ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1212.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1212.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

 Ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото, тогава лъжата влизаше в историята и ставаше истина. Онзи, който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, контролира бъдещето; а който контролира настоящето, контролира миналото. – Джордж Оруел, из романа "1984"

  13 mar. 2022

ПРОДУКТ НА СИСТЕМАТА, НО ГЕНЪТ СИ Е ГЕН

  Лятото на 1957 г. Една фотография в няколко увеличения и прочие. Бях кльощаво хлапе, което – ако не го заключваха в тъмната изба по цял ден, докато нашите са на работа, скитосвахме седем-осем хлапета по Джендем тепе, по пловдивските улици и пазарища или в Царския остров, като се къпехме по вировете на река Марица или на Дермендерлийката – рекичка, спускаща се от Родопите в западния край на онзи мой беден Пловдив. Боледувах зиме от гнойни сливици и във Втора поликлиника срещу Централната пловдивска жп-гара на най-горния етаж, току под тенекиения покрив, в стая № 2 бе моето детско легло по за около месец всяка зима и медсестрите вече ме знаеха, приемаха ме като свой, че в стаята, дето ми беше леглото, имаше маса и още две легла, та тук докато изваряваха иглите и спринцовките, на двете други кушетки си почиваха между смените или идваха да си варят кафенце. Помня, че беше ми писнало от еднообразното меню на тавана във Втора градска пловдивска поликлиника: всеки ден картофено пюре или разварен ориз, филийка хлебец, а за десерт компот от ошаф с кюстендилски сливи и рязани ябълки или крем от бяло нишесте, ама правен с вода.

  Въпреки че бях кльощав и боледувах, лекарката от пловдивското основно училище "Сашо Димитров" край пловдивската улица "Уилям Гладстон" не ме е определяла за летен лагер, като хлапе с болни сливици, преживяло едва на девет години цял месец болно и от хепатит в инфекциозната клиника срещу училището ни... Вероятно защото родителите ми не разполагаха с връзки, пък и бяха пришълци в този град: баща ми – от Харманли, което и досега ми е далечно и чуждо, майка ми – от Пазарджик.

  Та за първи път на летен пионерски лагер ме изпратиха от пазарджишкото основно училище "Методи Шатаров", когато два учебни срока през учебната 1956-1957 г. баща ми и майка опитаха да заживеят в родния град на майка ми. Бил съм на ненавършени десет години. Беше ми голямо преживяване, което няма как да забравя. Панагюрските колонии помня от лятото на 1957 г. Тук ние бяхме легло до легло на втория етаж сред двайсетина момчета с три години по-големия от мен Стоян – синът на Кръстю, калфа на дядо ми Борис, известния в онзи Пазарджик Борис Дявола, който бил дал пари на Кръстю къща да си построи на съседната улица, и синът на Кръстю бдеше над мен.

  Всяка сутрин в осем се строявахме в долния край на стръмния скат, върху който бяха разположени отнети от Народната власт мижави частни вили на някогашни по-заможни стопани, за да ги превърнат за кльощави хлапенца като мен от частни вили на пионерски лагер, състоящ се от десетина двуетажни постройки. Свири тръбата за сутрешна проверка, строяваме се като войници, всеки командир на пионерски отряд (били сме шест или седем отряда) чинно рапортува на дружинната ръководителка на лагера другарката Вангелова. Изобщо моето поколение деца от следвоенната първа реколта беше отрано възпитавано в стриктно спазване на ред и дисциплина – нещо, което оспорваше буйната ми момчешка природа, ала впоследствие се оказа може би най-ценният ми оттогава личен придобит опит за справяне с разни кофти положения в живота.

  На общата снимка съм хлапето с белите гащета – вдясно зад онзи, който рапортува, обърнал се фронтално с муцуна към обектива на професионалния частник фотограф. Тази единствена за мен снимка от Панагюрските колонии през далечната 1957 г. след четири дни долетя размножена в стотина екземпляра, всеки по левче парчето. Даваш левче, получаваш снимката в плик. Който има парици, фотаджията му прави отделно снимка като за платежоспособен. Велик кяр за любезния частник фотограф, за когото важеше лафът "Ден година храни". Неколцина частници фотографи бяха окупирали и входа на пловдивската градска Цар-Симеонова градина. Току срещу Централна поща си бяха диктисали такъмите: фотографската техника – освен кутия с обектив и черен чохал като чорап, дето си пъхва главата майсторът-фотограф, преди да рече: "Глей сега отде ще излети фтиченцето!", после отхлупи за момент капачката от обектива с изпъната като фокусник лапа. Снимката е уж готова, ама не съвсем, че следва онзи ритуал с промиването на стъклото с целулоидната плака в дежурната кофа с вода.

  Все възрастни хора, бедняци с весели очи и тъжно лице, бяха частните фотаджии от моето детство, когато сестра ми Ели (1954) още не се беше родила и с майка често сядахме при други лелички с прости бебешки колички и задължителната плетка или бродерия в склоновете на Бунарджика, когато още го нямаше Паметникът Альоша, а пък паметника от черен мрамор на Левски покрай голямата алея по-долу смятах, че е обгореният Бачо Киро от Брацигово... И значи, нашите хайдути грабнали Бачо Киро от турците, за да го диктисат точно както бил овъглен, за спомен от героичното Турско робство. Ей такива ми бяха представите на четири-петгодишно хлапе, което живо се интересува за всичко тайно и неясно, и особено за онова, което лелките с плетките и бебешките колички не примират да обсъждат пред деца.    

  Момиченцата от нашата вила спяха на първия етаж, пък ние на втория, да им се не начудиш на управията защо така ни бяха курдисали. Слизахме по скърцаща дървена стълба и минавахме край момичешките легла, за да излезем навън за разните му там състезания, викторини, игри с гумена топка, естествено и за да отидем до столовата, която представляваше грубо сковани от дялани дъски дълги маси и пейки, кажи-речи, над дол с гъста гора. Няма как да забравя тихичкото свистене на планинския ветрец в боровите иглички, мириса на чам, на смола от лятото на 1957 г.

  В края на вечерната проверка, преди всеки отряд да се отправи към своята хижа, пеехме една и съща песен, чийто думи, колчем си ги припомня, ми звучат като най-сладък момент от ранното ми детство: "Ле-ека нощ, друга-ари-и-и! Ле-е-ека-а но-о-ощ. В лагера любим дружно да заспим!" или нещо подобно, умилно и глупаво. Страхотно нещо са детските спомени!

  Било е пролетта на 1957 г., когато по чаршията на някогашния Пазарджик, точно на триъгълното площадче между читалище "Виделина" и основното училище "Методи Шатаров" пазарджиклии – и възрастни, и дечурлига, посрещахме автобусите с деца, осиротели или откъснати от родителите в окървавеното срещу тогавашната власт в Унгария въстание от есента на 1956 г.* На всяко унгарче пазарджишката управа му бе връчила хартиена кесийка с лакомства, плюс цветен балон. Та заничаха унгарчетата иззад стъклата на маневриращите автобуси, а като ги пуснаха да се разходят, нямаше какво да си кажем: не им разбирахме езика, пък те ни гледат хем озадачени, хем като паднали от небето с омацани от марципан муцунки в този чужд за тях град. И това си спомням ярко: как разноцветните подарени балони за късо време се спукаха и тогава унгарчетата от парчетата гума си правеха малки балончета, като за тази работа пъхат кутрето с парче гума в уста, и като засмучат гумата, получава им се новичка играчка. Весела работа в кошмарния свят на жестоко мразещите се помежду си възрастни!

  Къде ги откараха, колко от тях се разпиляха по света! Доста години са оттогава, но у мен остава споменът за тежко пухтящите древни автобуси и тревожните оченца на хлапенцата от Унгария, които заничаха към нас в онзи внезапно оказал се милостив за тях умирисан на конска фъшкия, суха кал и прахоляк, но мил – ех, страшно мил за мен Пазарджик на моите баба Вена, дядо Борис, вуйчо Любо, лелите Васка и Виолета, с цвъртежа на лястовиците и звука от прелитащите ниско над кокошките в двора на Борис Дявола лакоми гургулици. Соцът бил лош, разказват, пишат го в книгите, а и в учебниците на днешните деца и юноши. Жестоки неща са се случвали, без съмнение, ала детството си е детство, и въпреки всякакви ужасии, децата не бива да се учат да мразят, мили родители, баби и дядовци, колкото и неуместно да изглежда това.

ПОСЛЕПИС

  Stoian Dekov:

   – И аз съм ходил няколко пъти на този лагер, но след 1966 г. Построени бяха вече двете нови сгради. Ходихме най-редовно на кино в колониите през боровата гора. Не беше толкова строго, защото нямаше как да избягаме.

  tisss:

  – И през ум не ми е минавало да бягам от летния ученически лагер. Израснал съм с всичко, което държавата беше подсигурила за децата на обикновените граждани на България. Детството ми мина с безплатните кръжоци по солфеж, корабомоделизъм, по различните спортове. В шести клас започнах да тренирам волейбол, в седми-осми клас тренирах спортна гимнастика при готиния Петър Бойкинов, в девети клас първо се хванах с бокс при Бат Любо (Любомир Марков - Дядката), после – и с кану-каяк при Георги Учкунов. Детството и юношеството ми бяха осмислени, не съм имал време за размотаване и безсмислени безплодни занимания, от които се раждат всички пороци в по-късна възраст. Бих желал моите внуци и правнуци да имат моето детство. Ходил съм на солфеж около година и половина, без да се налага родителите ми да плащат каквато и да било такса. Пловдивският пионерски дом, който бе триетажна луксозна частна сграда, отнета от държавата, от т.нар. "Народна власт", беше любимо място за игри и занимания по всяко време на годината. Тук някога щях да кандидатствам като третокласник за Детския хор на известния русенски диригент Илия Темков и ме спря единствено моята ангина и гнойните сливици и ми се наложи пак да вляза във Втора градска поликлиника. Всичко, с което съм се занимавал като хлапе и като юноша под наблюдение на специалисти, е било безплатно. 

  С ръка на сърцето, днес тихо мога да кажа: "Бях от щастливото поколение деца на обикновени граждани на България, дето можехме да развиваме според заложбите и влеченията си своите способности, да проектираме бъдещето си. Истина е, живеехме в оскъдица, а и властта не ни галеше с перце, но и през ум не ми е минавало да бягам от България – нещо, което днес вече е мечта на много нашенчета, които още с жълто около човката, смятат, че всичко, що лети, се яде. Или както отговори кротко баща ми дърводелеца, когато на четири очи, като син на баща му заявих, че вече ми е писнало от навлеци и мекерета на властта, та смятам да забия на Запад, да си подиря късмета като вестникар: "О, там само теб чакат. Боб хвърлят за точно такъв като теб!" И нищо повече не каза, обърна гръб. Стана разговорът ни в избата на единствената по онова време триетажна къща в пловдивския район Мараша, срещу черквата "Св. Георги".   

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 14 mar. 2023

Илюстрации:
- Панагюрските летни колонии през лятото на 1957 г.
- Хлапето с белите гащи е авторът на текста по-горе. 

–––

* Въстанието в Унгария от октомври-ноември 1956 г., което по-късно бе потопено в кръв чрез танковете на СССР. Денят, когато избухва масовата съпротива срещу сталинисткия стил на управление, вече е обявен за национален празник за унгарската нация. 

Вж. https://www.google.com/search?q=%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE+%D0%B2+%D1%83%D0%BD%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F+%D0%BE%D1%82+1956&source=lmns&hl=bg&sa=X&ved=2ahUKEwib0PWx69r9AhWHHuwKHd_vCKUQ_AUoAHoECAEQAA Бел.м., tisss.