Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 7 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (83.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (83.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена.

  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   12.06.1999., продължение 
  – Татко, благодаря ти, че повярва в мен!
  И бащата отвръща:
  – Синко, обичам те!

  
  Така прочувствено сантиментално-лимонадено приключва излъченият току-що епизод 31 на нашумял сериал made in US. Моят баща фронтовакът дърводелец не говореше така мазно; той въобще не ме разбираше, но и аз не го разбирах. Бащите на моето поколение хлапета от работническия Пловдив външно и в приказката си бяха сурови хора, изтласкваха ни далеч и настрана от важните за тях дела. Прояви на бащина нежност? Ама какво е това! За първи и един-единствен път баща ми ме прегърна четирийсет дни преди да издъхне, на 61-я си рожден ден, когато с жена ми на 22 юли 1981 г. с евтини дребни подаръчета отидохме да го почетем, но бяхме силно изненадани от тази неочаквана негова слабост. Бил съм 36-годишен и ми се стори странно, че баща ми прегърна не само мен, но и майката на дъщерите ми, която дванайсет години дотогава приемаше с пренебрежително мълчание; как нито веднъж не се обърна към нея с името й, в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." или в редките – не повече от два случая, когато ми е гостувал в крайния градски квартал зад тънещото в кал, лайна и помия циганско гето, звънеше от звънците пред входа на блока ни, и обърнал лице нагоре, примижал, глухо се провикваше, все едно сме двама конспиратори: "А?! Сам ли си? Твойта няма ли я?" Като му отвърна, че жена ми не е вкъщи, чак тогава се е качвал горе при сина си.

  Бил 25-годишен, когато съм се появил. Живели в ергенската му квартира на втори етаж при Баба Кера. Бил съм изключително ревливо и пикливо бебе, изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. Та в онези жежки августовски и септемврийски нощи той, моят мил баща, преуморен от работата в работилницата на Радичев, дето разбичквал трупите на ръка, няколко пъти ми се заканвал: Това пикливо лайно ще взема да го изхвърля през прозореца! Онзи 25-26-годишен млад мъж от 1947-1948 г. сега от висотата на моите 52 години го гледам със смесеното чувство на омерзение и необяснима синовна обич. А как съм му се дразнел! В ранното ми детство, до седемгодишен, спях в кухничката, която беше и мечтаната му работилница; пък той все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на чам или бук, пресен талаш, стърготини, пемза, байц, спирт, ацетон, шел-лак ме пренася и сега моментално в тъмната изба на пловдивската улица Ниш № 4, където живеехме, докато станах в шести клас. Девет стъпала се слизаше надолу в тъмното салонче, което деляхме с един цветар, който – върху никелирана табличка наредил малките пакетчета с фъстъци по за левче и връзки дъхави карамфили, обикаляше вечер и нощем луксозните ресторанти и евтините долнопробни кръчми. Неговите карамфили, на този умирисан на тютюнев пушиляк сивичък бай Борис! Нещо епично галантно притежаваше бедничкият самотник. Една медицинска сестра, слабичката Минка беше санитарка в близката до нас държавна болница, делеше със сина си – дългокрак момък, четири-пет години по-голям от мен – Колю Кабасуто, ъгловата стая, чийто прозорец с тензухени бели перденца бе обърнат към задния двор.

  Колю беше син на Минка от предишния й брак. И Минка, и бай Борис Цветаря бяха дребни на ръст, често се кавгосваха, докато накрая всеки заживя в своята си стая: тя със сина си – в спалнята, той – сред десетина кафеза с канарчета – в кухничката с огромната циментова мивка. Стаите, които обитавахме ние, пък бяха обърнати на изток, към улица Ниш, и понеже бях доста палав, нашите ме заключваха сам по цял ден при дърводелския тезгях, та хлапаците от махалицата ни заради мен идваха пред прозореца на моя затвор да поиграят на джамини (стъклени топчета) или да въртят пумпал. Така участвах в игрите им, като ги гледах отвътре, покачен върху перваза в дълбоката тъмна изба.

  Помня от най-ранното ми детство, когато заживяхме тук, как от четиригодишен, вечер превръзваха палеца и показалеца на двете ми ръце, понеже имах навика да си смуча пръстите – увиваха ги във вълнен парцал, накиснат в сок от люта чушка, особено палеца на двете ми лапи. Пръстите си смучех до 6-7-годишен и татко чат-пат сурово ме предупреждаваше: "От това твое смучене муцуната ти ще се удължи като муцуна на куче". Спомням си как някога нощем двамата с майка се кавгосваха в тъмното и как баща ми на няколко пъти й казва: "Надке, остави ме на мира с твоите женски глупости!" Тя обаче не престава да го ядосва – все говори, говори и говори. Внезапно изплющява плесница. И настава тишина. В тишината, чувам, майка хълца; ама не се чува глас, само влажно, жално хлипане. И аз лежа с широко отворени очи, ослушвам се в тъмното,там – току зад печката, на малкото легло, правено от варел: върху таблите му бе пресован надпис, от който надпис съм запомнил само "oil..."

  Като се роди сестра ми Ели през януари на 1954 г., мен ме преместиха при талаша и стърготините, туткала, сноповете фурнир и татковите инструменти. С все леглото ме интернираха; ама мен сам ме беше страх. Но тъй беше отначало, докато свикнах със страха и самотата, докато престанах да се плаша от тъмното. За мен тъмнината стана уютна дреха, та и досега предпочитам да се движа и ориентирам в тъмното, а обилната светлина ме дразни и притеснява, все едно се разхождам гол пред света.

  Бил съм само на осем; вече се бе появило между нас не силно мечтаното от мен братче, а сестра ми – шест и половина години родена след мен. Извадих душата на нашите, докато ми я родят! Понеже ме държаха под ключ и по цели дни седях, едва пет-шестгодишен, в дълбоката мрачна изба, а пък излизаха мишки отнякъде, редях в кибритени кутийки трошици сирене, залъчета хляб сред стаята и много се радвах, когато пъргавите дребни мишлета се спускаха към сиренето. Тъй си живеех с тези мишки и през ум не ми е минавало да се гнуся и плаша от тях, или да се втурна да ги прогоня. Когато майка и татко се прибираха най-сетне от онази тяхна работа, той от завод "Напредък", тя от завод "Елпром", посрещах ги все с едно и също горещо желание: "Всички момчета от махалата си имат братче! И Маринчо, и Сашко, и Ичо. Само аз си нямам брат, братчета са ми мишленцата. Защо само аз нямам братче, а?"

  Веднъж направих някаква беля и тези двама жестоко ме пердашиха. Помня, татко държи тъничка шперплатова лента: тя свистеше във въздуха, белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Майка ми, хванала метлата отдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя по колене и лакти в талаша и те не спираха да бият; от зор се наврях в най-най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях, ала двамата пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там – не-е, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен. На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало си помислиха, че е скарлатина; качиха ни с майка отзад в раздрънкана линейка – кремавобяла шкода с два яркочервени кръста на задните врати. И после майка остана някъде си, а мен ме поведоха като арестант из едни огромни, хладни, бетонни и фаянсови лъснати коридори. И там жени с марля пред уста ме съблякоха чисто гол, заповядаха ми да прекрача в едно голямо вградено в пода корито и с мрачен вид дълго ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше отвратително, от вонята на хлорна вар ми лютеше в очите. Воняха и захабените от пране болнични дрехи, в които ме облякоха. Че са ме повели досущ като арестант, сега го мисля. Не е логично, но е истина – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, преди да се озовем при хепатитните. 

  Сложиха ме в стая с четири болнични легла, вдясно под прозореца. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец, със землистия цвят на умиращ дядо Гьорги. Изнесоха го на втората седмица, но името и белите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите голи нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, на около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си направих от картонена кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които квадратчета се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му се удължаваше, ставаше напрегнато, ушите му щръкват, а шегичките си изричаше с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече може да ме ползвате вместо сито".

  Четвъртият бе Яшара – манго на неопределена възраст. Яшара бе мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или когато сурка чехли на връщане от тоалетната, притиснал с две ръце корема си, съсредоточен, сякаш търси нещо ценно по пода. Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в онези слънчеви пролетни подиробеди върху прозоречния перваз на нашата болнична стая. Възрастните си бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе, та от бъбрежа им научавах, че ехе-хе-ей, при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние! Обаче виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф с печата на Болницата, щампован в единия ъгъл.

  Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. И винаги ми заръчваха едно и също – да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно и кротко, да не беснея, да не тичам, да не шетам по коридорите, ами най-съвестно да си изяждам храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче игрите и приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да поиграем на шах, а с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите или са лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от тежките случаи – по цели дни безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

  Едно утро, току преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изскочи в коридора. После се появи дежурният лекар. И две сестри се промъкнаха крадливо след него. Тримата в белите манти наобиколиха леглото до вратата, нещо шепнешком си казаха, после си тръгнаха. Появи се възрастната санитарка, разгъна параван с шарка на красиви цветчета около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни помахваше за сбогом, привързаха му с бинт двете китки пред гърдите и така тихичко го отнесоха. Сетне махнаха паравана с цветята, наредиха ни двамата с бате Наско да излезем в коридора и напръскаха с хлорна вар пода, стените, дръжките на вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, смърдеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с новичко и много приятно на вид оранжево одеяло.

  Някъде другаде ще разправя малко по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз, разбира се, бях силно влюбен в нея. На няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе с вапцаните в бяло прозорци режеха труповете на мъртъвците. От онзи пловдивски квартал бях хлапе, току зад пловдивска държавна болница: стотици набези сме предприемали ние, хлапетата, да узнаем какво ги правят мъртъвците зад варосаните прозорчета и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха само фантастичните разкази за някой внезапно възкръснал мъж, които се събуждал гол-голеничък сред циментовите корита на моргата и с картонче, вързано за палеца на десния му крак. Сестра Колева обичаше да ме гощава с ябълки, със сушени сливи и грозде (било е през април), с бисквити; обърне се към двете си съквартирантки – и те медицински сестри, стажантки като нея: "Вижте го, ма! А? Нали е сладичък! Не е ли симпатичен?" И тричките в унес следят как лапам грозде или просто се въртя на стола и си бъркам в носа.

  Двайсет години по-късно – вече млад татко, семеен, с две дъщерички, гостувах на моята някогашна любовна авантюра. И пак в таванска стаичка, само че вече срещу моето някогашно основно училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на двете си съквартирантки ме посрещна повяхнала, уморена от живота четирийсетгодишна женица с поостаряло личице. Но й бе останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й цяла бе отрупана в дантелени покривчици и вазички с нежни цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж с материално положение, както говореха жените в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка покрай вратичката на онази стара къща срещу училище "Сашо Димитров" случайно зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Като го споменах преди години в статия за пловдивския всекидневник "Отечествен глас" (нарекох статията "Корени"), тези двама се почувстваха засегнати и зле предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки до сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че не, няма по-добър начин да отгледаш истински млад Лъв от този – непрекъснато да го наскърбяваш и да го биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. Така младият Лъв расте отлично тонизиран от напрежението непрестанно да отстоява не само себе си, но и своята територия, своите ловни полета.

  * * *
  Ето че и четвъртият по ред бележник вече е изписан! Така мога да продължавам до безкрайност. Животът на обикновения смъртен обаче е ограничена величина и следователно: дори да искам, няма да мога да продължавам безкрайно. А и нещата от живота са нови и свежи до определен момент; после започват като че ли да ни се повтарят; казваш си: Ами че аз този филм вече съм го гледал някога. Любопитство, страдание, възторг, влюбване, падение, упадък, илюзии пресни вместо мехлем за кървящите стари рани и хайде отначало – любопитство, интрижка, флирт, страстно пожелаване, секс, падение, утеха, заблуди нови вместо бабешкия мехлем... 

  Не ми вярвайте! Не е истина! Човекът е нещо уникално. Историите може и да се повтарят, гледната точка на разказвача обаче се мени. Що се отнася до любовта... о-о, това е нещо върховно, така щуро и опияняващо, предизвикващо жизненост и съпротива, че за какъв край всъщност да говорим! Любовта – когато това е Любов, е нещо обновяващо се и неизчерпаемо като Вселената – огледало и метафора на човешката душа.

  БЕЛЕЖКА:

  Част от текста влезе в публикуваното преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!"* Преписах десетината абзаца наново, тъй като тук те се оказват в естествения свой ритъм според времето и настроението, когато съм ги писал. Тъй че това не е пропуск от моя страна – понеже и посланието в първоначалния текст е по-различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието.

  Пловдив, 27 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 маr. 2020

Илюстрации:
- Петгодишен, през зимата на улица Ниш, срещу избата;
- Двойник на Яшара, издъхнал като един от хепатитните.
–––
* Послание I до коринтяни, ап. Павел:
1 Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. 2 И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. 3 И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. 4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, 5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, 6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, 7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. 8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. 9 Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; 10 но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. 11 Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. 12 Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. 13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Бел.м., tisss.