Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)
Голямата Богородица, край на горещниците. Непомнени жеги. Термометърът върху балкона ми показва 41оС. Сред всеобщата ни битова и държавна развала в България, която от райско кътче напоследък замяза на сметище с първосигнални кифли, мутри, политически палячовци и актьори-мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние останалите, все пак намираме начин да сме и щастливи. Ай какво щастие е то, да се глумим и подиграваме със самите себе си. Съседите като мравки притичват ту до родно село, ту до пазарища или борси, мъкнат сухоежбина, варят, пекат, бъркат манджи, лютеница, компот за зимата, сок, сладка... Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, ехтят грозни закани и цинични закачки, току на някого балансите му избият, пяна хвърчи из устата: "Знаеш ли ти аз кой съм!", юмруци се размахват, един вид последен аргумент и битово правосъдие. Жените – и те; и всичко е до болка ясно, извадено на показ пред дечурлигата, дето се въртят наоколо, въртят оченца, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. И всичко – като на шега; не разбират, че така губят тежест, губят всякакво уважение от младежта. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, клюки, завист, грубости.
Как живеем, Боже мой! Между нас и гетото Столипиново като че разлика няма; онези хора там поне друго не са видели. Откъде се засука вихрушка над нас, през вечер-две мургавите тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и наши българчета наркомани; знаем кои са и къде живеят, кога на глутница излизат да върлуват. Разбити врати, автомобили, поломени жилища, изби; а пък полицията идва да регистрира поредната пакост, и никой не си прави илюзията, че властта не е срещу престъпника, а му е ортак и дели награбеното, че охранявал той живота и здравето не на гражданина, а на безчинстващия... То си е война с народа. Подла, необявена война, без фронтови линии, без правила. И ние сме голи сред вълци, беззащитни, предадени от онези, които сме избрали да ни защитават.
Появи се и съответна "кървава литература" – Христо Калчев (1944-2006) – автор на трилогия а ла Марио Пузо с вариации по мафиотската сага "Кръстникът", стана хит на книжевния пазар. Авторът е здраво ухажван: коментира живота по телевизията, дава акъл, бистри политическия живот в пространни интервюта. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор създават романтична аура на бандита, на любимото лошо момче. Литература модерна, динамична, актуална, потресающа. Литературните герои, пък и самите "писатели" пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите край т.нар. жълти вестници и списания, край телевизионните шоута-програми и мухабети влезе и в парламента. Почнахме да се възхищаваме на безсърдечието. Мутрите не се и крият: като герести петлета шетат и са каймакът на обществото; за тях песни пеят, театърът ги представя в приказна светлина, изкуството се занимава усилено с тях, с подвизите им. Проваленият им луксозен стил на живот са коментирани с пикантни подробности: кому пръснали кратуната, кому потрошили кокалите, кому взривили частното имение или конак, или офиса, мерцедеса, кому извадили трупа от кладенеца, кой си оправял пломбите, стомаха, нервите, разклатеното здраве. За тях се грижат най-добрите наши и чужди лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската му машина избухнала в лапите, докато я залагал под колата на конкурента в Пазарджик), та с частен аероплан приятелите му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го тропосат, закърпят, съшият. И всинца страдахме за неговия малшанс, горкичкия! По медиите сълзи се ляха. За тез "герои" се грижат най-елитните адвокати на България. Банките единствено за тях работят. Чувам, че добре платени летописци документират всяка велика мисъл на неколцината наши политици и донове в подземния свят.** Самочувствието на пасмината мародери стигна дотам, че мафиотски бос*** предлагал на министър-председателя на България Иван Костов лично да се уговарят за някакви външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В притежаваните от хубавите хора вестници и списания са документирани интензивният им "творчески" живот, скъпите придобиви, грижите за тялото, муцуната, прическата, за чудесната семейна хармония...е, например, нейде по Калифорнийското крайбрежие, на Канарските острови или в Швейцарските Алпи.Майтапят се нашенци. Питал чичото внука си какъв иска да стане, като порасне (ние мечтаехме да станем инженери, матроси, пожарникари заради фуражката или заради лъскавия шлем, а и заради героизма, като защитници на Отечеството). Петгодишният пиклю днес рапортува нахакано на дядо си: "Мутра искам да стана. Ей така, бам-бам-бам!... Да трепя, да карам яка кола и мацките да ми тичат по петите".
Ако някога Вазов си поставял задачата да създаде литературен портрет на реални личности, чийто образ да служи за възпитание на поколенията българи, днес върху пиедестал съвременните ни писатели възкачиха образцови духовни отрепки. Защо, бе, Боже мой! С каква цел? Нищо лично, само питам. В същото време отродниците се гаврят вече не само с историята ни: не е имало кланета, робство, Осми март бил ден на проститутките.
Ще се плаща. Рано или късно, ще се наложи да платим за натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои за добре устроени и неуязвими да се смятат. Понеже наказанието е у нас, носим го със себе си като ракова клетка; метастазите са вече заложени, жалкото е, че мнозина не го разбират. Нали виждаме какво се случи с благоденстващите доскоро семейства на внезапно разбогатели съмнителни персони. Втурнаха се през просото, нагазиха в лука, прекрачиха всякаква мяра с лакомията си и ей ги раздвоени, разтроени, ръфат се като хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде трупаното с лъжа богатство: тузлията, до смърт уплашен от връхлетели го болести, госпожата: в плен на мания за преследване, двама нещастници, изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло нещо там е седемгодишното им хлапенце, което носи слънчевия характер на неопетнена душица. Само то е останало като зелено клонче върху това доскоро могъщо, неподвластно на ветрове и пороища, но ударено вече от мълниите дърво.
Не материалната оскъдица, не и деформираната плът – душевната им уродливост е ужасна. И си мисля: дали успоредно над видимия материален свят тук някъде не има и друг един свят – невидим, който не оставя прегрешилия ненаказан. Да се радвам на възмездието ли? Че защо да злорадствам! Жал ми е за тези неслучайни талантливи и многообещаващи някога личности. Жал за похабения ценен човешки материал!
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)