Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 3 юли 2017 г.

Ars Poetica – ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети;
мъжкари трима мислеха се за
аристократи, даже за поети.

Търчаха й наоколо с език
оплезен – три дръгливи песа,
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж за нежната принцеса.

Куп стихове лъстиви в нейна чест
нанизаха и ето най-подире
успя момата да се увлече
по лирика в студентската квартира.

...Наляха вино, както му е ред,
бонбони шоколадови – в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят –
залезе слънцето едва към седем,
момата тъй успяха да пленят,
че позволи им страстно да я гледат,

да й нашепват там един през друг
наместо стихове благочестиви,
цинични низ двусмислици на шут,
когото бавно виното опива...

Пропускам незначителното и
за всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай им позволи
да я изкъпят тримата под душа.

Тъй гола върху вехтия диван
с целувки и милувки безразборно
те любиха я вкупом и без свян,
и после всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
след себе си оставя куп поети.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited 3 uli 2017

Ars Poetica – КОМУТО СЕ НАДСМИВАМ ВЛАДЕЕ МИ СЪРЦЕТО

Край ручея разпенен от жажда ще загина,
разпален като жар, но леденея в мраз,
Отечество ти свидно, за мен си зла чужбина,
последен сиромах съм, но богаташ по нрав.


Авторизиран превод на български*

КОМУТО СЕ НАДСМИВАМ ВЛАДЕЕ МИ СЪРЦЕТО

Край ручея пенлив от засуха умирам,
отвътре ме изгаря, а външно зъзна в мраз,
орел държа в ръка – врабец в небето диря,
ценя това, което не струва грош за вас.

Наглеца го ценя, щом ловко ме излъже,
ала пък на глупака присмивам се в очи,
на пир ли ме зоват, седя си вкъщи тъжен,
когато не обичам, мен триж по ме боли.

Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,
с която се заяждам, любима ми е тя,
а славата ми мяза на наръч суха плява
и всъщност всичко мое е плод на суета.

Изгубя ли съня си, будувам най-красиво,
беда ли ме споходи, мечтая възроден,
живея като пътник, не знам къде отивам,
капризен, ала няма по-примирен от мен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,
 разочарован ли съм, усещам любовта,
похвалят ли ме, значи не струват стиховете,
че най-добре се люби невярната жена.

Да бъда прав не бива, щастлив по изкушава,
каръкът ме преследва и ставам триж по-здрав,
че скъпа ми е всъщност най-подлата държава,
в която сиромах съм, но богаташ по нрав.

Развейпрах, но си водя сметките прилежно,
пристягам си колана, пилея като Крез,
което е стабилно за мен е ненадеждно,
че за честта говорят персоните без чест.

Обичат ме най-вече за острите ми думи,
макар че и на мравка не бих пресякъл път,
работя с пот на чело, а мързелив безумно,
мухи ловя, щом други не спират да кълнат.

  Авторизиран превод: Jores 
Пловдив европейска некултурна столица 2019

Plovdiv, 3 uli 2015 – edited 3 uli 2017
––––
* По балада на Франсоа Вийон (1431-1463).