ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (193.)
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
30.03.1999. КУРБАН ПРЕД ОЛТАРА
Желко
Ражнятович – Аркан (арканът е
старинно средство за ловуване, подобно на ласо), хлебар по професия, командир на
сръбски патриотични паравоенни части, известни като Тигрите на Аркан. Палача на
босненското и хърватското население от последната юговойна въртят по
телевизията в компанията на знойни хубавици като ресторантски герой: в костюм с
модерна кройка и в отлично разположение на духа. Хлебарят Желко очевидно е хубавец! А кайзер Вилхелм
ІІ някога рекъл: "Балканите ли! О, майне херен, Балканите не заслужават
кръвта и на един пруски гренадир". Надменността на онази почтена Европа е известна, не е и от вчера. Би следвало по-често да препрочитаме как българският цар Калоян умеел да се оправя с надменна Европа, която помни, нищо не е простила от посегателствата срещу достойнството й. Лъжи, предателства и интриги е великата западноевропейска
дипломация при преследване на изгодата за местните им аристократи от хилядолетие насам, преди всичко
срещу наивността и невежеството на нашите доморасли политици, особено от България. Дами и господа, ето кое ме вълнува в по-голяма
степен с всичкото ми уважение към онази Европа, модел на
християнската ни цивилизация.
Това, което върши Сръбската военна машина срещу албанското население, преди всичко срещу мюсюлманите от Косово напоследък, това същото в зората на века са го вършили едни други войски в Егейска Тракия и Македония срещу нас, българите, срещу моите предци. Гърция и Сърбия от гледна точка на онази Европа на кралете и разкошните уютни местенца за хайлайфа не са ли последните към стотина години симпатичните хищници на Полуострова! От сътрудничеството между политиците на тези две отлично защитаващи националния си интерес за чужда сметка национални общности простосмъртният българин, не и родни управници и едри собственици, е губел най-много. Защо? Заради крепката вяра в неумели национални водачи, като започне от хедониста Фердинанд с глупавата му амбиция да завладее Цариград, та до вожда от село Ковачевци, Пернишко, най-крупен предател* в новата ни История, но и кандидати за национални предатели напоследък сред модерните ни български политици, дето се казва, дал Господ.
Под синьо-бяло-червения байряк днес се строяват патриоти в парадна униформа, демонстранти с байряка и портрета на Слободан Милошевич пеят, танцуват, крещят като на купон, вълнуват се, скандират. И всеки там си е закачил на гърдите картон с рисувана мишена, която също крещи към подредена Европа: Стреляйте, НАТО-вци! Стреляйте, страхливци! Ние сме храбри: ще загинем, но Сърбия няма да предадем. Ако самолетите на НАТО бяха пратени да убиват, не виждам купонджията с мишена на гърди как би могъл да спре касапницата. Та нещо вакхическо, нещо на границата между еуфория и лудост има в тази картина. Десет-двайсет-, стохилядно множество от люшкащи се и пеещи граждани на Белград и бойните пилоти на НАТО, които като в холивудски екшън профучават с бръснещ полет в нощното небе с тоновете взрив на борда на свръхмодерните си бойни хвърчила. Такъв декор и театър само тук, на Балканите като че може да се види. Другаде толкоз бабаитлък на гол тумбак не мога да си представя, но то е мое лично и естествено не меродавно мнение по въпроса.
12.04.1999.
Облечени като за празник, крещят: Сръ-бия! Сръ-бия. Това
какво е? Съчетание от любов и страх, когато у плахия до този миг човек неизвестно според
каква алхимия се ражда храбрецът или чистопробен наш щур балкански идеализъм
в стил "Крали
Марко разгонва тие ми ти църни арапи, жална им майкя арапска"? Не знам жестоко ли е от моя страна, но се вслушвам във вътрешния си глас, където откъм бездната на хилядогодишната тракийска българска генетична памет откънтява: пощръклели от самоубийствена злостна екзалтация човеци в тези усилни за тях
дни всъщност жънат посятото, плащат за сътвореното от собственото им пренебрежение към околните народи и общества в течение на
столетие. В други времена да, могли биха да се поприкрият, да поизопачат
реалността, но световните телевизионни канали напоследък – разбира се, и те съвсем не безкористно, съвсем не случайно – бълват трагични картини на масова покруса и мъртвешко отчаяние сред друг един народ. И когато съпоставя крясъците, долитащи от белградските улици и площади,"Сръ-бия! Сръ-бия!" – с мълчаливата върволица от изнурени престарели хора, селски женици с изкривени от труд възлести пръсти,
юноши, деца, плачещи без сълзи, смазани от потрес, премръзнали, треперещи от
страх, гладни, напъдени от дома, от нивицата, от непретенциозното си мизерно битие, за мен – българин до мозъка на костите си, скачащите из белградския мрак в никакъв случай не
са Доброто лице на Сърбия. За мен, казвам; за вас може и да не е тъй, тази опиянена от фанатизъм, в героическите си гримаси лудешка Сърбия я
виждам като библейските Содом и Гомор.
Любов? Това ли е любов към Отечеството! Дали съзнава обикновеният сърбин, че ще се наложи да плаща за стореното от Милошевци и Аркановци, за пратените уж в името на любима Сърбия професионални мародери, обучени да убиват, до зъби въоръжени, за да атакуват дома и нивицата на косовския селянин, онзи притеснен отруден мюсюлманин с изпадналите в отчаяние жена, братя, сестри и стари родители, с дребните дечица. Е, тогава какво очакват от косовския албанец! Цветя и рози може би? В последна сметка, кому принадлежи земята? – на фукльото, който се лумка с юмрук в гърди, че притежавал нотариален акт за собственост, ама живее зад девет баира, или на онзи, който оре и сее с потта си, тук си ражда челядта и тук заравя мъртъвците си? Колко станаха масовите гробове на хървати, бошнаци, албанци, все курбан... велик курбан пред олтара на Велика Сърбия!
Преди години петричката врачка Ванга беше казала: "Никой от нищо не може да се скрие. Не мислете, че сте свободни да правите какво ви скимне. Не може, никой не е свободен". Никой не е свободен от нравствените императиви на човеколюбието. За нас, човеците помежду си, говоря, не за калпави общества от тарикати; обществата обикновено лицемерничат заради изгодата или се лъжат несъзнателно, изпаднали в тъп телешки екстаз. Всеки от нас живите стой надвесен над своите мъртви, и ако не съзнава, че носи на рамене и техните кръстове с техните минали грехове спрямо човека, ако не разбира това сладко, но и страшно бреме, толкова по-зле за него!
Любов? Това ли е любов към Отечеството! Дали съзнава обикновеният сърбин, че ще се наложи да плаща за стореното от Милошевци и Аркановци, за пратените уж в името на любима Сърбия професионални мародери, обучени да убиват, до зъби въоръжени, за да атакуват дома и нивицата на косовския селянин, онзи притеснен отруден мюсюлманин с изпадналите в отчаяние жена, братя, сестри и стари родители, с дребните дечица. Е, тогава какво очакват от косовския албанец! Цветя и рози може би? В последна сметка, кому принадлежи земята? – на фукльото, който се лумка с юмрук в гърди, че притежавал нотариален акт за собственост, ама живее зад девет баира, или на онзи, който оре и сее с потта си, тук си ражда челядта и тук заравя мъртъвците си? Колко станаха масовите гробове на хървати, бошнаци, албанци, все курбан... велик курбан пред олтара на Велика Сърбия!
Преди години петричката врачка Ванга беше казала: "Никой от нищо не може да се скрие. Не мислете, че сте свободни да правите какво ви скимне. Не може, никой не е свободен". Никой не е свободен от нравствените императиви на човеколюбието. За нас, човеците помежду си, говоря, не за калпави общества от тарикати; обществата обикновено лицемерничат заради изгодата или се лъжат несъзнателно, изпаднали в тъп телешки екстаз. Всеки от нас живите стой надвесен над своите мъртви, и ако не съзнава, че носи на рамене и техните кръстове с техните минали грехове спрямо човека, ако не разбира това сладко, но и страшно бреме, толкова по-зле за него!
Защо да смятам сърбина за по-свой от албанеца? Само защото сръбският език е близък до българската ми реч ли, или понеже сърбинът пали свещ и се моли пред същите християнски икони, каквито палят открай време и по Българските ни земи?! Историята на народите в крайна сметка е история на двамата братя – Каин и Авел. Искам да открия у себе си мотиви за състрадание към сляпо повярвалия в Аркан и Милошевич, но ми пречи крясъкът, бабаитлъците, с които, предполагам, се опитват да задушат нравственото величие, но и взискателност на човечността. Затова, като ги гледам такива "героични", казвам си: Жалко! Имаме объркан съсед гюрултиджия зад оградата на нашия дом. Дано по-рано прогледнат, та и ние да се завтечем да им помагаме да си оправят изкъртената дограма, поломения покрив, унижена гордост! Многострадална Сърбия, Сърбия на готините дяволити сърби, моя гореща любов –не мога, не ми се обръща езикът да го изрека, камо ли да го преживея! Това е адът, вихрушката от жестокия съд на възмездието. Полуовъгленият труп на детенце сред отломките на някогашен Сръбски дом, подпален от башибозука на ответната страна не е ли призив за покаяние?
Атанас Далчев (1904-1978) във "Фрагменти", изд. от 1967 г., на стр. 61, твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват нито приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният докрай бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което по-често се случва. Към Далчевото "откритие" остава да се каже и: че пристрастията докрай също раждат чудовища. Застанал под коприненото небе в сърцето на моята Тракия, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, пристрастен, уверен, че ние, българите, наистина сме тъжни, смирени и в основата си далеч по-опитни от многословния, неуравновесения и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците ни са платени барабар с лихвите. Да, бедни сме, но пък не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда несрета. Дори заради идиотщината властта по време на соца да преименува турците, родени, израсли и трудили се в България, нацията ни преживя повече от покаяние: унижи се Президентът на Република България Петър Стоянов, фамозният Бате Пешо** да поднася извинението си, отиде в Турция да се извини от името на българите. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се размине изплащането на кървавите лихви! За сторената гадост, независимо как е представяна пред света, рано или късно всичко се връща. И така, върху човечност граден, човешкият ни свят пребъдва, върти се в сънищата си подир своите изгубени напразно илюзии.
НАТО... То е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния и военен просперитет у някого. Но НАТО спрямо Сръбското общество, ако има Някой в пространството над всички нас тук, дали не е самото Възмездие? В този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи заможни общества: за престъпленията си, както и да ги омаловажават и да ни обясняват, в следващите години благообразните им политици и военни пренасят драконово семе на бъдещи възмездия. Тъй е, прекаленото самочувствие кога ли е било добър съветник? Сто минути слушах завчера професора историк Андрей Пантев (1939) да призовава към уравновесеност. Прав е, според мен: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните "мъжки момчета" от т.нар. вътрешна сръбска опозиция. Но какво предлага професорът! Да изчакаме петдесет години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка? Сто минути бъбреж... и нищо съществено да не чуеш, в това умение само г-н Филип Димитров, докато беше премиер, бе по-впечатляващ. После въпросният г-н Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и проговори човешки, с консеквентност*** на мисълта.
Чухме тези дни и световноизвестния писател Александър Солженицин, потресен от жестокостта и подлостта на Западната супер-дипломация. Ала и Солженицин в присъщия му гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е палачът и кой жертвата, това лично ме интересува, не общите приказки и призиви към човеколюбие в стилистиката на Стария завет. Какво общо има то с лапидарната фраза от романа "Д-р Живаго"? Уважавани, разумни мъже, господа! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушавате колко и как страдате за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са страстта и воплите ви? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия, за изкуствения конгломерат, рожба на Западната дипломация от началото на ХХ век. И в полифиничния хор от странно мутиращите и назидаващи гласове защо не дочувам къде тук, в края на хилядолетието, се скъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да елиминира завещаното от богочовека Иисус категорично послание. Нали всички те твърдят, че са християни! Ето, узрели сме, готови сме да чуем Истината точно от техните уста... А нищо съществено не казват; ломотят фрази: Славянство, Православие, Господ – страхотни, ужасяващо обемни думи! Но защо тези думи, така гръмко произнесени, нищо друго не ни съобщават, освен колко говорещите са объркани, колко им пречи именно "историята" и "литературата", където (в случая: професорът Пантев и г-н Александър Солженицин) така красиво блестят!?
Истината не блести; да блести, да се самоопиянява е свойствено на Лъжата.
Атанас Далчев (1904-1978) във "Фрагменти", изд. от 1967 г., на стр. 61, твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват нито приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният докрай бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което по-често се случва. Към Далчевото "откритие" остава да се каже и: че пристрастията докрай също раждат чудовища. Застанал под коприненото небе в сърцето на моята Тракия, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, пристрастен, уверен, че ние, българите, наистина сме тъжни, смирени и в основата си далеч по-опитни от многословния, неуравновесения и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците ни са платени барабар с лихвите. Да, бедни сме, но пък не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда несрета. Дори заради идиотщината властта по време на соца да преименува турците, родени, израсли и трудили се в България, нацията ни преживя повече от покаяние: унижи се Президентът на Република България Петър Стоянов, фамозният Бате Пешо** да поднася извинението си, отиде в Турция да се извини от името на българите. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се размине изплащането на кървавите лихви! За сторената гадост, независимо как е представяна пред света, рано или късно всичко се връща. И така, върху човечност граден, човешкият ни свят пребъдва, върти се в сънищата си подир своите изгубени напразно илюзии.
НАТО... То е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния и военен просперитет у някого. Но НАТО спрямо Сръбското общество, ако има Някой в пространството над всички нас тук, дали не е самото Възмездие? В този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи заможни общества: за престъпленията си, както и да ги омаловажават и да ни обясняват, в следващите години благообразните им политици и военни пренасят драконово семе на бъдещи възмездия. Тъй е, прекаленото самочувствие кога ли е било добър съветник? Сто минути слушах завчера професора историк Андрей Пантев (1939) да призовава към уравновесеност. Прав е, според мен: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните "мъжки момчета" от т.нар. вътрешна сръбска опозиция. Но какво предлага професорът! Да изчакаме петдесет години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка? Сто минути бъбреж... и нищо съществено да не чуеш, в това умение само г-н Филип Димитров, докато беше премиер, бе по-впечатляващ. После въпросният г-н Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и проговори човешки, с консеквентност*** на мисълта.
Чухме тези дни и световноизвестния писател Александър Солженицин, потресен от жестокостта и подлостта на Западната супер-дипломация. Ала и Солженицин в присъщия му гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е палачът и кой жертвата, това лично ме интересува, не общите приказки и призиви към човеколюбие в стилистиката на Стария завет. Какво общо има то с лапидарната фраза от романа "Д-р Живаго"? Уважавани, разумни мъже, господа! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушавате колко и как страдате за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са страстта и воплите ви? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия, за изкуствения конгломерат, рожба на Западната дипломация от началото на ХХ век. И в полифиничния хор от странно мутиращите и назидаващи гласове защо не дочувам къде тук, в края на хилядолетието, се скъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да елиминира завещаното от богочовека Иисус категорично послание. Нали всички те твърдят, че са християни! Ето, узрели сме, готови сме да чуем Истината точно от техните уста... А нищо съществено не казват; ломотят фрази: Славянство, Православие, Господ – страхотни, ужасяващо обемни думи! Но защо тези думи, така гръмко произнесени, нищо друго не ни съобщават, освен колко говорещите са объркани, колко им пречи именно "историята" и "литературата", където (в случая: професорът Пантев и г-н Александър Солженицин) така красиво блестят!?
Истината не блести; да блести, да се самоопиянява е свойствено на Лъжата.
Бележка:
Когато предложих текста по-горе за печат в умно списван вестник през трагичната за Балканите 1999 г., рече ми любезно драгият редактор: "Това не е актуално за нас, българите. Други са ни нас проблемите". Какво да сторя, приех, че е прав идиотът.
Когато предложих текста по-горе за печат в умно списван вестник през трагичната за Балканите 1999 г., рече ми любезно драгият редактор: "Това не е актуално за нас, българите. Други са ни нас проблемите". Какво да сторя, приех, че е прав идиотът.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 22 uli 2020
Илюстрации:
- Лидери са ни пъстри еднодневки.
- Какво тук значи няква си личност!
___
* Георги Михайлов Димитров (1882-1949), вж. https://bnt.bg/bg/a/koy-e-georgi-dimitrov-i-kakv-e-kontekstt-na-vremeto-mu-19062017
** От лютите зевзеци на Пловдив кръстен Пешо Петолевката заради западналата му адвокатска кантора за бракоразводни дела. Лидерът на СДС Вж. Петър Стоянов – лидер на СДС, в интервю за бТВ http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/4882/
*** Последователност. Латинския термин "консеквентност" в публичното пространство у нас пусна в обращение друг клоун от политическата ни менажерия, долетял да оправи България за 800 дни. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
