ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1065.)
Журналистика е да съобщаваш на света неща, които друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR. – Джордж Оруел (1903-1950)
Нашата република и нейната преса ще преминат през възход или падение заедно. Способната, безпристрастна и вдъхновена от обществения интерес преса (медия), интелигентно подготвена да знае кое е правилно и имаща кураж да действа, може да съхрани обществените добродетели, без които добродетели популярността на всяко правителство е измама и фарс. – Джоузеф Пулицър (1847-1911)
12 jan. 2000
ДOН КОРЛЕОНЕ
"Аз съм истински пролетарий... През 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции, още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията... Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В град Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др., и доколкото можах, работех за народа... Тази моя деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после в Бачково...
При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искрено намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиец другарят Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден – че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на Демократическата партия." София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
***
Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в един и съща седмица, си отиват от света три особени личности в националния български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на властващите у нас Илия Минев (1917-2000) и дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).
Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Народното събрание в Република България. Баща му Димитър Савов (1887-1951) е финансов министър в правителството на Царство България, по-известен с факта, че внесъл за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия.
Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния й вход въведе доносникът на "Народната власт" Борис Кюркчиев – същият Б. Кюркчиев (1908-2002), самопровъзгласил се през 1990 г. за председател на Демократическата партия и чрез протокол със задна дата обявен за възстановител на една от по-старите достолепни партии след Десети ноември 1989 г.
При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искрено намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиец другарят Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден – че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на Демократическата партия." София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
***
Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в един и съща седмица, си отиват от света три особени личности в националния български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на властващите у нас Илия Минев (1917-2000) и дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).
Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Народното събрание в Република България. Баща му Димитър Савов (1887-1951) е финансов министър в правителството на Царство България, по-известен с факта, че внесъл за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия.
Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния й вход въведе доносникът на "Народната власт" Борис Кюркчиев – същият Б. Кюркчиев (1908-2002), самопровъзгласил се през 1990 г. за председател на Демократическата партия и чрез протокол със задна дата обявен за възстановител на една от по-старите достолепни партии след Десети ноември 1989 г.
Стефан Савов, който остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт, та и яде, както твърди, с турците екмек, хем не пропуснал нито един семестър при следването си в Софийския университет, при това не по каква да е специалност, а Право. Нещо – фантастично за син на бивш министър от последните години на Царство България в годините на Червения терор над Българската интелигенция и духовенство.
Стефан Савов – онзи, когото агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., постави начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази ДП**.
Стефан Савов – който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник от Враца.
Стефан Савов – по време на соца шеф на Съюза на преводачите в България.
Стефан Савов – същият, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира двете далеч по-многобройни организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като изпратените специално от Пловдив за това обединение Златка Русева (1954), Спас Гърневски (1953), Христо Марков (1962-2020) и прочие привлече в партията на Борис Кюркчиев, осигурявайки им място във властта и в парламента.
Стефан Савов – същият, който беше основният инициатор за т.нар. "Гладна стачка на 39-те депутати", напуснали заседанията на VII Велико народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България, в която обаче се закле като чист праведник, вече като Председател на Народното събрание. И в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, стана основен гарант за прилагане на същата конституция, която толкова пламенно отричаше, заради която излезе да се търкаля на моравата зад Парламента.
Стефан Савов – който като Председател на следващото ни Народно събрание беше инициатор преди масовата приватизация у нас да бъде облагодетелствана тъничката прослойка потомци на бившата едра буржоазия. Твърде ловък актьор в политиката, по филибелийски казано: типичният тарикат и по призвание, и по манталитет. Видях го отблизо в късната есен или първите дни на зимата през 1990-1991 г.,здрависах се с него. Бе дошъл с антуража си в моя Пловдив да ни говори за демокрация и свобода. Представиха ни го и му дадоха думата в същия онзи салон на бившето кино "Балкан", а после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната измежду мижавите тогавашни партийки на СДС Демократическа партия – с жизнени структури из цялата страна, с доста активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и потомци на фамилиите Александър Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Та и в наследствения дом на Екатерина Каравелова – собственост вече на г-жа Фани Дренкова, проведохме няколко сбирки на членове, дошли тук от цяла България. По онова време вестникът "Демократическо знаме" в тираж 25 хиляди екземпляра само за броени часове изчезваше сред зажаднялата за политически промени аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти или сътрудници вестникът на пловдивската Демократическа партия имаше из цяла България – Русе, Бургас, Стара Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха ни се с писъмца до редакцията и българи, стари емигранти, от всички краища на света – от Италия, Щатите, Великобритания, Русия, от Африканския континет, от Австралия.
Та здрависах се и аз, значи, с този достолепен на вид господин. Приказваше ги едни ей такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз вече съм стар, уморен съм аз. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката"... Бил е 65-годишен по онова време, не тъй стар за политик, но защо му било онова театро, защо са му били онези лицемерни приказки! Ей такива ги диплеше този достолепен на вид човек: "Ще се обединим, няма пречки... Демократическата ни партия ще стане една от най-влиятелните партии в Нова България". Остави ми впечатление, че обединението е въпрос само на технически подробности, а сетне?! Сетне се оказа, че именно той – добронамереният, зажаднелият за почивка 65-годишен авторитетно изглеждащ мъж е бил най-сериозното препятствие да изградим многочислена национална политическа организация, която да бъде опозиция на преименуваната, обновена и облицована в пищни камуфлажни лозунги БКП/БСП.
"Родолюбивата му дейност" като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992. свързвам с бързането да се върнат първо и веднага имотите на едрите собственици, известни сред народа с противното име "реститути" – наследниците на някогашни едри далавераджии от военните гладни за моята бедна България години, докато три-четири милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като придобита нова собственост на бабаити и подставени лица в демократичната власт... И Отечеството превърнаха в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха цигански банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разпродадено, разграбено бе всичко, съградено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто беше и моят дядо Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, който от четиригодишен ме водеше с талигата из къра да орем лозовите му градини от по няколко декара.
Това е последица от дейността и на този кумир, и на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена, за да бият чело пред нея и за да й палят свещи ослепелите от слободия във всички сфери на днешната наша България. Оттам тръгна и анархията в нравствеността, но и във възпитанието на децата. Оттам тръгна пренебрежителното отношение към възрастните поколения българи. От народ нас се заеха да ни превръщат на стадо, на електорат за "чистата и свята република", ама не република на Апостола Левски, а на българския Дон Корлеоне.
Стефан Савов – онзи, когото агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., постави начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази ДП**.
Стефан Савов – който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник от Враца.
Стефан Савов – по време на соца шеф на Съюза на преводачите в България.
Стефан Савов – същият, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира двете далеч по-многобройни организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като изпратените специално от Пловдив за това обединение Златка Русева (1954), Спас Гърневски (1953), Христо Марков (1962-2020) и прочие привлече в партията на Борис Кюркчиев, осигурявайки им място във властта и в парламента.
Стефан Савов – същият, който беше основният инициатор за т.нар. "Гладна стачка на 39-те депутати", напуснали заседанията на VII Велико народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България, в която обаче се закле като чист праведник, вече като Председател на Народното събрание. И в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, стана основен гарант за прилагане на същата конституция, която толкова пламенно отричаше, заради която излезе да се търкаля на моравата зад Парламента.
Стефан Савов – който като Председател на следващото ни Народно събрание беше инициатор преди масовата приватизация у нас да бъде облагодетелствана тъничката прослойка потомци на бившата едра буржоазия. Твърде ловък актьор в политиката, по филибелийски казано: типичният тарикат и по призвание, и по манталитет. Видях го отблизо в късната есен или първите дни на зимата през 1990-1991 г.,здрависах се с него. Бе дошъл с антуража си в моя Пловдив да ни говори за демокрация и свобода. Представиха ни го и му дадоха думата в същия онзи салон на бившето кино "Балкан", а после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната измежду мижавите тогавашни партийки на СДС Демократическа партия – с жизнени структури из цялата страна, с доста активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и потомци на фамилиите Александър Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Та и в наследствения дом на Екатерина Каравелова – собственост вече на г-жа Фани Дренкова, проведохме няколко сбирки на членове, дошли тук от цяла България. По онова време вестникът "Демократическо знаме" в тираж 25 хиляди екземпляра само за броени часове изчезваше сред зажаднялата за политически промени аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти или сътрудници вестникът на пловдивската Демократическа партия имаше из цяла България – Русе, Бургас, Стара Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха ни се с писъмца до редакцията и българи, стари емигранти, от всички краища на света – от Италия, Щатите, Великобритания, Русия, от Африканския континет, от Австралия.
Та здрависах се и аз, значи, с този достолепен на вид господин. Приказваше ги едни ей такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз вече съм стар, уморен съм аз. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката"... Бил е 65-годишен по онова време, не тъй стар за политик, но защо му било онова театро, защо са му били онези лицемерни приказки! Ей такива ги диплеше този достолепен на вид човек: "Ще се обединим, няма пречки... Демократическата ни партия ще стане една от най-влиятелните партии в Нова България". Остави ми впечатление, че обединението е въпрос само на технически подробности, а сетне?! Сетне се оказа, че именно той – добронамереният, зажаднелият за почивка 65-годишен авторитетно изглеждащ мъж е бил най-сериозното препятствие да изградим многочислена национална политическа организация, която да бъде опозиция на преименуваната, обновена и облицована в пищни камуфлажни лозунги БКП/БСП.
"Родолюбивата му дейност" като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992. свързвам с бързането да се върнат първо и веднага имотите на едрите собственици, известни сред народа с противното име "реститути" – наследниците на някогашни едри далавераджии от военните гладни за моята бедна България години, докато три-четири милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като придобита нова собственост на бабаити и подставени лица в демократичната власт... И Отечеството превърнаха в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха цигански банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разпродадено, разграбено бе всичко, съградено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто беше и моят дядо Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, който от четиригодишен ме водеше с талигата из къра да орем лозовите му градини от по няколко декара.
Това е последица от дейността и на този кумир, и на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена, за да бият чело пред нея и за да й палят свещи ослепелите от слободия във всички сфери на днешната наша България. Оттам тръгна и анархията в нравствеността, но и във възпитанието на децата. Оттам тръгна пренебрежителното отношение към възрастните поколения българи. От народ нас се заеха да ни превръщат на стадо, на електорат за "чистата и свята република", ама не република на Апостола Левски, а на българския Дон Корлеоне.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 sep. 2022
Илюстрации:
- Фронтмени на демокрацията през 1990 г.***
- Първа страница на "Демократическо знаме".
___
* Част от изповед, писана собственоръчно от Борис
Кюркчиев, човекът, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на Стефан Савов по
традиция са членове на Народняшката партия, най-върл противник на
някогашната Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов,
Никола Мушанов. По-подробно личната биографията на доносника Борис Кюркчиев е
представена в бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" от 19 май 1990
г.
** По-пространно описани в текста "Здравите сили" от
поредицата "Въведение". Златка Русева и Стефан Савов – просперираща двойка в Българския политически живот.
.jpg)
.jpg)
*** На снимката горе отляво надясно са: Стоян Ганев (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), проф. Елка Константинова (1932), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956) и Асен Мичковски (1955) – вж.http://neocommunistcrimes.blogspot.com/2021/04/blog-post.html Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)