ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (910.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (910.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    06 mar. 1992

ЗА ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА ПИРОНИ

  Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате си няма авери в Захарния комбинат "Кристал", и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с първокласно гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация от близкото до Пловдив село Крумово. Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности покрай похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при двайсет години по-млада любовница... Наш Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила, гушкал се с Людмила, вечерял с Людмила, къркал с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като наш Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, ей това не мога да проумея. 

  Тъй като напоследък започнал често да наминава към онзи тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я накрай бившето селце Мичкюр, а днес краен западен квартал на Пловдив, и я тикнали в копа слама... По-нататък историята знаете. Вестта за маскирания тенекиен кон долетя с пощальона Пейо, покачен върху стар немски велосипед "Мьове" и във вид на препоръчана поща, демек, послание с обратна разписка, адресирано "Лично до госпожа Елена Ламска". Като го препрочете дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, тази вечер, докато тате още го нямаше, майка ми подаде писмото с жест, сякаш лично кралица Елизабет ІІ връчва завещанието на сина си Рудолф*, и твърдо рече:

  – Чети, Иване. Чети, миличък, и се учи, и не прави като баща си. В тези тънки работи човек трябва да си знае мярката и овреме да се спре, но тоя мизерник баща ти никога не е знаел кога да спре, Ванчо.

  Трийсетина подписа се мъдрят под писмото, а върху подписите с едри калиграфски букви в червен цвят по диагонал се мъдри надпис: "Група възмутени небезразлични граждани". Възмутените граждани (по-точно казано, местни селяни-бахчеванджии) от отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, "на пагубната си любов" към младата вдовичка Людмила Илчева. Интересно, за въпросната Людмила Илчева авторите на писмото твърдяха, че е "кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и шестдесет ярки-носачки, два шопара Тошко и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока и като си има сергия на Руския бит пазар срещу пловдивския КАТ. Това дотук както и да е; писаното за баща ми обаче бе върхът. Авторите сочеха скандали, цинични мръсни изрази и побоища. В идиличния типично зарзаватчийски тих квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл, зъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер в САЩ, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се още, че е таен агент под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че Главният прокурор на Републиката Иван Татарчев лично му е задължен, и с помощта на Татарчев, значи, държал в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици, леки жени и курви певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив Гарабед Шпионина.

  Късно вечерта, когато агресивният, нагъл, зъл и безскрупулен тип се втурна весел между нас и лекомислено, даже и без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като "моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица" – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се драйфало. Той обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили този ден, колко мухлясала излязла Щатската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви поръчки за баници се очертават за Георгьовден, как на кадровичката кучката окучила шест пальока, пък двата взели, че предали Богу дух, понеже тя единия го задушила по невнимание, а пък другия настъпала.

  – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля ми Гица, – кадровичката или кучката?

  Но Тотю, преизпълнен с планове, хвърли само очарователна усмивка на сестра си и продължи: смятал бил да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата американска царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

  – Повече поръчки – повече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега откри, че никой не му се радва, нито споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Какво става в таз къща, бе! Да не е паднала бомба?

  – Имаш огнен поздрав от Людмила – рече сестра му, – и група възмутени граждани ти пращат пламенен прювет. Ха, честито!

  – Какви са тия майтапи?

  – Пак си го ударил през просото – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат!

  – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е много развълнувана.

  – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Тошко и Бошко ядат ли сутляш с канела?

  Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, на улица "Авксентий Велешки" си било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа ахмашки майтап и нищо повече... Като го гледали как се бъхтал, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за тази Людмила, понеже те не знаели за онази Людмила, зарзаватчийката. Ама с онази Людмила то било стара работа… стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате. Така ни обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онези шмекери зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, понеже става дума за неговата чест, което ще рече: за честта и достойнството на древния джинс Ламски. "Заем брашно тъпкано се връща!" – с тази древна сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?

  Странното е, че нашият Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал, под въпросната копа слама. Отидохме ние с тате да отървем зазката от вражески плен, а вечерта ядохме до пръсване боб с кисело зеле, тате изпи четири двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. Мама през цялата вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишеловец куцо мишле в буркан умно съзерцава.

  И тъй, мина седмица оттогава. Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев?... За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само истимар разбута сеното, да могат от небето да го видят бойните пилоти и стюардесите от гражданския въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, пискливо рече:

  – От името на група небезразлични граждани ви сигнализираме от Коматево. А бре, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица "Вегетарианска" номер 5.

  В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

  – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

  – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей, много те моля, да не ми пробуташ бензин за трактор "Беларус"!

  – Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си ти, бе! Беларусите горят нафта?

  – Е, някои беларуси може да са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.

  Питате се как сме намерили захар, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да я предлагат подир месец и два на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в онази приказчица: "Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!" – та ще река: И от пиле мляко имаме в нашата България, знаеш ли на коя порта да похлопаш. Стартирахме от закъсал за поръчки автотенекеджия от Прослав. Тотю му занесе седем килограма брашно, а пък тенекеджията ни изпрати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. И оттам, като стъпихме на шефската нишка, все по дебел персийски килим вървяхме. Ала не минахме през пловдивския захарен комбинат, по простата причина че в процъфтяващия някога по соца мощен печеливш захарен комбинат "Кристал" от десет години захар няма, пък няма и повече никога да има; захарта в "Кристал", уверяваха ни, била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.

  От Фабриката за пирони срещу половин кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът от бабиното селце Пльоковица получихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три пити овчи кашкавал се г-н Медаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо си строял скромна виличка на три етажа в село Кехайово, сред Родопите. "Майсторът тарикат да вземе, че да му отунза*** париците", жали го тате. С кашкавала се представихме пред зам.-шефката на Областното аптечно управление в "фупафа Фарна", която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф Таратончовски.

   Цялата далаверка развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутрин, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара, когато началникът на пощенския вагон стовари точно в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Идиотът пожела тутакси да си отсипе законно полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, и като нямаше подходящ съд за тази цел, прояви типичната за българин съобразителност – насипа захар в джобовете на железничарската униформа. Посегна патъците си да изуе, опита да свали и железничарския си панталон, с канапче да му привърже крачолите и да ги напълни със захар. 

  Добре, че тате го спря; каза му да не се излага като кифладжия... Ама някои българи у нас заради келепира са склонни не само службата да окепазят, а да окепазят целите Български държавни железници, цялата държава да окепазят и на своя кирлив фасон да плюят, опрат ли дотам работите кьоравото да ударят.

  В съботното слънчево утро тенекиеният мустанг Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече личното МеПеСе на Лилко, тоест, на току-що издигнатия за шеф на областната ни полиция полковник Добрев. И да ви кажа, гарантирам, че всичко си беше честно. В резервоара на Виктор наистина си се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе.

  Докато се движеше с гориво, предвидено за свръхзвуков изтребител, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от съседния цигански катун и около месец манговците отдалеч заобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по кокошкаря, та поотдъхнахме от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от безкрайните гурултиджийски празници и делници: кавги, побоища, сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от патардията до късна доба, от кефовете и особеностите на циганския несретен бит.

  Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, с наркопласьорите и сутеньорите, и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да си запишат с подслушвателно устройство какво си бъбрим по телефона! Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** няма как да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се усъмнява, да държи народа винаги под око и изкъсо, понеже много е възможно от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, изключително важна за оцеляване на Отечеството в епоха на организиран от обновените бивши бурно капиталистическо строителство.

  Шеф на районно полицейско управление, когато пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, па таквази реч им дръпнал:

  – Равни-ист! Мирно-оу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли и соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като полекичка усилвал гласа: – Какво научавам, например, за снощи аз? Научавам, че моите подчинени, моите юнаци, без мойо изрично разпореждане и согласие, без мойо дознание и без да ме попитат, без дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали вкупом в комплекса "При кривия чвор". И какво се получи, господа? Изакали сте се на метеното. Ей това се получи! –Поспрял дъх да си поеме, извадил кокалено гребенче от слонова кост, сресал бавно пооределия стоманеносив перчем, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото си джобче над шефското сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи: – И кво-о! Вкарали сте в кауша най-ценните граждани на чистата и свята наша Република, онези заможни наши спонсори, дето ни осигуряват парите за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и!... Нещастници-и-и! Окошарили сте Дъмпела, Големия и Малечкия Тарикат, Геле Адвоката, Пепик Осемте Маймуняка, Мето Дзверот, Игнат Пашата, Пацо Ножаря, Митю Касапина и Магда Уруспията. Бе, вий знайте ли, че ако тез наши съграждани земат да ни се обидят, ще пропищи не Европа, ами орталъкът******* ще пропищи, горе державата ще се разклати и не ни остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой откъде е, по живо-по здраво да си се прибираме всинца при козите и овците на село… Туй ли искате? – Закашлял се, поспрял колкото да се поуспокои, па с възможно най-гръмовния си глас повторил: – Туй ли искате бре, едеоти! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм аз, или лукова глава? Я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.

  – Съвсем не! – отвърнали униформените. – Не сте лукова глава, гуссин началник.

  – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите. В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два-а-а, раз-два-а-три-и. Леви-десни. Леви-десни. Леви! Набий! Набий крак. Дясното рамо напред, арш! 

  Заповядал да цунат ръчица поред на всяка от окошарените нощес мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" – Народът го казал... Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, когато помля от лобут студентчетата онази нощ около парламента, дето се радвали и веселили да празнуват, че правителството на господина с мекия алаброс******** се килна да пада. Пак, че се размина без съдрани носове и уши, без устенца разчекнати и разпрани задници. Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата онази нощ след онази ювелирна акция обясни от синия екран какво се случило. Човекът се оказа готов за Баща на нацията. Понеже народът си е палаво дете. Остави без надзор този тъкмо демократизирал се и пощръклял от радост народ и току-виж мигом изкипял млякото, къщурката катурнал с комина наопаки, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинен някой задник, съдрано някое ухо или нос, зъби избити, ама това е заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, дами и господа, и сега тя бди. Тъй че да следваме командите откъм едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 06 mar. 2022

Илюстрации:

- Аз съм БДЖ. БДЖ това съм аз.

- Легендарен шеф на МВР у нас. 

___

* Ламски, греши за: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която си мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от борсата край Първенец, Пловдивско; а пък 2) Въпросният Рудолф не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа Лапландски), а ми принц Чарлз, синът на госпожа кралицата.

** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.

*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се. 

***** Гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име в Пловдив се ползва като нарицателно за доносник на ДС.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) – председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 г. и министър-председател на Република България през периода 1995-1997 г.

********* Вж. http://klisurov.blogspot.bg/2011/02/blog-post_8980.html 

Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. Бел.м., tisss.