четвъртък, 7 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (751.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (751.)

И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а кой увеличава знание, увеличава и печал. – Еклисиаст

 28 maj 1994 

ЩАСТИЕТО*

Какво в клонака прави 
невзрачното врабче?
– Чирика и се дави 
с каквото го влече. 

Какво до късно пише
подлец без капка срам?
– Е, ясно, не афиши,
пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 
любезния хитрец?
– Да го поставят в рамка
и с ангелски венец. 

Шивачът – да ушие
най-скъпия костюм, 
миячът – да измие
прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастли
в е който върши
каквото
го влече.

Да лъже – политикът,
банкерът – да краде,
овци след вълк да тичат
и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,
а умният – да блей,
когато всички чакат
от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива
с разчекнати уста,
Пилат – да си умива
ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –
предателят до гроб,
да му е благодарен –
наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче…
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 oct. 2021
–––
* От ръкописа на сб. "Порто Фино" (Последно пристанище), 1999 г. 
  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (750.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (750.)

И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а кой увеличава знание, увеличава и печал. – Еклисиаст

 27 fev. 1997 

БАЙ ГРУЮ
В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-28.VIII.1972)* 

  
– Световната любов ли? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха между нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните невести, имаха ни страха и не че не са съскали и мърморили, то има ли женско да не мърмори и да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти жена мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, да съсипе живота и на най-коравия мъжкар!... За таквоз ми ти женско войни са се водили, царства са се залагали само зарад изкушението да му се полюбуваш до насита, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бичета; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, а то пуста хубост, как се забравя?! Дяволицата ай тъй ги усукала по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирето Ламбиния пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дребни дечица и парализиран баща. И заради него, освен другото, се заклех: Ай, кучко, ще ти дам аз да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; ем пращя от сила, и не за пари, ами от пусти бяс, подир работа пак 
коноп чуках и у дома, насред двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зееха по мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, пък германците на Хитлер на крака ми идат, по петите ми вървят да ме кандърдисат грамофоните, електрическите им фенерчета, устните хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. А грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправя ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месеци лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва, в ума ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, па инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах аз палат на кьоше, със седем спални и три балкона, с широка веранда на юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерака да я любя.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно сабахлем осъмна в червени байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата ми коня – кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, вола Велчо, работилницата с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги построил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орис прекръстиха ме Бай Грую
*, като анджък завалия. Имотът ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив, щастлииив... Адски щастлив! Щото без любов какво щастие е то?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 oct. 2021
___
* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже е прост и не успява да се ориентира в реалността. Моят мил дядо, комуто е посветен този донякъде измислен, донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи –изчезващ вече вид в ерата на Бойко Борисов, Лилиту, Росен Плевнелиев, Митю Пищова, фалшивия лорд Бул, лигавия Ути, сладкопойния Азис, Денди, Фънки, Гробаря, Дони, Графа, мазните турски сериали, Софи Маринова, Николета Лозанова, плеяда професори от Софийския университет, все автори на "обновената" история за Миналото на България, предназначена да манипулира младежта ни по указание от чужбина и с парите на висшата администрация на Биг Брадър. 

Борис Дявола, ок. 1930 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само хлапе безусловно може да обича някой толкова серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, син на Ангел, не се върнал от Балканската война. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...