ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (727.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (727.)

  Старите къщи са като изоставени момичета; още си стоят там, обвити в гирлянди от храсти и спомени за едно минало, което безвъзратно си е отишло. – Аноним (1947)

  3 uni 2015

РАЗКОШНАТА СТАРА СГРАДА*

По стъпалата й днес никой се не качва,

като любовница, обречена на самота,

за нея няма вече горко кой да плаче –

любимите мъже са си отишли от света.

Ехтели някога тук смях и дръзка врява,

тълпели се контета – офицери, господа,

 с файтон пристигали, и както подобава –

със дарове, лорнет и карамфил в ръка.

Ех, Минало, тъй лесно забравимо,

не помнят даже името любимо,

вратите – хлопнати са, вече няма

по-ясен знак, че всичко е измама.

Тук някога били май Портите на Рая,

просмукани са тухлите с въздишки,

ала едва ли някой иска да узнае

тавана с рокли, писъмца и мишки.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 sep. 2021

–––

* Излапахме по три току-що свалени от скарата кебапчета с чаша ледена бира в евтиното кръчме срещу пловдивската централна жп-гара. Бяхме четирима: Кирчо Соколов (1935), Митко Йовчев (1945), Николай В. – професионален войник (1977), и аз, дето не обичам бира. Мръднах наоколо и попадам на разкошна силно занемарена сграда, която заснех с моята "моторола". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (726.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (726.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник оправяше евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, а аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване кога най-сетне прозорецът на мазето ще се отвори и светлината на включената лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е София на прасетата и кокошките в купища от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима".– Аноним (1947)

  5 uli 2008

 ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши или хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, да повъртя поне два-три километра гребло в Гребния канал, но бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак – аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах нито един от някогашните приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден град.

  Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството и младостта.

  Подир застоя от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, отваря ти се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 sep. 2021