ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИНЗа мъничко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и у нас. И с какво се занимаваме, моля!? – да обидим, да нараним, да присвоим нещо, което ще ни засити егоизма, тщеславието, да унижим, да смачкаме всеки, изпречил ни се пред очи. Библейската притча – като жанр, е простичка и неукрасена материя, ала крие сила, която би ни послужила да се справим със суетата. Безстрастно погледнат, животът е печал; та ето защо избрах самоиронията като начин да се спася от дълбоката меланхолия, която ме обхваща при вида на прехласнала се от въображаемия си лъчезарен лик посредствена персона. Знам, много са хубавите хора сред нас, българите, ала поради каква причина през последните няколко десетилетия някак не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Генетично вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род и език обаче с огромни кървави букви от Небесата ми крещи: Засега не откриваш. Засега! – Аноним (1947)
13 uli 1994
Около началото на по-миналия век, значи – преди около двеста години в селището Одензее, което на датски език ще да рече "селото край езерото", в бедняшка къщурка се роди момченце. Родителите му Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, дето спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, беше сковано от парчетиите от подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.
Горкият граф! Приживе толкова уважаван, ценен и обкичван с грамоти, с ордени и кралски отличия! Като го виждали така буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или да се вози в каляска, обкръжен от весела, шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ето какво е да си роден в заможен и славен род! Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не били грубите чамови дъски, покрити с траурно платно, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди с почести и плач да го изхвърлят в калната гробищна яма... та – казвам, ако онези там дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили после за легло на някакви си бедняци, то кой ли – кажете ми!... кой ли днес би се досетил, че такава пъстра птица между нормалните простосмъртни някога е съществувала: яла, пила, крещяла буйни наздравици със сребърен стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с гръмогласна глъч подир млади знойни госпожици! И не само това, ами още по-тъжно! – бедняците му завиждали, смятали, че е щастлив, много щастлив! А го споменаваме този неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач обущаря Ханс и неговата женица – перачката на чуждо бельо Мария.
Ех, какви шегички си бие съдбата, а! Струва си да се замисли човек.
Да-а...! Правилно се досещате – наистина отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки, моля ви се. Всички сме чели (някои от нас – със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце и да затанцуваме от щастие, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, ами нещо разкошно –красив бял лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".
Ще кажете: Как така?! Ето как...
Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван и мачкан, така унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало отрано да съзрат блестящия му горд талант, че да не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа – ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от нагла посредственост, ще проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към даровитите деца на бедняците, то ние с вас, скъпи, никога нямаше да прочетем великолепните красиви приказки "Палечка", "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка" или тъй поучителните "Принцесата върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" и "Глупавият Ханс".
О! Никак не били глупави онези, които го обявили за чудак, щур, глупак и наивник, че и за натрапник... Не-е, хич не били глупави! Даже и когато вече станал известен далеч извън пределите на Одензее и на Дания, съвсем не преставали злобните подмятания от катуна на некадърниците: пишел бил неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този смахнат Андерсен въобще и изобщо нищо не разбира от изкуство. Ами че той... ах, моля ви се, що за нахалство! Той не пише по правилата."
Самият Ханс Кристиан – понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всичките онези унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от мъничък се учел силно да вярва в себе си, бил състрадателен и с широко разтворени очи попивал злочестините, стараел се не със злоба да отвръща на злобарите и наглеците, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността, успява все пак да бъде божествен.
А?! Странно ли ви се вижда, че и униженият може да бъде божествен?
Кокалест и сух, висок, ама до-о-оста висок, той се извисявал над другите дечурлига и хлапетии, а пък дългите му слаби ръце стърчали из ръкавите на преправените вехти палта. Бил русоляв, дългокос, дългонос. Е, не бил на пръв поглед красавец, пък и – прекалено стеснителен – кое ли девойче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил, възмъжал и израснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис: нали, бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан, и да мечтае за известно, само ей ту-у-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във Фабриката за сукно или в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела, като шивача Стегман, да речем. Да бъде уважаван като въпросния г-н Стегман: това му предричала зиморничавата перачка на чуждо пране госпожа майка му на младия Ханс.
Детството на талантливия човек е най-съществена част от живота му на творец. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та ето на: нещастията, значи, моделират таланта, правят от мекото, огъващо се, така склонно да гние и поръждавява желязо... звънтящо остро и фино оръжие, от онзи рядък вид благородна стоманена сплав, от която изковавали рицарските шпаги.
Тук му е мястото – смятам, да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиян – обущарския син, преди светът да го възприеме в целия му блясък и кралско великолепие. Ето имената на тези добри хора!
Педер Юнкер – разносвач на афиши.
Старият печатар Иверсен.
Композиторът Вайзе.
Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата на Дания Копенхаген 14-годишния непохватен плах провинциалист.
Балетистът Дален и неговата съпруга – видна актриса.
Поетите Гулберг и Раабек.
Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
Пасторът Гутфелд.
Йонас Колин – директорът на Кралския театър...
Този Колин – наглед грубоват, суров мъж, а всъщност: сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсее. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел за изкачващия се в слънчевите Елисейски полета на славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор... и как ни веднъж този Велик приятел на Андерсен не се е самоизтъкнал за ролята си на благодетел!
Понеже нормалният издател на книги не само в България, а и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките заради таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже и не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията и съскането на Посредствеността превръщат впечатлителния нежен младеж в затворен тип, човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен, прям и уязвим. Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети – и това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от България на парвенютата, мнозина творци на Датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, подкрепят таланта му.
Пиша това, мили мои оредяващи все още четящи българи, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се, например, някога колко ли талантливи мъже и жени са погребани в гробищна пръст, унижени от Посредствеността? Да-а, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в мъглива далечна Дания. В слънчева България за участта на талантливия юноша от средите на бедните българи по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка пишещият настоящия текст гледа като на лично послание до себе си и до всички унижавани и бедни по света от страна на родения преди над двеста години кокаляв, дългокрак, дългокос, дългонос и затворен в себе си датчанин. Защото това е дивна приказка за Любовта, която не се съобразява с пренебрежението на издулите се от притворство гърди, търбуси и задници в модни копринени гащи.
.jpg)
.jpg)
.jpg)