ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (170.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
31.08.1998. ГРОБОКОПАЧИТЕ
Преди петнайсет години на същия този ден от
годината, в четири часа след обяд, в изпълненото с газ пропан-бутан от срязания тръбопровод в багажника на колата на паркинга зад милиционерския блок 51 в
пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. И това на седмия ден след
палежа причини смъртта му в софийската клиника Пирогов. Месец преди
палежа ме бяха уволнили от младежкия пловдивски вестник заради статията ми
"Примери с обратен знак" от май 1981 г. И досега не съм сигурен дали възпламеняването на газовата инсталация в новичката жигула е било поради
стечение на обстоятелства. Определено преживях период от две-три години след
уволнението от "Комсомолска искра", когато се стараех да не замръквам сам и пеш по
улиците на града. Стихотворението за юмрука, който стискам като портокал в джоба на балтона си*,
е от тревожните за мен месеци след смъртта на баща ми.
Облачно, но свежо утро. Вчера се качих на покрива на блока да оправя падналата си тв-антена. Буря се бе извила към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам, поломени всички антени; оказа се обаче, че освен мен съседите до един са се прикачили към кабелната мрежа на новия тв-оператор "Евроком". На 29 август с лъчезарната Re. се изтягахме и пихме кафе край реката до към четири подир обяд. После се отбих в дома на възрастното семейство от два копривщенски рода Петър и Райна Петрови. И ето там отворихме дума за масовите гробове към 1945-1946 г. в пловдивското централно гробище и още едно място. Разправих им какво съм дочул от подпийналия Чомпал и двамата домакини потвърдиха: "Да, имаше такова нещо". Чомпала ми бе разказвал за единия масов гроб, онзи, който е в ниското мочурливо място вляво от алеята, на петдесетина метра източно от гробницата на Д. Кудоглу**. "Имаше и друга яма – рекоха – в източния край на гробището, до телената ограда." Гробищните ями копали самите осъдени, после им връзвали кой знае защо, ръцете отзад, заповядвали да коленичат на ръба на изкопа и ги прострелвали един по един в тила. Силно заеквайки, Петър Петров понечи да разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато, накити и скъпи бижута да го откупят, да го отърват от екзекуцията, и местен известен адвокат по онова време (промених фамилното му име), някой си Хари Хайванесян, прибрал откупа, но работа не свършил.
Това се случва тук през пролетта на 1945 г. Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта покрай реката Драва, в Пловдив "най-достойните синове и дъщери на народа", препасали пищов и червена лента на ръкава с надпис ОФ, въоръжени и с други сечива (мотика, нож) за убиване, воювали с изплашени до смърт "бивши", по-голямата част сред които съставлявали цвета на Пловдив като културно средище на онази България – учители, лекари, чиновници, служители на църквата, преподаватели в местния католически колеж, хора на изкуството, науката и пр., накъсо: "кекава интелигенция", както тук обичаха да се изразяват партийците.
Сега си спомням татко как разправяше веднъж с респект – нещо изключително: да се отпусне пред мен и да заговори! – за техния фронтови ротен командир, някой си капитан Николчев. Колко подреден и строг, но интелигентен и човечен с войниците бил техният ротен. Когато се завръщали от Унгария обаче, още във войнишките си дрехи, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой подшушнал на Николчев, че едни хора в новички кожени якета тръгнали да го арестуват. И нашите войници в летящия сред унгарската Пуста влак, значи, от солидарност измислят техният ротен да се пъхне в опразнен обемист брезентов куфар, докато онези "другари" слязат на следващата гара. В онзи момент, според баща ми – повечето от нашите командири, наричани царски офицери, след приключване на българското участие във военната кампания върху територията на Сърбия и Унгария, точно хора в нови кожени дрехи извеждали офицера от войнишките редици, изправяли го до някой зид и – "в името на народи" по късата процедура... последвано от изстрел. Та и в случая редниците-фронтоваци се опитали да отърват от куршума ротния си командир. Отървал се! – реших прибързано, но баща ми ме изгледа безизразно и студено с ужасно сините си при подобни моменти очи: "Както беше в брезентовия куфар, така го убиха. Дупчиха брезента с щикове, купето под обущата ни подгизна от кървава слуз".
"Бях малко момиченце – почна леля Рени.
– Срещу Аптека Марица*** в един ранен следобед милиционерите бяха направили
кордон и пловдивчаните се натрупаха да разберат какво ли става. Между двете редици
въоръжени с автомати милиционери минаваха осъдените от Народния съд тъкмо на излизане от
Пловдивския съд. Бях дребничка и се промуших по-близо и аз да гледам. Товареха ги в камиони, покрити с черни брезентови
платнища. И какво ме потресе...! Излиза сред останалите цивилно облечени
арестанти едър, представителен мъж, вир-вода потен, плаче, раменете му
се тресат. Видя май жена си и се вкопчи в нея да я прегръща и целува. Прегръща го и
тя, говори му весела: "Нали ти казах, че ще те оправдаят! Нали ти
казах!" Другите арестанти с ритници и приклади натириха да се катерят в камионите. Изневиделица изотзад към тези прегърнали се мъж и
жена се спуснаха четирима в кожени куртки, грабнаха ридаещия, заблъскаха
го с железни пръти и с ритници по главата; смазаха го от бой на паважа
пред очите ми. Жената, пред тази картина, припадна, свлече се като подкосена, а
него – вързоп кърваво месо, вдигнаха от паважа, метнаха го под брезента при
другите осъдени и хлопнаха капака на каросерията".
Накъде тръгнаха големите черни камиони? – питам я. "Камионите минаха първо през кръстовището край Чифте баня, спряха там за малко и продължиха". Накъде? "Към гробищата, къде другаде!" Когато леля Рени – издънка от копривщенския род Каблешкови, с равен и много сух глас захвана да ми разправя, Петров се завтече към съседната стая, яко се трясна вратата зад гърба му и леля Рени рече: "Наизуст я знае тази история, не иска пак да я чува, понеже се вълнува. Знам го защо скочи". Връща се подир малко Петров, ни лук ял – ни лук мирисал, рече ми: "Да ти разправя ли и аз един случай, само че е от 1925 г., от баща ми, който симпатизираше на комунистите, съм го слушал". Ча-акай! – прекъсвам го. – 1925 г. какви комунисти, бе? "Точно така! Тогава вече се наричаха комунисти. Та среща моят баща стар приятел комунист – учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде онзи ми ти Митко Даскалов насреща му весел и го заговаря: Идвам от съда – радва се като детенце, – освободиха ме, оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм абсолютно невинен. Здрависват се те и се разделят; и баща ми обущарят прави едва няколко крачки, вече тъкмо стъпил на отсрещния тротоар, зад гърба му проехтяват два изстрела. Обръща се, вижда стрелеца как тича и приятеля си вижда как, смъртно улучен, агонизира. А! Ти какво ще кажеш за това? – завърши бодро Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му чели присъдата. Какво значение за тях, че бил невинен! Сега, ако ти не вярваш, има мраморна плоча на онова място, ако чиновници от новата власт все още не са я откъртили. В пресечката за Кукления театър на улица Владимир Заимов."
Нали си вече религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш с този начин да се уреждат стари сметки? Не мисли и да ми отговори... За него е ясно от само себе си; ама виж, от друга страна, пред акта на издевателството над беззащитния мъж, дето го смлели от бой, изтича в съседната стая да не си спомня. Тогава, питам го, къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да живеем, без да отхранваме у себе си мъст! И ми идва на ум нещо чуто в тези безлунни звездни августовски нощи пак от Митю Чомпала. Чичото – брат на баща му партизанина, взел, че се похвалил как се изпикал върху кандилото в някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил, катурнал масата с обяда и закрещял на брат си: "Кой си ти, бе? Какво си направил!" Подхванах тогава Чомпала: Майка ти беше набожна, нали? Да, майка му, момиче от село Житница, Пловдивско, била католичка, виж, баща му дип не вярвал в бабините деветини, но пред "подвига" на брата идиот заговорило нещо и у професионалния трепач, у чекиста-отмъстител.
Моят Пловдив. Идиличният, провинциално саможивият Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мой мили граде! Но масовите екзекуции нима са забравени? Близките на убития нима не страдат за своя син, брат, съпруг, баща, заровен без кръст, като пес помияр зарит в общата яма?! "Ха! – възкликват в един глас двамата ми възрастни домакини. – Ами кой има толкова смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, силни са! Ако не те, синчагите им са се разположили по турски горе, във властта. Ние мислим, че демокрацията е дошла, ама знае ли се какво могат да сторят на онзи, дето ще посочи на младичките гнилите стари кокали в общинското гробище! Аз и сега, Жоро, като вървя по улиците, страх ме е, че някой ще ми свети маслото". Теб пък защо? "Че му мели много устата" – вместо мъжа си отвръща леля Рени. Нещо неразбираемо изломоти и побелелият сразен от болестта на Паркинсон счетоводител. След малко, без да го питам, продължава: "През 1945 г. Пловдив беше препълен със съветска войска. Още ми е пред очите как двама техни офицери стреляха и убиха тяхно войниче". От какъв зор? "Ами техните кривокраки измършавели войничета шетаха по селските дворове наоколо и тук по къщите ни да крадат. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога, сирене, ракия, каквото и да е, само за ядене и пиене да става. Селата и Пловдив бяха пропищели от измъчените в сражения и походи войничета. Затова навярно ги трепеха техни специални органи. Помня – продължи Петров, – по Радио София излъчиха прочувственото слово на известния Димо Казасов. През 1945 г. Димо Казасов беше министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев. В речта си по държавното Радио министърът Димо Казасов ни призова да проявим търпение и разбиране към тези кокошкарски набези на съветските войничета по селските курници и дворове. В такъв смисъл го каза: колко хиляди километра път са извървели, живота си са рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч на Димо Казасов. Чак в държавния архив ходих да я издиря. И не я открих. Ами да, изтрили са я от архива" – завърши моят събеседник.
Накъде тръгнаха големите черни камиони? – питам я. "Камионите минаха първо през кръстовището край Чифте баня, спряха там за малко и продължиха". Накъде? "Към гробищата, къде другаде!" Когато леля Рени – издънка от копривщенския род Каблешкови, с равен и много сух глас захвана да ми разправя, Петров се завтече към съседната стая, яко се трясна вратата зад гърба му и леля Рени рече: "Наизуст я знае тази история, не иска пак да я чува, понеже се вълнува. Знам го защо скочи". Връща се подир малко Петров, ни лук ял – ни лук мирисал, рече ми: "Да ти разправя ли и аз един случай, само че е от 1925 г., от баща ми, който симпатизираше на комунистите, съм го слушал". Ча-акай! – прекъсвам го. – 1925 г. какви комунисти, бе? "Точно така! Тогава вече се наричаха комунисти. Та среща моят баща стар приятел комунист – учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде онзи ми ти Митко Даскалов насреща му весел и го заговаря: Идвам от съда – радва се като детенце, – освободиха ме, оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм абсолютно невинен. Здрависват се те и се разделят; и баща ми обущарят прави едва няколко крачки, вече тъкмо стъпил на отсрещния тротоар, зад гърба му проехтяват два изстрела. Обръща се, вижда стрелеца как тича и приятеля си вижда как, смъртно улучен, агонизира. А! Ти какво ще кажеш за това? – завърши бодро Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му чели присъдата. Какво значение за тях, че бил невинен! Сега, ако ти не вярваш, има мраморна плоча на онова място, ако чиновници от новата власт все още не са я откъртили. В пресечката за Кукления театър на улица Владимир Заимов."
Нали си вече религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш с този начин да се уреждат стари сметки? Не мисли и да ми отговори... За него е ясно от само себе си; ама виж, от друга страна, пред акта на издевателството над беззащитния мъж, дето го смлели от бой, изтича в съседната стая да не си спомня. Тогава, питам го, къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да живеем, без да отхранваме у себе си мъст! И ми идва на ум нещо чуто в тези безлунни звездни августовски нощи пак от Митю Чомпала. Чичото – брат на баща му партизанина, взел, че се похвалил как се изпикал върху кандилото в някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил, катурнал масата с обяда и закрещял на брат си: "Кой си ти, бе? Какво си направил!" Подхванах тогава Чомпала: Майка ти беше набожна, нали? Да, майка му, момиче от село Житница, Пловдивско, била католичка, виж, баща му дип не вярвал в бабините деветини, но пред "подвига" на брата идиот заговорило нещо и у професионалния трепач, у чекиста-отмъстител.
Моят Пловдив. Идиличният, провинциално саможивият Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мой мили граде! Но масовите екзекуции нима са забравени? Близките на убития нима не страдат за своя син, брат, съпруг, баща, заровен без кръст, като пес помияр зарит в общата яма?! "Ха! – възкликват в един глас двамата ми възрастни домакини. – Ами кой има толкова смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, силни са! Ако не те, синчагите им са се разположили по турски горе, във властта. Ние мислим, че демокрацията е дошла, ама знае ли се какво могат да сторят на онзи, дето ще посочи на младичките гнилите стари кокали в общинското гробище! Аз и сега, Жоро, като вървя по улиците, страх ме е, че някой ще ми свети маслото". Теб пък защо? "Че му мели много устата" – вместо мъжа си отвръща леля Рени. Нещо неразбираемо изломоти и побелелият сразен от болестта на Паркинсон счетоводител. След малко, без да го питам, продължава: "През 1945 г. Пловдив беше препълен със съветска войска. Още ми е пред очите как двама техни офицери стреляха и убиха тяхно войниче". От какъв зор? "Ами техните кривокраки измършавели войничета шетаха по селските дворове наоколо и тук по къщите ни да крадат. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога, сирене, ракия, каквото и да е, само за ядене и пиене да става. Селата и Пловдив бяха пропищели от измъчените в сражения и походи войничета. Затова навярно ги трепеха техни специални органи. Помня – продължи Петров, – по Радио София излъчиха прочувственото слово на известния Димо Казасов. През 1945 г. Димо Казасов беше министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев. В речта си по държавното Радио министърът Димо Казасов ни призова да проявим търпение и разбиране към тези кокошкарски набези на съветските войничета по селските курници и дворове. В такъв смисъл го каза: колко хиляди километра път са извървели, живота си са рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч на Димо Казасов. Чак в държавния архив ходих да я издиря. И не я открих. Ами да, изтрили са я от архива" – завърши моят събеседник.
Погледнем ли на Историята като дълъг низ от съдби, пръстта
под нозете ни ще се размърда, ще проплаче, ще прокърви. Възможно е
народната памет чрез забрава, хвърляйки пепел върху раните от отминали години, да предпазва нашите млади от потрес и верига от отмъщения? Може би! Но честно
ли е? Поколението на
родените след Девети (септ. 1944 г.) бе възпитавано с чугунените "истини"
на болшевишката версия за България; открие ли се оловният похлупак от
премълчани или спестени факти, от мечтата за щастливото Царство на свободата, братството и
равенството, екарисажна воня само ще остане. Дали тогава пак ще горят от мерак да се
гордеят сегашните последователи на "най-хуманната идея" марксизма! Възрастните, които са били очевидци,
ги е страх. Още ги е страх, много ги е страх! Как да повярвам на веселичкия
шлагер, изпят с глупашка мила наивност и весела екзалтация от Васко Кръпката, почти мой
набор от най-бедните шопски махалици зад жп-гара Подуене, "Комунизмът си
отива"?
Докато не се прочетат и изучат внимателно страниците от онези първи месеци на реалния военен комунизъм в България, химерата пак ще държи в плен мнозина от младите. Мисля си, сегашните бързо разбогатели властници и слугите им над нас в обществената йерархия много силно са заинтересовани точно тази страница да не се изучава; ако може, никога да не се прочете и никога да не бъде разгръщана. Това обаче трябва все пак да се случи, дори само заради опрощението. Да видим докрай престъпленията, до дъно да изгребем отровната смрад на надменността у борците за "световно щастие" и тогава да отминем към днешното, когато подобни "народни" победи никога повече няма как да ни се случват. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, не за отмъщение. Да се съглася, че убийството изравнява сметките ли? Че какво по-жалко от това!
Последният ден от август и от лятната ми ваканция. Парализиран, прикован към инвалидната количка, Марсел Пруст (1871-1922)**** пише "В търсене на изгубеното време" – многотомна сага за приключенията на човешкия дух; е, имам го и у мен си този светъл образ на интелекта, одухотворяващ дреболии и глупостите в живота, придаващ възвишен смисъл на хаотичните ни наглед мисли и действия. Животът, като съчетание от детайли многопосочни, противоречиви, несъизмерими. Появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, усещаш пулса на всемира у себе си: в аромат и поглед, в докосване и цъфтеж, в чувствен спазъм и бегла целувка, в разпилени от ветреца коси и в сълзата на хлапенцето. Влизаме в океан от мигове с божествена тръпка и тревожен писък; измъкваме се от живота с горчилки и болка, а накрая избледняваме в примирение, дори кога всичко у нас крещи срещу Смъртта.
Преди петнайсет години така странно притихнал тръгна в течение на шестте болезнени и за най-близките му дни да си отива на този ден от годината баща ми – моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както сега мисля, че почнах да го разбирам. В последните му часове от живота, още тогава майка ми имаше странно видение: че Иисус уж се бил материализирал в неговата слънчева и печално свенлива усмивка, в безбрежния му и нищо не казващ много ясносин поглед: сякаш в теб се е вгледала мраморна скулптура на Вечността. Има го в албума, който остана у сестра ми Ели: сред затънтено родопско селце, кой го знае как попаднал, яхнал магаренце – лявата му ръка е вдигната за поздрав, а той е малко притеснен, едва-едва усмихнал се. Там ми прилича на Христос. И една моя си фантастична теория: че бог, или божественото, ходи между хората, превъплъщава се ту в един, ту в друг от нашите познати. Но това е само за кратко, и тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като цветна аура. Така божествена в чара си е влюбената, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небе пред задаваща се буря, опияняваща, призоваваща с излъчването си.
Великолепен дар си, Живот! Но не пред иконите, не пред черковните фрески или оброчни камъни и знаци, а пред човека – мимолетен, излъчващ уязвимост и тъжна нежност, в такъв момент бих коленичил. И не ми излиза вече трети ден от ума онзи подгизнал от смъртна уплаха едър и представителен мъж, вкопчил се в жена си, ридаещ, докато останалите осъдени на смърт – като добитък, заради стреса и ужаса внезапно онемели, прекрачват под брезентовото платнище на камиона, който ще ги откара в скотобойната. Какво е станало с окуражаващата съпруга си дама? Как ли е живяла с последния спомен от разтерзания свой любим? Къде гният костите му? Да предположим, че е имал вина, огромна вина, непростима вина... Но онзи последен порив към най-близкия му на света човек мен друго ми нашепва: очаквал е да бъде оправдан, да го разберат или да го помилват, а защо не и да се извинят. Нещастният прекрачил в отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред любопитната жадна за сеир тълпа от невежи, именно тази човешка маса от доверчиви наивници, на която разчита и досега чумата, като мрачно изчадие изпод нашата непресъхваща посредственост.
Докато не се прочетат и изучат внимателно страниците от онези първи месеци на реалния военен комунизъм в България, химерата пак ще държи в плен мнозина от младите. Мисля си, сегашните бързо разбогатели властници и слугите им над нас в обществената йерархия много силно са заинтересовани точно тази страница да не се изучава; ако може, никога да не се прочете и никога да не бъде разгръщана. Това обаче трябва все пак да се случи, дори само заради опрощението. Да видим докрай престъпленията, до дъно да изгребем отровната смрад на надменността у борците за "световно щастие" и тогава да отминем към днешното, когато подобни "народни" победи никога повече няма как да ни се случват. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, не за отмъщение. Да се съглася, че убийството изравнява сметките ли? Че какво по-жалко от това!
Последният ден от август и от лятната ми ваканция. Парализиран, прикован към инвалидната количка, Марсел Пруст (1871-1922)**** пише "В търсене на изгубеното време" – многотомна сага за приключенията на човешкия дух; е, имам го и у мен си този светъл образ на интелекта, одухотворяващ дреболии и глупостите в живота, придаващ възвишен смисъл на хаотичните ни наглед мисли и действия. Животът, като съчетание от детайли многопосочни, противоречиви, несъизмерими. Появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, усещаш пулса на всемира у себе си: в аромат и поглед, в докосване и цъфтеж, в чувствен спазъм и бегла целувка, в разпилени от ветреца коси и в сълзата на хлапенцето. Влизаме в океан от мигове с божествена тръпка и тревожен писък; измъкваме се от живота с горчилки и болка, а накрая избледняваме в примирение, дори кога всичко у нас крещи срещу Смъртта.
Преди петнайсет години така странно притихнал тръгна в течение на шестте болезнени и за най-близките му дни да си отива на този ден от годината баща ми – моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както сега мисля, че почнах да го разбирам. В последните му часове от живота, още тогава майка ми имаше странно видение: че Иисус уж се бил материализирал в неговата слънчева и печално свенлива усмивка, в безбрежния му и нищо не казващ много ясносин поглед: сякаш в теб се е вгледала мраморна скулптура на Вечността. Има го в албума, който остана у сестра ми Ели: сред затънтено родопско селце, кой го знае как попаднал, яхнал магаренце – лявата му ръка е вдигната за поздрав, а той е малко притеснен, едва-едва усмихнал се. Там ми прилича на Христос. И една моя си фантастична теория: че бог, или божественото, ходи между хората, превъплъщава се ту в един, ту в друг от нашите познати. Но това е само за кратко, и тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като цветна аура. Така божествена в чара си е влюбената, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небе пред задаваща се буря, опияняваща, призоваваща с излъчването си.
Великолепен дар си, Живот! Но не пред иконите, не пред черковните фрески или оброчни камъни и знаци, а пред човека – мимолетен, излъчващ уязвимост и тъжна нежност, в такъв момент бих коленичил. И не ми излиза вече трети ден от ума онзи подгизнал от смъртна уплаха едър и представителен мъж, вкопчил се в жена си, ридаещ, докато останалите осъдени на смърт – като добитък, заради стреса и ужаса внезапно онемели, прекрачват под брезентовото платнище на камиона, който ще ги откара в скотобойната. Какво е станало с окуражаващата съпруга си дама? Как ли е живяла с последния спомен от разтерзания свой любим? Къде гният костите му? Да предположим, че е имал вина, огромна вина, непростима вина... Но онзи последен порив към най-близкия му на света човек мен друго ми нашепва: очаквал е да бъде оправдан, да го разберат или да го помилват, а защо не и да се извинят. Нещастният прекрачил в отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред любопитната жадна за сеир тълпа от невежи, именно тази човешка маса от доверчиви наивници, на която разчита и досега чумата, като мрачно изчадие изпод нашата непресъхваща посредственост.
В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в глава
18. на Пилатовата подкана Иисус да бъде помилван тълпата крещи: "Не Него,
а Варава", не Христос, а разбойникът Варава да бъде освободен,
преторът "хвана Иисуса и го
бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и
Му облякоха багреница, и думаха весели: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха
плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, да разберете, че
не намирам у Него никаква вина. И тогава изведоха Иисус вън с трънения венец и
в багреница. И рече им Пилат: Ecce homo! (Ето, предавам ви го в ръцете.)
Какъв ми е той на мен! Не съм бил роден, бъдещият ми баща – русоляв редник от Харманли, заничал от окопа си към залегналите от другата страна на фронтовата линия нацисти. В унгарската Пуста, в тъмното се чувал плясъкът на придошлата от пороите и топенето на снега пълноводна Драва... А отсам, в зловещата тишина сред идилично сънливия Пловдив дяволската месомелачка на Новата власт се въртяла на бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна ли, казах? Но нали Йосиф Висарьонович има любим девиз: Нет человека – нет проблем!***** – още повече, ако този човек е способен да разсъждава. Останалите – те са лесни за манипулации, те могат да живеят, трябва да живеят, защото на Наглостта са й нужни индустриални армии от безлични съществования, от хора, които показателно си говорят, че вечер по телевизията времето за следващия ден им го дават, т.е., някой им го спуска наготово отгоре, както всичко останало в техния единствен живот.
Не, не съм религиозен тип, при никакви обстоятелства обаче не бих простил за убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, търсещо милост от нас. И един съществен щрих – за разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава Евангелието, както го е знаел в подробности и Карл Маркс.
----------
Дочувам в тъмното при павилиончето в съседния вход – това: някъде по средата на август... та чувам назидателен глас: "Ти защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си бил!" А съседът Стоян – селянин, присадил се като работник в местния шивашки завод "България" (днес частна фирма "Брилянт"), гузен мрънка: "Ами-и-и... заради жителството... Пък и апартамент нямаше да ми дадат, ако не бях партиен член". "Виждаш ли какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията. Пък не ти ли мина през акъла, че всичко у нас, в България е построено от комунистите: и заводи, и язовири, и новите градски квартали, и почивни станции за работниците и селяните, и модерно селско стопанство, и всичко-всичко е дело на комунистите, а ти...!" И Стоян Пършинга пак нещо гузен измънка, оправдава се като ученичка, която не си знае урока. Не мога да видя кой ли е другият. Пред съседния вход "А" са понасядали с бира в ръка петима-шестима, а и две-три булки отстрани наддават ухо, и между тях – и жена му на Стоян, която до преди малко е продавала домати от бахчата им на село. Мълчат, попиват. Обажда се 14-15-годишен хлапак с дрезгав мутиращ глас, син на единия от мъжете: "И Аспаруховия мост, и него ли комунистите са построили?" "Ами да – продължава онзи. – И не само Аспаруховия мост, ами и Атомната централа в Козлодуй, и комбината в Кремиковци... Накъдето да се обърнеш, моето момче, всичко тук построено е дело на комунистите."
"То затуй санким Аспаруховият мост вече веднъж падна" – обажда се като черна радиостанция, ама – за разлика от черните радиостанции, незлобливо Митю с белия москвич, от деветия етаж на вход "А", присадил се нейде откъм хасковските села, съселянин бил на Христо Стоичков. Останалите мъдро мълчат, попиват. Гледам, на стъпалата, с гръб към звънците белокос едър мъж в бяла риза и с бели панталони. Казвам, като да се колебая: Значи, комунистите са построили всичко това? "Те ами, кой друг! Нали по комунистическо време е направено." Та значи, само комунистите копаха основите, бъркаха хоросана, редиха тухлите и наливаха бетона? Извръща се да ме разгледа и широка дружелюбна усмивка се изписва на лицето му, доколкото разбирам по лъсналите зъби посред тъмнилката: "О-о, Жоро! Ти ли си? Не ме ли позна, бе?" Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев – някогашен комшия, щастливо женен за перущенлийка, а коренът му, знам, че е от партизанското село Чехларе. За готините чехларци от време оно се носи лакърдията, че в състояние били да откраднат магаре, както си го язди стопанинът на магарето; действителен случай: пиян другоселец се събужда сутринта, но вместо магаренцето си, яхнал... пейката пред общината. Стоил е поотслабнал, обаче загладил косъма, пригладен, чистичък. Очевидно върти я далаверка, я харен бизнес. Новите условия – хаосът, който наричаме демокрация, не му се отразили зле, макар да изгубил някогашното излъчване на оперен корав мъжкар. Мяза на пиле с попроскубана перушина, но то иде от вътрешния ми усет. Преди години нахаканият побелял мъж съпровождаше с модерно ловно оръжие големите партайци на лов за едър и по-дребен дивеч по правителствените резервати и резиденции. Колко ли бивши и настоящи галеници шетат и днес с неостаряващата, макар хванала историческа плесен, легенда за най-добрите стопани партайците, за най-достойните синове и щерки на моя народ, за винаги крачещите в най-най-челните редици подвижни агит-табла на келепира! Да го убеждавам, че не е прав! Струва ли си? Той и без мен си знае; поне това "О-о, не ме ли позна?" и че си прекъсна приказката за чудесното Татово управление, поне това лично на мен ми е достатъчно.
Не го броя за кофти човек Стоил Вранчев от Чехларе. Да, облагодетелствал се е, емчи се пред такива като него пришълци в Пловдив... Но колко мъничко е нужно да му бъде отнето поне моралното право да плещи назидателно!
Какъв ми е той на мен! Не съм бил роден, бъдещият ми баща – русоляв редник от Харманли, заничал от окопа си към залегналите от другата страна на фронтовата линия нацисти. В унгарската Пуста, в тъмното се чувал плясъкът на придошлата от пороите и топенето на снега пълноводна Драва... А отсам, в зловещата тишина сред идилично сънливия Пловдив дяволската месомелачка на Новата власт се въртяла на бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна ли, казах? Но нали Йосиф Висарьонович има любим девиз: Нет человека – нет проблем!***** – още повече, ако този човек е способен да разсъждава. Останалите – те са лесни за манипулации, те могат да живеят, трябва да живеят, защото на Наглостта са й нужни индустриални армии от безлични съществования, от хора, които показателно си говорят, че вечер по телевизията времето за следващия ден им го дават, т.е., някой им го спуска наготово отгоре, както всичко останало в техния единствен живот.
Не, не съм религиозен тип, при никакви обстоятелства обаче не бих простил за убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, търсещо милост от нас. И един съществен щрих – за разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава Евангелието, както го е знаел в подробности и Карл Маркс.
----------
Дочувам в тъмното при павилиончето в съседния вход – това: някъде по средата на август... та чувам назидателен глас: "Ти защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си бил!" А съседът Стоян – селянин, присадил се като работник в местния шивашки завод "България" (днес частна фирма "Брилянт"), гузен мрънка: "Ами-и-и... заради жителството... Пък и апартамент нямаше да ми дадат, ако не бях партиен член". "Виждаш ли какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията. Пък не ти ли мина през акъла, че всичко у нас, в България е построено от комунистите: и заводи, и язовири, и новите градски квартали, и почивни станции за работниците и селяните, и модерно селско стопанство, и всичко-всичко е дело на комунистите, а ти...!" И Стоян Пършинга пак нещо гузен измънка, оправдава се като ученичка, която не си знае урока. Не мога да видя кой ли е другият. Пред съседния вход "А" са понасядали с бира в ръка петима-шестима, а и две-три булки отстрани наддават ухо, и между тях – и жена му на Стоян, която до преди малко е продавала домати от бахчата им на село. Мълчат, попиват. Обажда се 14-15-годишен хлапак с дрезгав мутиращ глас, син на единия от мъжете: "И Аспаруховия мост, и него ли комунистите са построили?" "Ами да – продължава онзи. – И не само Аспаруховия мост, ами и Атомната централа в Козлодуй, и комбината в Кремиковци... Накъдето да се обърнеш, моето момче, всичко тук построено е дело на комунистите."
"То затуй санким Аспаруховият мост вече веднъж падна" – обажда се като черна радиостанция, ама – за разлика от черните радиостанции, незлобливо Митю с белия москвич, от деветия етаж на вход "А", присадил се нейде откъм хасковските села, съселянин бил на Христо Стоичков. Останалите мъдро мълчат, попиват. Гледам, на стъпалата, с гръб към звънците белокос едър мъж в бяла риза и с бели панталони. Казвам, като да се колебая: Значи, комунистите са построили всичко това? "Те ами, кой друг! Нали по комунистическо време е направено." Та значи, само комунистите копаха основите, бъркаха хоросана, редиха тухлите и наливаха бетона? Извръща се да ме разгледа и широка дружелюбна усмивка се изписва на лицето му, доколкото разбирам по лъсналите зъби посред тъмнилката: "О-о, Жоро! Ти ли си? Не ме ли позна, бе?" Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев – някогашен комшия, щастливо женен за перущенлийка, а коренът му, знам, че е от партизанското село Чехларе. За готините чехларци от време оно се носи лакърдията, че в състояние били да откраднат магаре, както си го язди стопанинът на магарето; действителен случай: пиян другоселец се събужда сутринта, но вместо магаренцето си, яхнал... пейката пред общината. Стоил е поотслабнал, обаче загладил косъма, пригладен, чистичък. Очевидно върти я далаверка, я харен бизнес. Новите условия – хаосът, който наричаме демокрация, не му се отразили зле, макар да изгубил някогашното излъчване на оперен корав мъжкар. Мяза на пиле с попроскубана перушина, но то иде от вътрешния ми усет. Преди години нахаканият побелял мъж съпровождаше с модерно ловно оръжие големите партайци на лов за едър и по-дребен дивеч по правителствените резервати и резиденции. Колко ли бивши и настоящи галеници шетат и днес с неостаряващата, макар хванала историческа плесен, легенда за най-добрите стопани партайците, за най-достойните синове и щерки на моя народ, за винаги крачещите в най-най-челните редици подвижни агит-табла на келепира! Да го убеждавам, че не е прав! Струва ли си? Той и без мен си знае; поне това "О-о, не ме ли позна?" и че си прекъсна приказката за чудесното Татово управление, поне това лично на мен ми е достатъчно.
Не го броя за кофти човек Стоил Вранчев от Чехларе. Да, облагодетелствал се е, емчи се пред такива като него пришълци в Пловдив... Но колко мъничко е нужно да му бъде отнето поне моралното право да плещи назидателно!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 22 uni 2020
Илюстрации:
- 1940
г. Пловдив. Разкошно е лете по плитчините на Марица.
- Красива,
но занемарена сграда на ул. Шести септември******.
__
* Сам вървя по улицата – син на дърводелец, пъхнал в джоба на балтона юмрука си като портокал и т.н.
** Известен сред по-старите пловдивчани дарител, оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни възрастни хора, вдовици и сираци от войните през 1912-1919 г. и до 1944 г. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените в сърцето на Пловдив сринаха местните управленци на БКП, за да разширят паралелепипеда на пловдивската Централна поща.
* Сам вървя по улицата – син на дърводелец, пъхнал в джоба на балтона юмрука си като портокал и т.н.
** Известен сред по-старите пловдивчани дарител, оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни възрастни хора, вдовици и сираци от войните през 1912-1919 г. и до 1944 г. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените в сърцето на Пловдив сринаха местните управленци на БКП, за да разширят паралелепипеда на пловдивската Централна поща.
Димитър Кудоглу (1862-1940)
Димитър Петров Кудоглу,
*** Аптека
Марица беше може би най-красивата сграда в някогашния Пловдив – с орнаменти,
фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на божества и светила в медицината,
която красота по приумица на невежите в някогашната градска управа пловдивчани
сами разрушиха, както напоследък се заеха сами да палят и рушат
изоставените да буренясват огромни сгради с архитектурна стойност за историята
на града. В двуетажната занемарена къща, залепена кажи-речи покрай Аптека Марица,
живееше някога и семейството на чичо ми Насо (Атанас Бояджиев) – третия от
петимата харманлийски братя, синове на провинциалния бирник дядо ми Георги.
Оттам е и ранният ми детски спомен за изключително красивата сграда, която би била същинско бижу, гордост за всеки европейски град, средище на цивилизацията.
**** Марсел Пруст поставя началото на модерния роман. Авторът се отказва да
търси главно интригата в повествованието и се посвещава на обрисуването на
истината за човешката душа. Темите са развити в музикална последователност и
съответствията са близки до поезията. Пруст е искал да обхване живота в
движение, флуктуациите на афективната памет. Той завеща неповторими портрети,
претворени места, размисли за любовта, ревността, картина на живота, чийто
единствен смисъл е изкуството. Творчеството
му е задълбочен размисъл за времето, за неговата
относителност и за невъзможността да бъде уловено настоящето. Животът се изнизва
неосъзнато от човека и единствено благодарение на случайно събитие: вкусът на
бисквитката "Мадлен", препъването в паве – индивидът осъзнава миналото в неговата
цялост и разбира, че само миналото или "изгубеното" време има някаква стойност. Времето не
съществува нито като настояще, нито като бъдеще, а единствено като минало и осъзнаването му граничи със смъртта. Съзнаването на отминалото време обединява
фрагментарното ежедневие. С анализ върху снобизма и
обществото на аристократи и буржоа от неговото съвремие творчеството на Пруст
поставя проблемите за социалните мотиви у човека и взаимоотношенията му с
другите човеци, инструментите на социалното издигане. Подобно на Балзак, Марсел Пруст изгражда въображаем свят, подобие на действителния свят, изпълнен с герои, превърнали се днес в
морални и социални архетипи.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BB_%D0%9F%D1%80%D1%83%D1%81%D1%82
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BB_%D0%9F%D1%80%D1%83%D1%81%D1%82
Марсел Пруст (1871-1922)
***** Вж.
https://gorod-812.ru/chego-stalin-nikogda-ne-govoril-i-chto-govoril-na-samom-dele/
****** Срещу
тази сграда е изходът от пловдивския Районен съд, откъдето през пролетта на
1945 г. били извеждани осъдените на смърт, според разказаното от родената в
Копривщица племенница на Тодор Каблешков. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
