Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 23 юли 2019 г.

ПО ПОВОД ЕДИН СТАР ШЛАГЕР

ПО ПОВОД ЕДИН 
СТАР ШЛАГЕР

  Виктория Н. – Я-я, Не може да бъде!

  Георги К. Бояджиев: – Чалми, папуци и турци с мустаци.

  В.Н.: – Истанбул, а!

  Г.Б.: – Това е истинското сърце на християнската ни цивилизация. Не Рим, нито Париж, още по-малко Лондон или Ню Йорк. Това не е град, а чудовищно струпване на артефакти от великолепието на Византия.

  В.Н.: – Нямаш и идея какво великолепие на старини е! И са го запазили турците. Това ме впечатли.

  Г.Б.: – Една само от улиците му е 160 км. дълга. Все едно да съчетаеш Сердика и Филипополис в едно!

  В.Н.: – Била съм там. И знам за какво иде реч.

  Г.Б.: – Огромно, могъщо средище на цивилизацията ни, която американизмът превръща целенасочено в кич. По телевизията ни въртят всеки ден два ключови сериала, за да проумее човек двете направления в културата на съвременния свят: "Двама мъже и половина" (еврейска направа) и руския сериал "Кухня". Внушението на първия сериал са развалата, крахът на нравствеността, при втория – че в основа на всичките ни слабости все пак е човечността и достойнството. Константинопол е окупиран от исляма, и това е големият грях на Великобритания и Франция преди всичко. Градът-чудовище е бил проектиран след двете Световни войни за полис със статут на независим.

  В.Н.: – Е сега е техен. Но поне го пазят!

  Г.Б.: – Пазят, свенливо казано! Носи огромни приходи за ислямската държава. Путин неслучайно бе напомнил на ислямиста Ердоган да не вири глава, че Русия да не върне на масата за разискване в световната дипломация темата чий е Истанбул и какъв да му е статутът.*

  В.Н.: – Така е. Приходите са им огромни.

  Г.Б.: – Израснахме като българи с представата, че откъм Изток идат само злини и невежество, с вперени на Запад бленуващи очи. А се оказа, че светът е единно цяло и днешният Запад с ускореното развитие на науката и техниката носи развала и безнравственост в огромни мащаби, непознати до днес.

  В.Н.: – Да. И за промяна на Историята ни.

  Г.Б.: – Западните общества едва ли съзнават накъде ги води Световният шериф заради шепа свръх-заможни еврейски фамилии.

  В.Н.: – Почват лека-полека. Ама не достатъчно!

  Г.Б.: – Тепърва им предстои на Западните интелектуалци да узнаят какво "щастие" за света е ислямът. Българите не сме овце, каквото медиите тук непрекъснато ни втълпяват; имаме исторически опит, който е непознат на Западния човек. На Запад нас решително не ни разбират. С назначената от Вашингтонската администрация местна колониална слугинска власт ни обричат на асимилация и изчезване като нация с интелектуален потенциал.

  В.Н.: – Едва ли. Корави сме.

  Г.Б.: – Обажда ми се позната от Страсбург, че онези хора там тепърва започват да се надигат, но смятам, онези хора там са все още много далеч от реалността какво всъщност им предстои.

  В.Н.: – Далеч са.

  Г.Б.: – Дръж се за Габровския си корен, и няма да сбъркаш! От София не виждам какво добро си взела. И не си забравяй онзи твой вестникар Трифон Кунев, който си крие фамилното име Бояджиев, може би защото вони на турско. Както родената в Сливен Елисавета, префасонирала се по фамилия от Бояджиева на Багряна.

  В.Н.: – Не си го крие. Това също ни е била фамилия. И аз съм Кунева по баща.

  Г.Б.: – Минах го и аз този период на отврат, докато си дам сметка, че фамилното ми име е знак за нещо преживяно от моите предци и не бива да се срамувам от него. Като студент, под текстовете, които ми публикуваха, се подписвах с името Кирилов. Ама че глупак! Истанбул или по-точно казано – Константинопол или Цариград, както е известен в Българската ни история, е част и от миналото на моя български род. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uli 2019
–––
"Ако Турция не спре да подкрепя сирийския клон на Ал-Кайда, наистина възнамерявам да довърша работата на покойния Цар Николай ІІ. По време на Първата световна война, той искал да върне Константинопол на християнството и да защити Русия по море, като освободи Дарданелите и Босфора, ала съдбата го възпрепятствала", каза още Путин, цитиран от руската информационна агенция ТАСС...Вж.https://www.alarmanews.com/%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B5-%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%BA/ Бел.м., tisss.

Леко плажно четиво – Швейк, пинчера и поручик Лукаш

Леко плажно четиво – Швейк, пинчера и поручик Лукаш
КАТАСТРОФАТА

Полковник Фридрих Краус, наследил и прозвището фон Цилергут по името на някакво село в околностите на Залцбург, което било изплюскано от предците му още в осемнадесетото столетие, беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. "Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?" Или: "Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?"

Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение: "Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило."

Той беше така безобразие щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформя уличното платно за движение на превозни средства и представлява издигната покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата.

Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола… От тоя миг той се видиоти още повече. Спираше офицерите и се впускаше в безкрайно дълги разговори за различните видове омлет, за слънцето, термометрите, поничките, прозорците и пощенските марки. Наистина забележително беше как тоя идиот в сравнително къс срок можа да напредне толкова много и как се намираха влиятелни хора, като дивизионния генерал, които го крепяха. Последният му държеше палци въпреки съвършената некадърност на полковника като военен. На маневри той правеше чудеса с полка си. Никога не пристигаше навреме на определеното място, при картечна стрелба от страна на противника, водеше полка си в походна колона, а преди години на едни императорски маневри в Южна Чехия стигна дотам, че се загуби заедно с полка си. Той се озова с полка си чак в Моравия, дето скитосваха още няколко дни, след като маневрите бяха свършили и войниците от другите полкове си почиваха вече в казармите. Но и това му се размина. Приятелските му връзки с дивизионния генерал и с други не по-малко смахнати военни сановници на стара Австрия му носеха различни отличия и ордени, които го ласкаеха извънредно много. Така той минаваше за най-добрия военен под слънцето и най-добрия теоретик на стратегията и всички военни науки.

На всеки преглед, който правеше на полка си, той влизаше в разговор с войниците и неизменно им задаваше един и същ въпрос: "Защо пушката, която се използва във войската, се нарича манлихера?" В полка той бе известен с прякора Manlichertrottel*. Беше необикновено отмъстителен и просто съсипваше подчинените си офицери, които не му харесваха. Когато пожелаваха да се женят, той препращаше молбите им по-горе с много лоши атестации. Половината от лявото му ухо липсваше. Отсякъл я бе на дуел един негов противник. До дуел се стигна поради констатацията, че Фридрих Краус фон Цилергут е най-щурият тип.

Ако анализираме душевните му качества, ще дойдем до заключението, че те не бяха с нищо по-добри от качествата, които бяха прославили оплезения Хабсбург Франц Йосиф като истински идиот. Същата динамика на речта, същият запас от величайша наивност. Когато стана дума за Шилер на един банкет в офицерското казино, полковник Краус фон Цилергут ни в клин, ни в ръкав произнесе следното: "Знаете ли, господа, вчера видях парен плуг, движен от локомотив, но не от един, а от два локомотива. Виждам дим, приближавам се, а то локомотив и от другата страна – още един. Кажете, господа, не е ли смешно? Два локомотива, като че ли не е достатъчен един". Замълча и след малко подхвана друго: "Когато се свърши бензинът, автомобилът трябва да спре. И това видях вчера. А при това, господа, някои говорят за инерция. А той просто не върви, стои, няма бензин. Не е ли смешно?"

При всичката си тъпота, беше и необикновено набожен. В жилището си имаше домашен олтар. Често ходеше да се изповяда и причести при "Игната"**, а от началото на войната не пропускаше случай да се помоли за победата на австрийското и германското оръжие. Християнството смесваше с мечтите си за германска хегемония. Бог трябваше да помогне да се заграбят богатствата и териториите на победените.

Когато прочетеше във вестника, че пак са докарали пленници, той страшно се ядосваше. Казваше: "Защо докарват пленници? Да ги застрелят всички. Никаква милост. Да се танцува между трупове. Всички цивилни в Сърбия да се изгорят до един. Децата да се избият с щикове!" Не падаше с нищо по-долу от немския поет Фирорт. Последният през войната публикува стихове, в които приканваше Германия да ненавижда и с желязна душа да убива милионите френски дяволи:

Нека чак до облаците, там над планините,
трупат се човешки кости и месо димящо…

* * *
След като привърши занятията в Школата за запасни офицери, поручик Лукаш излезе на разходка с Макс.
— Позволявам си, господин поручик, да ви обърна внимание — загрижено беше му казал Швейк, — че трябва да внимавате кучето да не избяга. Може да му домъчнее за стария дом и да офейка, ако го отвържете от повода. Също така не бих ви съветвал да го водите през Хавличковия площад, тъй като там скита едно зло месарско куче от "Марианската картина"***, което много хапе. Щом види в района си чуждо куче, веднага му налита, да не би да го подяде. То е също като просяка пред "Свети Хащал"****.

Макс весело подскачаше и се завираше в краката на поручика, усука повода около сабята му и проявяваше необикновена радост, че отива на разходка. Излязоха на улицата и поручик Лукаш с кучето се отправи към улица Пржикопи. Имаше среща с една дама на улица Панска. Беше се задълбочил в мисли относно занятията си в Школата. Какво да предаде утре на школниците? Как определяме височината на един връх? Защо определяме височината винаги от морското равнище? По какъв начин определяме простата височина на върха от неговите поли? Дявол да го вземе, защо министерството включва всички тия неща в учебната програма? Та това е необходимо за артилеристите. А съществуват и картите на генералния щаб. Когато противникът ще бъде на кота 312, няма да стане нужда да разсъждаваме защо височината на хълма е дадена от морското равнище или да изчисляваме колко е висок хълмът. Ще погледнем картата и туйто.

От тия му мисли, тъкмо когато бе наближил улица Панска, го сепна едно строго Halt!***** Едновременно с това Halt! кучето се задърпа с желание да се отскубне заедно с повода. С радостен лай се хвърли към човека, който бе изкрещял строгото Halt! Пред поручика беше полковник Краус фон Цилергут. Поручик Лукаш изкозирува и застана мирно пред полковника, като се извиняваше, че не го е видял. Полковник Краус беше известен сред офицерите със своята страст да спира подчинените, които по една или друга причина пропуснеха да му козируват. Смяташе отдаването на чест за нещо, от което зависи изходът на войната и върху което е изградена цялата военна мощ. "В козируването войникът трябва да влага душата си" — обичаше да казва той. И това беше първокачествен подофицерски мистицизъм. Полковникът държеше отдаващият чест да козирува по правилника с всичките му тънкости, точно и достойно. Дебнеше всички, които минаваха край него. От редника-пехотинец до подполковника. Редниците, които козируваха повърхностно, сякаш искат да му кажат "Здрасти", сам отвеждаше право в казармата, за да бъдат наказани. Не признаваше никакво "Не съм видял". "Войникът — казваше той — трябва да търси началника си в навалицата и да не мисли за нищо друго, освен как да изпълни задълженията си, определени от устава. Когато падне на бойното поле, войникът, преди да умре, трябва да изкозирува. За мен всеки, който не умее да козирува, прави се, че не ме вижда или козирува нехайно, е животно".

— Господин поручик — извика полковник Краус с ужасен глас, — низшите чинове винаги са длъжни да отдават чест на по-висшите. Това все още не е отменено. И второ, откога е тоя навик у господа офицерите да си се разхождат по стъргалото с крадени кучета? Да, с крадени кучета. Куче, което принадлежи на друг човек, е крадено.

— Това куче, господин полковник… — опита се да каже поручик Лукаш.
— Принадлежи на мен, господин поручик — прекъсна го грубо полковникът, — това е моят Фокс.

И Фокс или, с други думи, Макс си спомни своя стар господар и изхвърли новия от сърцето си. Като се откъсна от каишката, започна да се лигави с полковника. Изобщо прояви дива радост, на каквато е способен само влюбен шестокласник, след като е бил разбран от своя идеал.

— Да се разхождате с крадени кучета, господин поручик, е съвсем несъвместимо с офицерската чест. Не сте знаели...?! Един офицер не може да купи куче, без да се е уверил, че това може да стане без всякакви по-нататъшни последици! — гърмеше полковник Краус, като галеше Фокс-Макс. Последният от подлост започна да ръмжи срещу поручика, да му се зъби, сякаш полковникът, сочейки, му беше казал "Дръж!" – Господин поручик — продължи полковникът, — смятате ли за достойно да яздите краден кон? Не четохте ли обявлението в "Бохемия" и в "Тагблат"****** за изчезването на моя пинчер? Как?! Не сте чели обявлението, което вашият началник е обнародвал във вестниците? – Полковникът плесна с ръце. — Ето на! Това са ни младите офицери! Къде е тук дисциплината? Полковникът пише обявления, а поручикът не ги чете.

"Ех, да можех да ти плесна една, старо плашило!" — помисли си поручик Лукаш, загледан в бакембардите на полковника, които му придаваха вид на орангутан.

— Придружете ме — каза полковникът. И поведоха извънредно приятен разговор.

— На фронта, господин поручик, такова нещо не ще може да ви се случи... да се разхождате в тила с крадени кучета, както предполагам, е много неприятно. Да! Да се разхождате с кучето на своя началник! В момент, когато ежедневно по фронтовете губим стотици офицери. И обявления не четете! Че така аз без всякакъв резултат сто години можех да обявявам, че съм си загубил кучето. Двеста години, триста години! –И яко се изсекна, което у него бе белег на силна възбуда, и каза: – Може да продължите разходката си. – Обърна се и си тръгна, като шибна яростно с ездовия бич полите на офицерския си шинел.

Поручик Лукаш мина на отсрещния тротоар и оттам дочу ново "Halt!" Полковникът тъкмо беше спрял един нещастен запасняк пехотинец, който, замислен за майка си у дома, не го бе забелязал. Полковникът го помъкна към казармата, за да го предаде собственоръчно за наказание, като го наричаше морска свиня.

"Какво да направя с Швейк? — помисли си поручикът. — Ще му разбия мутрата, но това не ми е достатъчно. Кожата да му одера, пак ще му бъде малко на тоя келеш!" Без да го е грижа за дамата, с която имаше среща, нервиран, отправи се към къщи. "Ще го убия тоя идиот!" – каза си, когато седна в трамвая.

По същото време добрият войник Швейк се беше задълбочил в разговор с един ординарец от казармата. Войникът беше донесъл на поручика някакви документи за подпис и остана да го чака. Швейк свари кафенце и сега сладко-сладко бъбреха как Австрия ще яде бой. За тях всичко бе ясно като бял ден, сякаш се разбира от само себе си. То беше безкрайна редица от изказвания, които пред съда положително биха били дефинирани като държавна измяна, за което тия двама биха увиснали на бесилото.

— Негово величество императорът трябва да е пощурял от цялата работа — заяви Швейк, – той никога не е бил умен, но тая война съвсем ще го шашне.
— Той е идиот – уверено заяви войникът от казармата, — истински идиот е. Може и още да не знае, че има война. Сигурно съветниците му да ги е било срам да му кажат. А дето се е подписал на манифеста към народите си, сигурно е някакво мошеничество. Напечатали са го без негово знание. Ами че той изобщо вече не е способен да мисли.
— Изпял си е песента той – допълни Швейк авторитетно, – насира си се в леглото. Кърмят го като бебче. Оня ден в кръчмата един господин разправяше, че нашият идиот си имал две дойки. По три пъти на ден Негово величество бил на нянка.
— Ех, един път да свърши тая – въздъхна гостът, – и да ни опердашат, та Австрия да миряса най-сетне!

И продължиха мухабета, докато Швейк окончателно осъди Австрия:
— Такава идиотска монархия не бива да съществува на земята. 
И за да допълни някак в практически смисъл изказването му, другият добави:
— Пратят ли ме на фронта, веднага ще офейкам!

Продължиха да изразяват гледището на обикновения човек за войната и войникът от казармата повтори онова, което бе чул днес в Прага: край Наход ехтели оръдейни гърмежи, а Руският цар в най-скоро време щял да пристигне в Краков. Споделиха си също, че житото се изнася от Чехия към Германия и че немските войници получават цигари и шоколад. След това си припомниха за войните от миналите времена и Швейк сериозно се зае да докаже, че войната едно време, когато обсадените крепости били обстрелвани с гърнета с лайна, също не е била удоволствие, трябва да е било ужасна смрад. Чел бил как една крепост била обсаждана три години и че през тези три години неприятелят си нямал друг кеф, освен всеки ден да се забавлява така с обсадените.

Навярно щеше да разкаже и други интересни и поучителни неща, ако завръщането на поручик Лукаш не бе прекъснало разговора им. Като хвърли унищожителен поглед към Швейк, поручикът подписа книжата, освободи войника и даде знак на Швейк да го последва в стаята. В очите на поручика просветваха мълнии. Като седна на един стол, той се вторачи в Швейк и се замисли как да започне касапницата: "Най-напред ще го ударя с юмрук в устата – мислеше си поручикът, — после ще му разбия носа и ще му откъсна ушите, а по-нататък ще видим".

Отсреща го гледаха открито и добросърдечно двете добродушни, невинни очи на Швейк, който се осмели да наруши настъпилото пред бурята затишие:
— Господин поручик, разрешете да доложа, че днес останахте без котка. Тя изяде пастата за обувки и си позволи да пукне. Хвърлих я в мазето, ама в съседското. Много жалко, няма да можете да намерите вече такава добра и хубава ангорска котка!

"Какво да го правя? – мина му през ума на поручика. – Ами че той, боже мой, има толкова глупав вид!" А добросърдечните очи на Швейк продължаваха да излъчват мекота и нежност, съчетани с израз на абсолютно душевно равновесие. От цялата му фигура лъхаше убеждение, че всичко е наред, че нищо особено не се е случило, и ако се е случило нещо, то си е в реда на нещата.

Поручик Лукаш подскочи, но не удари Швейк, както беше намислил първоначално. Размаха юмрук под носа му и изрева:
— Вие, Швейк, сте откраднали кучето!
— Съвсем не, господин поручик, не зная в последно време да се е случвало такова нещо. Позволявам си да забележа, господин поручик, че днес следобед вие излязохте на разходка с Макс, така че аз не съм могъл да го открадна. На мен веднага ми направи впечатление, че се върнахте без песа, и си рекох: Трябва да се е случило нещо. Ето ти интересно положение... На улица Спалена има един пропаднал тип на име Кунеш, който се занимава с изработка на чанти. Та за него ми разправяха, че не можел да излезе на разходка с кучето си, без да го загуби. Обикновено го забравял в някоя кръчма или му го открадвал някой, или пък му го вземали назаем и не му го връщали…
— Швейк, говедо, Himmellaudon*******, я си затваряйте устата! Не мога да разбера толкова рафиниран негодяй ли сте, или сте камила, идиот непохватен. От устата ви само примери излизат, но предупреждавам, не си играйте с мен! Откъде доведохте това куче? Как попаднахте на него? Знаете ли, че принадлежи на нашия полковник, който си го взе, като ме срещна случайно? Представяте ли си каква излагация е това! Хайде, кажете истината, откраднахте ли го, или не го откраднахте?
— Съвсем не, господин поручик, не съм го откраднал.
— Знаехте ли, че кучето е крадено?
— Тъй вярно, господин поручик. Знаех, че кучето е крадено.
— Швейк, Исусе, пресвета Богородице, ще ви застрелям, говедо с говедо, добитък такъв, вол с вол, помийна яма такава! Толкова голям идиот ли сте?
— Тъй вярно, господин поручик, толкова.
— Защо ми доведохте крадено куче, защо домъкнахте тоя пес в жилището ми?
— За да ви зарадвам, господин поручик.
И очите на Швейк добродушно и нежно надникнаха в очите на поручика, който седна и изпъшка:
— Боже, защо ме наказваш с това говедо!
Остана да седи в тихо примирение. Чувствуваше, че няма сила не само да удари Швейк, но даже и да си свие цигара. Сам не съзнаваше защо, с каква цел прати Швейк да му купи двата немски вестника – "Бохемия" и "Тагблат", искаше вероятно сам да се запознае лично с обявлението на господин полковника за откраднатото куче.

Швейк се върна с разгънатия широко вестник, вперил се в колонката с обяви. Цял сияеше, когато доложи:
— Има го, господин поручик! Ами господин полковникът толкова хубаво описва откраднатия пинчер, просто приятно е да го четеш, обещава и възнаграждение от сто крони на оня, който му заведе кучето. Възнаграждението е много добро. Обикновено дават възнаграждение от петдесет крони. Имаше един Божетех от Коширже*******, той само с това се прехранваше. Открадне куче, и после търси във вестника. Щом намери обявление за откраднатото куче, веднага отива да го върне. Веднъж откраднал хубав черен шпиц и понеже собственикът не се обадил с обявление, той сам дал обявление във вестника. Прахосал цели пет крони за обявата, докато най-сетне се обадил един господин, който казал, че кучето е негово, бил го изгубил, но мислил, че е безполезно да го търси. Не вярвал да има честни хора по света. Сега обаче – казал – виждам, че все още се намират честни хора, и това безкрайно ме радва. И добавил, че по принцип е против всякакво възнаграждаване за честността, но че за спомен щял да му подари своята книжка за отглеждане на стайни и градински цветя. И Божетех хванал черния шпиц за задните нозе и го очукал в главата на господина. И оттогава се зарекъл вече да не дава обяви във вестник. След като никой не давал обява да си потърси кучето, той предпочитал да го продаде на кучкари.
— Вървете лягайте, Швейк – заповяда поручикът, – в състояние сте да дрънкате идиотщините си до сутринта.

Поручикът също легна да спи, а през нощта сънува как Швейк откраднал коня на Престолонаследника, как му го довежда тоя кон, а Престолонаследникът си познава жребеца на парада, когато той, нещастният поручик Лукаш, язди начело на ротата си. Сутринта поручикът се чувствуваше като след прекарана в пиянство нощ, през която са го били с шутове по главата. Мореше го необикновено тежък душевен кошмар. На разсъмване заспа още веднъж, изтощен от страшния сън, но го събуди почукване на вратата, в рамката на която се появи добродушното лице на Швейк и попита кога да събуди господин поручика.

Поручикът простена в леглото си:
— Вън, говедо! Това е ужасно!
И така, като се събуди и след като Швейк му донесе закуската, поручикът беше изненадан от нов въпрос:
— Господин поручик, разрешете да доложа: да ви набавя ли някое кученце?
— Знаете ли, Швейк, много ми се ще да ви дам под съд – изгледа го поручикът с въздишка, – но там биха ви освободили, тъй като в живота си едва ли ще са виждали нещо така колосално глупаво. Че погледнете се в огледалото! Не ви ли става лошо от идиотския ви вид? Вие сте най-щурият майтап на природата, който съм срещал някога. Е, кажете ми истината, Швейк: харесвате ли се такъв?

— Съвсем не, господин поручик, хич не се харесвам, нещо крив ме изкарва това огледало, нали не е шлифовано! Едно време у Станек Китаеца имаше изпъкнало едно огледало, и щом се погледнеше някой в него, веднага му прилошаваше и му идеше да повърне. Мутрата му – ей такава, главата – като леген за помия, коремът му – като на пиян католишки поп, с една дума, фигура. Веднъж покрай огледалото мина господин Наместникът, погледна се той в него и веднага заповяда да го смъкнат.
Поручикът съкрушен въздъхна дълбоко и намери за уместно вместо с Швейк да се занимае с кафето си. 

Швейк шеташе в кухнята и до поручика вече долиташе песничката му:

Марширува Греневил през Прашната порта,
сабичката му блести, а момите плачат…

След това от кухнята долетя нова песен:

Кой е като нас войниците,
падат си по нас девойките,
вземаме пари, богата работа,
царски си живеем винаги…

"Явно си живееш царски, дръвник такъв!" – помисли си поручикът и плю.

Иззад вратата щръкна главата на Швейк:
— Господин поручик, разрешете да доложа: викат ви в казармата. Свръзката каза веднага да идете при господин полковника. – И добави с поверителен тон: – Трябва да е заради кученцето.
— Зная, зная – каза поручикът, когато ординарецът в коридора понечи да доложи. Изрече го със свито гърло, и като хвърли унищожителен поглед към Швейк, излезе.

Това, което го чакаше, не беше рапорт, а нещо по-лошо. Когато поручикът влезе, полковникът, страшно навъсен, си седеше в креслото.
— Преди две години, господин поручик – каза полковникът, – вие бяхте изявили желание да ви преместят в Будейовице, в деветдесет и първи пехотен полк. Знаете ли къде е Будейовице? На Вълтава, да. На Вълтава, там, където в нея се влива Охрже или нещо подобно. Градът е извънредно, ако мога да се изразя така, приветлив, и ако се не лъжа, има и кей. Знаете ли какво е това кей? Кеят е стена, изградена над водата. Да. Впрочем, това няма нищо общо с въпроса. Там бяхме на маневри. – Полковникът заби очи в мастилницата и мина на друга тема: – Развалили сте ми кучето. Нищо не иска да яде. Я-я-я, в мастилницата ми има муха. Странно, и през зимата ли мухите се давят в мастилниците? Ей, че безпорядък!

"Е, хайде де, плашило мизерно, кога ще си кажеш думата?" – рече си поручикът.

Полковникът вдигна задник от креслото и прекоси няколко пъти канцеларията.
— Дълго време мислих, господин поручик, как собствено да постъпя с вас, за да не се повтори простъпката ви, и си спомних, че бяхте изявили желание да ви преместят в деветдесет и първи полк. Главното командуване неотдавна съобщи, че в деветдесет и първи полк се чувствувала нужда от офицери, понеже голяма част от тях били избити от сърбите. Гарантирам ви с честната си дума, че след три дни вие ще сте в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, където се формират вече бойните ни батальони за фронта. Няма нужда да ми благодарите. Армията се нуждае от офицери, които… – И като не знаеше какво още да добави, погледна си часовника и каза: – Десет и половина, крайно време да приема рапорта на дежурния по полк.

С това неприятният разговор приключи. Когато излезе от канцеларията и отиде в Школата за запасни офицери, поручикът усети голямо облекчение. Там съобщи, че в най-близки дни заминава за фронта и по тоя случай урежда прощална вечер на улица Неказанка.

След като се върна у дома, обърна се многозначително към Швейк:
— Швейк, знаете ли какво е това боен батальон?
— Тъй вярно, господин поручик.
— Е, тогава, Швейк — рече поручикът с тържествен глас, — съобщавам ви, че ще ме придружите с един боен батальон на фронта. И да не си помислите, че и на фронта ще продължите да правите такива идиотщини като тук. Радвате ли се?
— Тъй вярно, господин поручик, много се радвам – рече добрият войник Швейк, – чудесно ще е да паднем с вас за Негово величество императора и фамилията му…

Бележки на преводача (https://chitanka.info/text/9038/25#textstart):

* Манлихер-будала, идиот.
** Черквата "Св. Игнат" в Прага.
*** Пражки ресторант.
**** Просяк пред черквата "Св. Хащал" в Прага, който не допускал други просяци в района си.
***** Стой!
****** Пражки немски вестници.
****** Казармена ругатня. 
******* Квартал в Прага. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uli 2019
–––
* С наложителни някои стилистични поправки на превода. Между другото, без илюстрациите на чеха Йозеф Лада мащабната картина (с нравствения си упадък напомняща силно днешна България) романът-пикареска на Ярослав Хашек губи част от блясъка, от изяществото си. Бел.м., tisss.