "Климент Охридски“. През учебните 1970/71 и 1971/72 г. бях командир на Доброволния отряд във факултета. Участвувах и в дейността на научния кръжок по "Буржоазно-конституционно право". Под научното ръководство на члена на ЦК на БКП проф. д-р Ярослав Радев написах и публикувах две статии".

  В делото по разработката на лицето "Смешник" от средата на 70-те, когато Янков е обект на Държавна сигурност, което ще рече, че още не е бил вербуван за доносник, е следният документ:

Строго секретно! 

Управление VI   Отдел II    Отделение I

Съобщава: агент "Страхил" 

Приел: капитан Кръстев на 11.V.1977 г. писмено

  Рег. № 4536

СВЕДЕНИЕ

  Относно:

Настроения и прояви на Янко Янков – хоноруван асистент в СУ "Кл. Охридски"

  Споделил, че въпросът с партийното му членство бил пред окончателно решаване. Досега му пречел Доков, но Янко Янков си осигурил от Михайловград превъзходни атестации чрез Камен Кръстев, секретар идеология в ТК (ОК) на БКП – Михайловград.

 Антикомунистът Янко Янков дотолкова яко бленувал да се види член на БКП, че си подсигурил специални атестации и от секретаря по идеологията в Окръжния комитет на БКП – Михайловград. Който желае, да чете, пък и който желае – да му мисли, който иска (и може) – да си прави изводи. Относно "фалшифицираното" му досие: то може да се опише накъсо с израза "стремеж към щастие чрез служба на Партията".

  Ухае като минало незабравимо, отнасящо се до т.нар. опозиция в днешна България, за т.нар. десни или антикомунисти. Колцина между тях са от типа на образа, на когото ченгетата сполучливо окачили прозвище "Смешник".* Част от неговото творчество.**

 1)

Управление VI - ОТДЕЛ I - ОТДЕЛЕНИЕ III
Съобщава: агент Кирилов
Приел: ст.л-т Младенов на 3.II.1978 г. от 14 до 15 ч. в я/к "Липа"

  Рег. № 1541, Екз. № 1               

СВЕДЕНИЕ

  Относно: Проведени разговори с млади научни работници от Института за правни науки при БАН...

  2)

Управление VI - ОТДЕЛ I - ОТДЕЛЕНИЕ III
Съобщава: агент Кирилов
Приел: ст.л-т Младенов на 8.II.1979 г. от 11,30 до 12,30 ч. в я/к "Липа"

  Рег. № 1737, Екз. № 1

СВЕДЕНИЕ

  София, 20.II. 1078 г. Относно: Проф. Милчо Костов от Института по правни науки при БАН... 

  3)

Управление VI на ДС - Отдел III - Отделение
Съобщава: агент Кирилов
Приел: ст.л-т Младенов на 27.III.1978 г. от 11 до 12 ч. в я/к "Липа"

  Рег. № 3368, Екз. № 1, София, 3 апр. 1978 г.     

СВЕДЕНИЕ

  Относно: Някои причини за идеологическата пасивност на младите научни работници в Института за правни науки при БАН...    

   И т.н. стотици страници прилежно съчинени доноси. Да помислим: кому ще е нужно да фалшифицира толкова страници доноси на ловък, подобен на хиляди доносници, агенти, информатори и прочие усърдно донасящи на разните управления на ДС. Дори в опита на Янков да измисли обяснение за доносите си лежи онова, което отбелязали работещи с него оперативни офицери на ДС: мнителност, грандомания, подлост.***

 Най-прилежните измежду информаторите на бившата Държавна сигурност, обучени в школите на съветското КГБ, са представяни като еталон за интелект, достойнство и чест борци за духовност, вяра и демокрация. След Десети ноември на 1989 г. подобен род личности оглавиха политически организации, средствата за масова информация, банките, предприятията, накъсо, заеха възлови позиции в т.нар. демократична власт, написаха си героичната биография и мнозина измежду тях европейската дипломация припозна за свои в разградения двор България.

  Случаят Янко Янков не е изключение, а кажи-речи, правило за успешна политическа кариера на самоотвержен, отдаден на която и да е власт махленски и университетски доносник, доживял до висш кадър на Републиката или висш служител в Европейския съюз, човек на Биг Брадър, склонен да изпълнява поръчки всякакви, същевременно от медиите да бъде представян в златиста розова светлина. Между другото, относно ДОСО авторът на статията за Янко Янков хич не е прав. Баща ми – бивш фронтовак, носеше значка на ДОСО върху ревера на коженото си яке, с което се състезаваше по мотокрос из улиците на Пловдив между 1952 и 1960 г. У дома – в избата получавахме вестник "Патриот"; и досега в избата на триетажната стара къща на ул. Янко Сакъзов има мухлясали връзки от вестник "Авто-мото" и вестник "Патриот" от онези години, научно-популярни списания за разни видове бойна техника. Как е замислена от БКП Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) е едно, а как за хора като баща ми Дърводелеца мебелист – отдушник и стимул за родолюбие, за спорт и техника – е друга работа. Префасониране на фактите с цел манипулация, и защо?!

  Ако споменатият Доков, попречил за кариерата на др. Янков като доносник, е Тодор Доков, Тодор Доков ми е състудент. Последното, което съм чул за него, е, че работи нещо си в Националното ни Радио. Че мои състуденти в онези години, формирали по онова време (1967-69) кръжец "Почитатели на поезията на Жоро Б." го знам от същия Доков.

  След като ме уговаряше лично**** въпросният Янко в мензата на СУ-то да си напиша биографията и приложа три снимки към заявлението, за да ме зачислят срещу 80 лева месечно (през 1969 г. месечна заплата на баща ми, мебелист от най-високия VІІ разряд в пловдивския ДИП "Напредък"), информатор на ДС, и предупреждавах приятелите си провинциалисти от курса по Българска филология да се пазят от него. От компанията около Янко Дунев, с което фамилно Черния Янко Дунев беше известен тогава) трима от колегите в курса ни, випуск 1967-1971 г. по специалността Българска филология, които вероятно може и да са приели предложението, без да споменавам докрай фамилните им имена, се издигнаха в живота, както се казва... Единият от тях – Филип Г-ров (1947), се издигна до секретар на отдел "Пропаганда и агитация" в ГК на БКП в Пазарджик, втори – Вачо Р-лов (1946) – гл. редактор на вътрешноведомствения вестник на Държавна сигурност, третият – Димитър Ш-лиев – от първите месеци след Десети ноември стана главен редактор на вестник "Факс", автор на силно похвалени от т.нар. демократичната лит. критика книги, тачен сред софийските сноби.

  Тъй че обикновен редови доносник ли е бил въпросният Янко може и да се поспори с автора на статията – някой си Антон Тодоров, когото нямам честта да познавам.

1970 г. Георги К. Бояджиев, студент ІІІ курс

Plovdiv, edited on 1 oct. 2023

___

* Вж. http://frognews.bg/news_69142/Politicheski-zatvornik--1-e-bil-obiknoven-donosnik/

**https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD) & http://iankov.blogspot.bg/2007/07/blog-post_3709.html

*** Вж. http://vbox7.com/play:9f734bf0&p=playlist&id=708949&order=&sfx=7 

Филмът бе многократно излъчван по БНТ. Разкрива само част от уродливата същност на бившия режим, видян през очите и съвестта на Янко Янков... Ще чуете ужасни неща за издевателства, психически натиск, убийства! Моля, кажете няколко думи, споделете своите впечатления! Препоръка към въпросния филм.
**** По онова време – пролетта на 1970 г., бях третокурсник, и като изпълняващ длъжността "Коректор и стилов редактор" в студентския вестник "Софийски университет", ако не съм бил в някоя от трите университетски читални, бях сам пред пишещата машинка в редакционното стайче на първия етаж на Университета, дето се навъртаха мнозина млади, но вече известни автори – белетристът-драматург Георги Богданов, поетите Кирил Кадийски и Воймир Асенов, авторът на епиграмки и анекдоти Тодор Климентов, Стефан Бесарбовски, философът Кирил Кертиков и др. Бе към края на времето за обяд, в мензата посетителите бяха оредели, седях сам на масата, когато срещу мен се настани Янко Дунев (в І курс Янко беше от нашия курс по Българска филология, следната година, както чух от колегите, се прехвърлил в Юридическия факултет) и захванахме следния мухабет:
   - Кирилов (в редакционното каре се подписвах с бащиното си име), подай едно заявление в три екземпляра за сътрудник, добави и автобиография, написана с твоя почерк, и три снимки като за паспорт.
   - Сътрудник?! - питам, надвесен над чинията си.
   - Условията са изгодни, всеки месец получаваш 80 лева, нещо като стипендия.
   - И какво трябва да правя срещу тези пари?
   - По празниците си връзваме червена лента на ръкава, нощем дежурим край университета, ще следиш и кои от нашите студенти и преподаватели разпространяват политически вицове, а по Великден, Коледа и по разните религиозни поводи, ще следиш кой влиза и кой излиза от "Александър Невски", пали свещи и се кръсти пред иконите и ще ни информираш, да речем, по на една страничка текст на седмица.
   - Съжалявам - казвам, - не ставам за тази работа. Ами че аз, Янко, не мога да пазя тайна и ще ви скапя организацията. Всичко ще раздрънкам.
   - Ти не се безпокой, ние внимателно сме те огледали и сме преценили... Чакам да донесеш трите неща, за които ти казах. 

  Когато след Десети ноември 1989-а, десетина години по-късно описах буквално този сладък мухабет в моя блог, на имейл-адреса си от Янко Дунев получих късо писъмце: "Бояджиев, ти си кръгъл идиот!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1386.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1386.)

  Божието учение наподобява вода – както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, така и Божието учение се възприема само от скромните. – Из Талмуда

   5 uni 1999

ПРЕПОДОБНИЯТ МАСТАГАРКОВ

  Липсата на благородство, поне на елементарно домашно възпитание, компенсират с крещене и проклятия, демек – колкото му по-креслив тонът, толкова е по-прав. Заради гневния Лазаров-Мастагарков някой си*, чийто пространни опуси печатат във вестник "Арт-клуб" под надслова "Мекерета и мародери", озлобеният Мастагарков сам себе си нарича "професионален историк и философ". Показателни цитати от творбите му:

    1) "...признавам, че БСП изразява тежненията на по-голяма част от българите";

    2) "...няма по-голямо искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Тази позиция е пределно ясна и точна: последователно миролюбива". 

  Сякаш съм забил нос в уводна статия на партийния вестник "Работническо дело" от периода с бурния революционен болшевизъм от юношеството, когато за политически виц можеха да те пребият, можеха и полужив да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой соц.концлагер с романтично име. Мастагарков е бивш. Нормално е да говори истини от последна инстанция, заел позата на унтер-офицер Пришибеев**. В писмо до редактора на "Северен вестник" от 1888 г. 28-годишният Антон Павлович Чехов пише: "Когато изобразявам такива субекти или говоря за тях, не мисля нито за консерватизъм, ни за либерализъм, а за глупостта и претенциите им". И пак от 1888 г.: "Фарисейщина, тъпоумие, произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги в науката, в литературата, сред младежта".

Антон П. Чехов (1860-1904)

  Защо ли ми е тема Мастагарков? И не става дума за антипатии или пристрастия, а за персона, наричаща се "демократ", под път и над път настояваща: "Ние, демократите", "аз, като философ-психолог"... Аман, бе, Сократ Долнобанский! Що си не ковнеш едно ап. (апостол), вмчк (великомъченик) или св. (светия) пред фамилното "Грънчаров"! За какъв ли дявол са текстовете ми по страниците на "Арт-клуб"-чето покрай "есетата"*** на Мастагарков? Или да си хлопна кепенците, па да мина в измислената от г-н Стефан Савов (1924-2000) "вътрешна емиграция". Като го попитали някога Савов как протекло участието му в битката с комунизма, опитният Савов ловко отбелязал, че по Живково време той бил... във вътрешна емиграция. Ай, как им се гневил! Ай, как мрачно гледал днешните ни първи демократи, онези ми ти някогашни червени номенклатурчици, ама пуста култура, не му позволило домашното възпитание друго освен кротко да страда.

  Понякога имам усещането, че съм си изживял животеца – опитал съм от всичките му блюда, знам маниера (стила) на келнера и проститутката, и на управителя на хоремага (хотел-ресторант-магазин) и вече не ми е интересно. Невежеството сред нас неуморно се възпроизвежда, все ще се намери уста да се разфъфка с мила омраза към света. В познатата му любима роля чувам Невежеството и по "Радио Свободна Европа". Де ли е благородният тон на един Петър Увалиев (1915-1998)! За такъв изискан тон обаче се иска да притежаваш духовен аристократизъм, но не и като залепена с брашняна каша брадичка тип "педерастко катинарче", мил театрален реквизит, а като собствена плът.
"Последователно миролюбива и пределно ясна и точна била позицията у партийните другари на Мастагарков. Якият популизъм, манталитет на почти целия ни политически елит ни противопоставя не само на най-обикновения гражданин на България, но и на родовите ни корени. Тези лицемери ли са родолюбците! "Защото аз съм човеколюбив и съм истински демократ" – писа тези дни (1999 г.) друга една примадона, балерина на словото, представящ се за "философ-психолог", почитател на съпруга на партийната секретарка на бившия комбинат "Кремиковци", другаря Иван Костов (1949).

Ван Гог: Копаеща жена, 1885 г.

  Двама млади мъже завчера загинаха в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им, бойна летателна машина Миг-21, заби нос в рохкавата нива, взриви се в землището на Драгомирово, тъжно селце на двайсетина километра от авиобазата в Граф Игнатиево край Пловдив. Две женици, майка и дъщеря, окопаваха картофи, когато ниско над тях прелетя рязко губещата височина страховита машина. Опитвам се да видя объркания ни живот като нация през очите на двамата обречени пилоти... Могли да катапултират, ама не катапултирали. До последно вярвали, че ще се справят. А кога взели да мислят за личното си спасение? Страховит въпрос! А как да катапултираме от живуркането с турските сериали, Азис, Софи Маринова, Милко Калайджиев, Цв.Цв., Б.Б. и пр.?! Нищо ли не може повече да се направи? Време ли е за всеки от нас, българин по род и език, поединично вече да се спасява в ягодовите полета не на Битълс, а на Британия?

  Сводки на "професионалния историк и философ" Мастагарков. Реди ги такива едни веселяшки: "Православие", "славянски братя", "мнозинството на Българския народ и ведущите ни интелектуалци", "олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията". Всичко прозрял, всичко си изяснил, всичко му е ясно. А от стройните редички Георги Джагаров (1925-1995) някога, при копането на гроб за империализЪма простичко писа:

Това е ясно, онова е ясно – 
тревата никне и дъждът вали...
Е да, на тебе всичко ти е ясно.
Но мен не ми е ясно. И боли.

(...) Какво съм аз? И хората какво са?
Насам ли да вървя? Или натам?
В главата ми се блъскат сто въпроса.
А отговор не мога да им дам.

                         (...) А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
                         дъждът валял и никнела трева...
                         Но мен дори и то не ми е ясно.
                         И ти не знам разбираш ли това.****

Plovdiv, edited 6 uni 2016

___
* Гръцкото mastos в името може да е и гръд. Възприемам го: пъчене, възгордяване.
** Вж.  https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeev

*** Есето е артистичен текст, които изисква енциклопедични познания върху широк кръг от теми и четива. Илитератът (невеж, посредствен) с претенции за философ-психолог нарича есе бръщолевениците си. 

**** Вж. "Разминаване", от сб. "Сезони", изд. "Хр. Г. Данов", 1981 г. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли?! Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама да ти народи пет деца, па и като лист да трепка кога ще се прибереш, ще ли се прибереш, че и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха; и не че не са каскъндисвали и мърморили, че то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкаря, оназ ми ти женска мигом си подвие куйрука. Че знай ли те! Зер, ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод, барабар с патриарха.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, цял си се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар!... За таквази женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия.

  Имах ги девет гърла вкъщи: четири щерки мънинки, все дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи и невяста, хем с тъщата. Невястата я зачислих къмто инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще кожухче от драни лисици, рокли, папуци атлазени, елече от брюкселско кадифе, папуци атлазени, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш... Раздели ни обаче една женска. Фукнах се и аз, момчета, от един момент по чуждо. Че краденото и чуждото по-сладко излиза.

  Ама па гиздава беше, мамицата й! Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бици цели; а то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното! Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха, раните си да ближат, ала пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията... Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дузина дечица и парализиран баща. Та зарад Кирето, дечурлигата и парализирания  баща освен друго, заклех се: "А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!"

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах ги трийсетина декара плодна земя тракийски чернозем, бако! То бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди под наем: по левче на час... Пара ми носеше таз френска мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп към въжарската фабрика, и те мои авери: за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, но не за пари, ами от пустия му мъжки бяс! И подир работа пак. Осем чукачки дървени по двора си ги бях наредил, гаче сила за осмина съм имал коноп да чукам за въжарската ни фабрика... В тоз коноп се бях врастнал, три норми ги бичех кат същински хайгър, та ми лепнаха в онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зеят по мен. Па як бех, ербап бех, окумуш бех, немците на Хитлер на крака ми идат, по пети ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът, електрическите фенерчета, устната хармоничка, крачните шевни машини, акордеонът, моторетката, велосипеда беха мода, жива мода. Пощръклял бе светът по модерното. 

  Къщата ми замляна с челяд, калфите ми покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с медени лакърдии и шарени дрънкулки я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в прясно драни ярешки кожи, дорде да се оправя от юнашкия кьотек с двамата онез дзверове, братята й! С авери се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й, ненките й емен-емен с мерак до кръв как ще заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с бяло грозде афуз, за сянка посадена... В нейна чест го сторих, та нощем при нея да се отбивам, кога меракът ме връхлети да я любя.

  И тя ме чакаше в таз къща-палат окъпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с мед и какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухо, и насред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни... Дедо ми, трийсет и шестгодишен по турско насред Калугерово полужив на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагалите на дръвник полужив да те кълцат, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Роднините ми трият сол на главата, невястата хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени къдрави пучи косми, я стрита суха конска фъшкия с червен и син конец украсена... 

  По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха два месеца под сламата в плевника да ги поя и храня, ротативката за позиви да им въртя, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми Лишо се ожреби, солдатите на Йосиф Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред нашто читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото, па ни зауправляваха державата: и от Царство на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, и властта дигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; а на мен бахчите ми конфискува таз наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня – кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, двете ми колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, дванайсетте велосипеда, двете къщи, дето с ей тия две ръце съм ги градил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд стопанин ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза като сух речен пясък из пръсти, и всичкото мое насрещу мен застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам: ни в Бог, ни в Царя, ни в патриарха, нито в папата. Остана ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов, че какво щастие е то!

Пловдив – хилядолетна столица на любовта и суетата

Plovdiv, edited on 28 sep. 2023

Илюстрации:

- Накиприл се дядо ми с медали**.

- Има ли по-яка сила от любовта?! 

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, от епохата на мазни турски, испански и латиноамерикански сериали, Софка Маринова, Николета Лозанова, Божинката, както и плеяда фалшиви професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1938 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да обича серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на заклания Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там нейде по фронтовете край Чаталджа си оставил костите за същата тази едничка наша България и как никой днес не знае де му е гробът и от какъв зор отишъл доброволец, за да дойдат пак жалки мекерета на власт.

** Вятър и мъгла! Какви ти ордени, какви медали за победи в колоезденето, като хич не му споряло на дядо ми, че докато другите тренирали, той блъскал наедно с чукачите на коноп, за да сбере парици за първия си капитал в бизнеса. Отворил вело-ателие за ремонт на велосипеди, а после по-големият брат на жена му – перущенлията Гълъб Хаджитрендафилов, го подкокоросал да се захване със земеделие. "В земеделието е големият кяр" – уговарял го, та щерките му дружно кълняха зад гърба му баща си, че ги яскал (насилвал) да му разхвърлят чувалите с тор по къра за бъдещите лозови градини, докато другите моми живот си живеели. "Млада бях, но младост не видях, на 17 години" – чета дословно написано от бъдещата ми майка послание до бъдещия ми баща фронтовака Кирил, пети син на харманлийския бирник Георги. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1384.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1384.)

  Божието учение наподобява вода: както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, така и Божието учение се възприема само от скромните. – Из Талмуда*

  17 fev. 2001

БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ

  Задушница. Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворение. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; шета назад и напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко тук се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов. Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля? Онзи, който най си няма, той най мечтае. И като назовава нещата, които желае, по име – значи, като ги кръщава, дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си, на блянове. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

  Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено встрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, и така е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, ала неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, вече предвкусване на ловна страст. Че кой твори, кой бленува, ако не гладният!

  Нарекох я "гургулица" и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно – гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите с нас; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла – понеже "гугутка" е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или си чисти перата, кацнало на стряхата, а "гургулица" е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.  Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота, самият Космос.

  Всяка дума за нас, освен назоваването, е образ от звукове и сенки на облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така невероятно съответстват на собствените си имена. А оттам може би иде и желанието да доработваме сами официалното си име... Защото "Георги" не е "Гошо", ни е "Жоро", а и версиите на името "Георги" са повече от петдесет в българския ни език Тези варианти на името са като нюанси в палитрата на художник; и художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора и трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик? Назоваването е хвърляне на ласо, на тънка копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или лицемер. Ой, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да видиш обичайното наоколо в златиста премяна и значение. Мен пренебрежението от страна на общността ни към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

  Човечеството, хората сме като мравки, които: нещастни бедстващи, издигат чудни дворци, създават великолепие и се съревновават с представата ни за Бог, Когото ни го има, нито ни забелязва от Космоса. Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен си е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим и недосегаем. Какви наивници сме, Боже мой! Чуждите богатства ни в очите, а своите богатства не ценим.

  И що му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог, чудна работа! Ама че глупаво, вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да нагълтаме, с думи да го смелем, с думи и език нахален. Че смиреност ни липсва – това е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото бленуване, подготовката за битки, потягането на ловното снаряжение? Мравки ли! Че какви мравки сме ние, наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

  Амон – онзи, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. Неназованият, Творецът на вселената; "скрита същност". Амон е "Онзи, който сам се създаде". И който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш къс радий. Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творчески изблик на енергия и от него започнало "времето". Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията назовавали Кем-Атеф – "Онзи, който е завършил своя миг". Че има ли по-върховен от екстатичния плътски фокус на съвкуплението, мисля. Жреците на Древен Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали – логическото познание не трябва да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

  Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална, т.е. винаги изплъзваща се от логиката ни, не е ли интуитивното познание онзи светкавичен лъч, дето ще я фиксира върху хартията или папируса! Древните митове са кодирани откровения за човешката душа, за Духа, който е у нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). И какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, че самата философия, като човеколюбие, е по-малко изящна и много по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата мразовита яснота на Древния мит.

  Не говоря за постиженията: като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес, като безкрайна спирала от собствения ни буйно пламтящ интелект (което ще рече "усет") към ледената сърцевина на Космоса... Не се притеснявам от любопитството си в тази супер-тъмна сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от остналите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.

  20 fev. 2001

  Няма по-висок духом от онзи, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, а очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, ала ние крещим: "Наивник ли е този? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от този наш свят?" ...И друго крещим: "Този пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден". Но кой е този?... Мисля си – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тези негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава и Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И ние се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета мамини любави, боричкаме се да се покатерим върху глезените му.

  Лоша работа. Цигански банди от няколко години върлуват – крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия "36" и линия "26", и линия "6" на Пловдив. Жертвите обикновено са жени или по-възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всичките правила на мародерството и откритата престъпност. Кого да обвинява народът!? Простият обвинява манговците, циганите са му в очите; пък си мисля: виновни са онези там с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни, уж демокрация да градят, ала тяхната демокрация превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин, арменец, грък, евреин) в измет, в наплашено овче стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с избелели от ужас очи.

  Отнеха ни гордостта да се назовем българи – достойнството опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръката и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на друга галерия образци освен проспериращи лекета, мухльовци, побойници, разбойници, тарикати, опропастители на българщината. Къде са бащите и дедите, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един сополив манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщерите ми да изнасили. Ей това е целта на занятието: да се хванем с циганина гуша за гуша, та онези отгоре да си веят байрака безнаказано. Е, да продължим да си делим народеца на враждуващи партии, на късове да трошим нацията! Не сме нито "сини", нито "червени", нито "зелени", ни "жълти" и "оранжеви", ни "виолетови". Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в цивилизасиона на Западна Европа и Щатите, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

  Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалече, оттатък Атлантика!? Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните? Господар ли пак си търсим? – хем милостив и нежен бащица с кралимарковска сила, да нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота и на банковата сметка? Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: Колкото по-зле, толкова по-добре! Най-разкошните лилии растат в най-смърдящите блата. Колкото по-зле, толкова по-добре: иде Видовден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 sep. 2023

–––

* Вж. https://www.otizvora.com/2020/09/12420/mudrosti-ot-talmuda-otrazeni-v-dnevnitsite-na-lev-tolstoy-1/  &  http://s30008547617.mirtesen.ru/blog/43386291024/-SuschestvUyet-video-vstrechi-Baydena-s-tremya-prisheltsami-zaya?utm_referrer=mirtesen.ru Бел.м., tisss.