ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (335.)
И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.
Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал в Белград и Загреб, най-вероятно аспирантура (1967-1968). Редактор, едва 24-25-годишен (1969-1970) в трибуната на казионния Съюз на българските писатели в."Литературен фронт", после (1971) в сп. "Съвременник", в Института по изкуствознание при БАН (1976). Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм станал, изкачвайки се в кариерата!
Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално", "субординация" и пр. подобни термини – чудни чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го побутнах по някое време с лакът в ребрата: дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред човека до мен: "А не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Дето има любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си; или според теб**** и в любовта е като в казармата, има субординация?!"
Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам човекът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альо, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук пък иде кефът да си река сам: Гледай си работата, Жорес*****! Всичко ти е наред.
Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, уж прелюбопитен и объркан в тези сложни, замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – че какво толкова му харесала "концептуално", та ми вади зъркелите с тъпия синоним на българската дума "основно"? Ама не, концептуално звучи бамбашка, хептен научно. Попитах проф. Игов къде е центърът – оста на неговата мерна системка за оценяване коя творба е стойностна и коя не. Загледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами, всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила му и епохата. За всеки случай – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тези думите, обаче в този смисъл бе отговорът му.
– И все пак – продължавам, – коя е Полярната ти звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който си сверяваш мерната система?
Изгледа ме от патъците до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли бе, що ли! И се опитах да го успокоя.
– Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Неапол и Рим, но не е и Франция. А може би е Германия? Е, не! Не е Германия. Всеки случай, на запад от България е твоята точка за ориентиране, поне интуитивно ей тъй те усещам. Къде точно ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?
И той рече тогава:
– Да-да, малко по на запад от България е, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там е, където Изтокът се среща със Запада.
Логично би следвало да го питам защо не е България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко сме изостанали от Западна Европа, как духовното развитие на българите е пострадало страшно много от разни исторически и други обстоятелства.
– Нищо ново не чухме дотук – рекох; освен г-н Игов в стаята бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов), и домакинът на мижавото апартаментче, издателят и поетът Тодор Чонов, който се води редактор на едничката ми първа стихосбирка. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!
Отмина с мълчание кофтия въпрос. Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кафене насред пловдивския жилищен комплекс Тракия същите четирима, се обърна и рече с човешкия си, не с тенекиения глас на всепризнато университетско светило:
– Да, наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли. Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса.
Бе доста словоохотлив. Припомни ни там, край купичките с горещо свинско шкембе какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че написал добър роман:
– Най-добрият роман в съвременната литература – подметна, като ни се усмихваше.
– Как се казва твоят роман? – попитах.
– "Елените", това му е заглавието – отговори.
Станаха, тръгнаха към квартирата на Т. Чонов, а аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен за разлика от жк Тракия краен квартал, минах и покрай изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари, от кафетата този ден и от изпитата възтопла бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна вече знаех моят отговор. Ах, само дано не съм ядосал професора! – мина ми през ума в просъница. Но това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му: сборник, вестникарски статии, уж есета под надслов "Грозните патета" – продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът му, доста сух, пък и малко претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били чудесни приятели с него, ако поизчисти от себе си суетата и самодоволството си на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.
27.09.2002.
Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков – Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяването на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него – приказливци и супер-суетни врани си бяха притегателна стръв за неопитни млади автори, неусетно за младостта манипулираха в името на партийната линия, подготвяха следваща вълна напористи наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.
Не един и двама от някогашните ми връстници неусетно се бяха превърнали в глас на т.нар. партийна съвест, поласкани и привлечени от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата си година в плен на онази илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В единствената моя почетена от медийно внимание книга "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподаннически наглед, а всъщност заклинателни редове: за болшевики става дума, а всъщност не точно "болшевики" са в тези редове, а ние тук:
Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.
Може би различното в моя случай е, че много плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам нещата наоколо. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с желание да пиша и до днес, нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала, или още по-зле, не е обръщала капка внимание. Имал съм шанс, че не са ме разгалили като симпатично глезено детенце властниците. Колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче", което окичват с похвали като циганско дайре; споменах циганското дайре, с пискюли и звънци украсено, в текст, където обсъждах знатната писателка Здравка Евтимова!
Впрочем, къде ли е селото Радуил? Ще ми се да го видя върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.
Следва
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15. Вж. и СЛУЧАЯТ СВЕТЛОЗАР ИГОВ И ДРУГИ "НЕДОСТОВЕРНИ" СЛУЧАИ, https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Г. Марков.
**** На "ти", в ролята на невежия.
***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио от Сливен, неколцина състуденти. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
