Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 15 ноември 2011 г.

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги К. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.
       (Из документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361 - сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра")
1976. Лит. сътрудник в "Комсомолска искра" 

        Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" насред най-голямото на Балканския полуостров циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети под облаци, рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо - пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство - по на 50-60 квадратни метра площ. Тоя простосмъртен, присадил се в града народ несносно живее сред собствените си битови отпадъци и крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по права линия, ни залива с мъртвешка смрад. Въздухът в течение на часове става мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все въздух не ти достига.
       Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 от младежкия вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на Пловдив. И тоя път не ми се размина. 


       Размърда се някой "отгоре", привикаха ме в ОК на ДКМС (Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз) да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си, и значи веднага трябва да напусна. 

      "Я най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" - в общи линии това е лайтмотивът на оня първи разговор с трима секретари на Окръжния комитет на Комсомола, начело с Нели Пеевска - секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност), пряко наблюдаваща как се списва вестникът. 

     "Заради ценните идеи в твоите статии" - както се изрази вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димов, "преустроиха ме" като учител по български език и литература в току-що построено училище на отсрещния край на града, в Кичук Париж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" - рече тантурестият като мечок Димов. 

     Ай, каква мила картинка сме били: той - едър, масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната лапа, другата - изпъната към "сияйното бъдеще", и аз - провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар подразнена, продължава да си го цени...! 

1983. Председател на кварталния комитет на ОФ

      Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, но най-пряко го рече четвъртият - Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов"... Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931, на тоя Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават (в буквалния смисъл) костите със сапове за мотика. Година и половина подир побоя по чудо оцелелият носи метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон, от когото
 зарад чепатия му нрав съпартайците му бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 
     75-годишен (четиридесет години по-възрастен), често ме навестяваше в канцеларийката (2 на 3 м) на кварталното ОФ-е, да побъбрим, по-скоро, - да ме поучава като новооглашен председател на кварталното офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив. 

     - Ти се благодари - отпусна се веднъж, - че си минал между капките!
     - Какви капки! Истината писах - ядосвам се. 
     А той - триж по-ядовит: 
     - Какво искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като тебе изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги  по улиците барикади да вдигнат...
     И понеже съм му обърнал гръб и настава тягостна тишина, продължава по-меко: 
     - Млад си още. Зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях не мислиш ли!?

1976, село Тригорци край Балчик. Дъщеричките

      Дойде декември 1989... Съседите шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали зарад оназ статия ти биха шута от вестника!"

      Един от съседите - алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 
      - Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник?!... Ами кой по празник окачва знаме, а! Кой?

    Дразнел се Веско, че провесвах (па провесвам чат-пат и сега) четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък (Слави Бахчевански от село Динк; описал съм го Славето в епизода "Кадро за вестник" от книгата  "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово пластмасово шише менте-ракия и тава мезе в общата изба на съседния вход: 
   - Не знайте ли!... На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин е баща му. По мандрите пити кашкавал крал. Не му е чист косъмът на Жоро, нали ви казвам. 

    Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ.

1980. Дворът на Балабановата къща в Стария Пловдив. 
Иван Панев (първи секретар на ОК на БКП),
Кирчо Атанасов (директор на математическата гимназия,
днес - доскорошен зам.министър в образователното министерство),
моя милост (лит.сътрудник в младежкия вестник "Комсомолска искра")
и Методи Танев (вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт")

       Не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до оная статия от май 1981 - "Примери с обратен знак", опната на част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, на жена си внимание не обръщам, и тя - усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. 

      Ала в горните три версии, особено в последните две! - съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини се не прощава! Мнозина от съседите са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ти, майна, не беше ли комуняга! Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се издокараш?!"
      Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, по селски - като към нелоша сделка да се устроят в града и си подредят живота.
     Тоя род хора и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, изнудваческо. 


     Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута в гъза, щом като кирлив фес те изритали извън стройните редички на праведниците, значи все пак си нарушил някакъв договор, сине майчин...
      Опрадава ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мене нищо не ме оправдава освен фактът, че откак, петгодишен
, съм тръгнал  на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми е системно промиван с подбрани внимателно обработени късчета полуистина.
1955. Велинград. С татко, майка и сестричката Ели.
Вече съм написал първото си стихотворение: 
"Левски, ти живееш вечно в нашите сърца,
твойто име, твойта вяра ний ще славим пред света..."


      Роден съм три години след Девети септември 1944, как да зная какво точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май на 1981 бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора тук, долу, на местна почва мътят водата.
      Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември (1989) пък се обявиха за антикомунисти и демократи. За известно време, година-година и половина, наредих се до тия пламенни приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. Та се писах сред учредителите на първата Демократическа партия - истинската, със седалище в Пловдив и председател един адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът! Опиянява се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка.
      От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Въобще, продължих и аз с развълнувания простодушен народ да приемам (с вътрешна ирония все пак) тез патетични възгласи и обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-правдив и аргументиран!... В това отношение бившата обществена управа бе създала полкове сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзи и ДКМС не бяха школа за политически тарикати?... Лесно е да се каже сега, разбирам - и затова спирам дотук по тая тема... Засега!
     Артисти като преподобния проф. Михаил Неделчев наистина бяха зле ударени от комунизма в България... Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе и кой да не влезе в така съдбовния техен Списък за привилегировани персони. И това - при положение че дори пиперливи реплики на всепризнат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентстка поза на объркал се "наш другар", съпартизанин на най-достойните българи от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров.
      Строго казано, за какви опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

Годишнина на "Комсомолска искра" в ресторант "Лайпциг".
5 януари, ама коя година беше!
Мария Широколийска, Никола Джоков, Петър Анастасов,
Георги К. Бояджиев, Николай Заяков


      Животът поставя всяко нещо на мястото му. Децата ни не приличат на нас. Изглеждат ми прекалено прагматични, че не са склонни да бъдат лъгани с лакърдии за "утрешния светъл ден". И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта си не сме били по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти и идейни борци за финикийски знаци? 
     Божественото у човека е в готовността да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни случаи-изключения, които - казват - подкрепяли правилото. Тогава какво друго освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на тоя живот, да поправяш само онез кривици, дето са в кръга на твоите ограничени човешки възможности? 
     В библейски план всеки от нас е сам и гол под небето. Няма такова животно - колективна вина и колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди...


     Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, да пият и да износват новите си дрехи и всякакви злополучни, оплискани в кръв идеи. 

     Пловдив, 24 август 1998 - 15 ноември 2011
година  



________________________________________
* Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616). Сложих я за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.) - трибуна на първата след "славния" 10 ноември 1989-та  Демократическа партия със седалище Пловдив.