ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.) 

   Колкото и хубаво да си изпълниш ролята на героинята, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  21 jan. 1991

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

И ей я по патъци, нахлузени на босо,
махленската клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери,
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори,
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно.
Под древните зенитки Джендемът* се тресе.

Войничета три роти от Чифтето** се завръщат;

последният отляво с фенер пламтящ в ръка

хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,

а то му отговаря: "Иди ти! Аз не спя".

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;

каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко: и Господ, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.

Додето се озърнеш, Джендемът се забулва
с рояк звезди, подобно зрял памидов грозд.
а дядо поп изслушва в олтара грешна булка...

 Животът тъй минава величествено прост. 

Ах, Пловдив, царство мое на свидното ми детство
със колене ожулени и пукната глава***,
навярно образът ти изглежда неуместен,
но Боже мой, не друго, любов си е това!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 18 mar. 2025 

Илюстрации: 

- "Клюкарка", Чудомир (25 март 1890-25 март 1925)*

- Босоногите хлапаци на пловдивската улица Ниш**

- Милю – талисман на пловдивската наша беднотия. 

____

* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха му край останки от древно светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. 

Пловдив, 2020 г. Моята внучка (вляво).

** В понеделник на всеки две седмици войничетата от околните четири-пет поделения край т.нар. Гарнизонна фурна извеждаха в строената през XVI век Чифте баня, за да си свалят кирта, и за нас, хлапаците от бедняшките улички край Пещерско шосе то беше празник на веселието. Търчим, подскачаме успоредно с войнишките редици и ги подкачаме кресливо: "Ей, кашик, от теб няма да стане войник, че главата ти е крива, а на нея каска не й отива". 

*** Да ти спукат главата, означаваше, че враг те е уцелил с камък, изстрелян от жилка (чатал с ластици за филибелии, разпиналка за пазарджиклии), или са те е цапардосали с тояга по кратуната: белег за мъжество, знак за гордост, че не си кой да е, а си бил на бойното поле между две враждуващи бедняшки махали от крайните квартали на Пловдив... Няма за мен град в България, който толкова силно да ненавиждам, но и да обичам. Върви го обяснявай на пришълци и отродници! Бел.м., tisss.