ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (730.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (730.)

  Изпий горчивата чаша докрай и отмини с полученото познание. – Аноним (1947)

  28 noe. 1997 

СМИРЕНИЕТО 

Повод за това стихотворение
е кротката дума "смирение".
Колко дълго я търсих
и къде ли не –
в писмата и в коша за мръсно пране,
в леглото с бельото,
с прегръдките сладки
и в ученическите мои древни тетрадки,
в старите шкафове,
вмирисани на сяра от гафове,
в изгубени безвъзвратно кухи илюзии,
ругатни и проклятия, от гняв изхлузени,
в раздели печални и гневни свади –
то става често, когато сме млади,
но и когато сякаш за миг одъртеем,
не преставаме гадничко да злобеем
в делника и празника на този народ,
в глупостта и бедите на своя живот.

Като ловец, в храстите свит
с нехаен и непукистки вид,
свит на четири зад разлистена трънка
край пътечката от постъпки човешки
с внезапни падения и печални грешки
и често отчайващо сам,
загледан в небето, унил, разтерзан,
опитвах се да си представя
как в смирение човекът сам се оправя.
 
И тъкмо открил, че то е у мене,
започваше моето световъртене –
като плондер от страсти издут
се изхвърлях в облаците като луд:
назидавах, заплашвах, сочех с пръст.
Горд, обладан от праведна мъст,
призовавах да бъдат осъдени всички
до шия затънали в греха си душички.

О, Боже, и някой да не помисли,
че злото с повече злоба се чисти?
Напротив, напротив... Преставах да спя,
обладан от жаждата етикети да лепя,
да издавам безапелационни изявления,

жалби, заклинания, молби, наставления
относно разните му там прегрешения,
ситни и по-едри нарушения на морала,
биех камбаната на съвестта заспала...
 
Докато на самолюбието пред олтара висок
един ден ми се видя диво да се правя на бог,
с нозе в калта, с чело в звездите.
И така започна моето лично падение
с писане именно на това стихотворение.
Накрая – каталясал, брадясал,
опротивял сам на себе си, озадачен,
открих, че смирението никне у мен,
подава листенца от чернозема
и сърцето ми отвътре нежно превзема.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 sep. 2021

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999), неизд. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (729.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (729.)

  Доверчивия човек можеш и цял живот да го водиш за носа, група човеци можеш известно време да лъжеш, но целия свят няма как да измамиш. – Аноним (1947)

  28 noe. 1997

АНТИТЕЗИ 

В памет на Франсоа Вийон

Спокоен като пън, мечтая морски бури;

мърморя малодушно – авантюрист по кръв;

животът ми е сън, ала мечтите – щури;

в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през устата подлец ме поздрави,

целувам му ръката и шепна: C'est la vie*;

унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен,

за почести и слава се трудя всеки ден.

Добре ли ме приемат, изпадам в тежък смут;

световно неизвестен – с това съм май прочут;

обзет от кротка леност, коси ме адски бяс;

рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.

В калта добре овалян, се перча като бог;

мизерника разхвалвам, към честния съм строг;

изпитвам гняв, когато цената ми расте;

които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли: Ах, ужасен! – знам, нежен бил съм с тях;

нещата щом са ясни, треса се цял от страх;

сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;

остана ли без сили, по-жив не знам от мен.

Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;

узреят ли житата, в душата ми е мраз;

щом моето момиче ми каже: Мили мой! –

преставам да обичам и гледам зло, на бой.

Ужасно разлютена, по-мила ми е тя:

щом пак ми прави сцени, добре сме в любовта;

и виждам, че не мога да преживея ден

без нежната тревога: тя може ли без мен?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2021

–––

* От фр. Такъв е животът. Бел.м., tisss.