tisss: 04/07/20

вторник, 7 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (107.)

Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

03.03.1997.

Сегашната наша българска интелигенция, хората от 20-30 до 80-годишна възраст, са продукт на условия, в които здраво са подкопани етическите стойности. С ореол на висша добродетел за тях се лансираха качества, атрибути на сляпата преданост и всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенството на партийната линия. Партията не греши. Грешат отделните нейни членове, и особено бивши, свалени от постовете си ръководители; иначе Партията винаги остава права. Чудно ми е как българската интелигенция – хора на науката, изкуството, образованието, така да се каже, елитът на нацията ни бе омаломощен, подлъган, окован в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-будното, най-любознателното далече преди 1917 г. самичко се бе обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Прекалено крехка ни е била тогавашната обществена култура, байганьовците гордо веели байрака, забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и имперския канцеларист.

Националната ни митология носи белезите на общение и противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие – Византия, съхранила респекта към древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото изкуство. С всички уговорки и неприятни за нас, българите, факти Византия ни е била пример за просветена държавност. Накратко, нашият интелигент от Възраждането насам объркал две съвсем разнородни понятия – родственото чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ. Русия на канцеларистите с присъщата й склонност да внушава водещата си роля в развоя на съвременната цивилизация. Основният аргумент за нашето русофилство, Освобождението! "Освободителната" Руско-турска война освободи българския селянин и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетие. Някогашният най-предприемчив етнос в Османската империя, който със самочувствие на стопанин шета из пазарите на три континента и имал мегдан за продукцията си, същият този мой прародител след бурната 1878 г. е ограден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата покрай Дунава в държавица без самостоятелно политическо право, подведомствена на руски чиновници и офицери. И как да е вярно съждението, ако преиначени са основните факти?

Доверчив, добродетелен по природа, българинът е попадал от клопка в клопка; следвайки идеала си, той все е използван като товарно муле за чуждите интереси. Няма безплатни обеди, даром в този свят нищо се не дава, политиката е форма на тънки икономически сметки, и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, само не и от драго сърце. Романтичната представа за единство между ефирния аромат на приятни настроения и блянове, от една страна, и материалният ни интерес като нация, от друга, е неувяхваща повече от сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме от пеленачето до старците. А колко любопитно е наивник да виждаш как точи зъби да се облажи нещичко от глутницата ловки професионални играчи в политическия световен хазарт! Не, нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че съществуваме, че ни има! Аз този свят и тъй си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искрите, които изхвърчат из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие?

Нашите хора прегърнали с душа и сърце красната утопия, не съзрели хищното лице зад маската, увлекли значителна част от младите поколения и са ги предали като жертвени агнета в обятията на чуждите емисари от типа на Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия от апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легендата за историческия двубой с империализма, детството, детството, юношеството и младостта ми бяха стоплени от "световната революция", от разобличаването на враговете. Павлик Морозов, предал родния си баща на партайците, и за мен трябваше да е образец, от него, напомняха ми, достойният млад гражданин на републиката трябва да се учи. Моето евангелие, внушаваха ми, трябва да са трудовете на Ленин и Сталин – "бащата на народите, вожд на световния пролетариат". И аз вярвах в тези лъжи, защото бяха осветени от туберкулозния образ на 25-годишния Христо Смирненски от Кукуш, от изнурената фигура на 34-годишния огняро-интелигент Никола Вапцаров от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните бардове Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошните български артисти в литературата, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. От жарта, от пепелта на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

Естествено вината си е само моя. Но аз силно вярвах на моите учители, които в героически образи и сърцераздирателни сюжети славеха сияйния лик на Партията-ръководителка, Великия СССР и световното щастие да те прострелят смъртоносно на барикадата като Йохан. Вярвах, че победата в състезания по вдигане на тежести или на футболния терен е победа над Злото, т.е. победа над империализма. Вярвах, че изкачвайки пряко сили, самоубийствено красиво най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов – един достоен партиен член, побеждава световната империалистическа хидра. О, как вярвях! Цял живот, от пеленките мен са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята най-свидна майчица. Щастливец бях с мизерната си заплата на журналист и даскал. Трябваше да съм горд, когато съм от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник, над националното ми самолюбие, набиваха ми в съзнанието, трябва да докажа, че съм интернационалист и продукт на Партията.

Може би нямам право да се чувствам излъган, предаден от своите?

Имаме трески за дялане, и това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи!

Противна гледка е стремящият се с лакти и нокти да се добере до благоденствие. Жалка паплач! Как да разбере, че животът ни е даден да го живеем с достойнство? Внушават, че някой си ни освобождавал, воден от състрадание и добри намерения. А войната е предприятие с огромни залози. Всеки похарчен гологан, рубла или цент предварително твърде стриктно се пресмята какъв приход ще реализира. Военното ведомство и на най-могъщата на света държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки и тайни калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни канцеларии. Тогава защо ли се лъжем, че например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: издълбах пропаст между българите и Османска Турция, да заповядат сега Европата и Русия! – та като рекъл тези думи наш Гьорги, и виждате ли, онези хора през глава хукнали да ни отърват и освобождават? Театро! То е само игра на въображението. А пък ние се вживяваме до степен да закрещим като онези възрожденски нашенски свахи, които пустосвали актьора, изпълняващ роля душманин на многострадална Геновева.

Дълбоки и силни са ни корените. България не е изнежена романтична несретница, бъдещето, и преди всичко – настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието ни, от предприемчивостта и старанието да работим като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата нация; защото който види успеха им, ще рече: тези са същинските българи, които са и европейци, порядъчни граждани на света.

Тук ни е мястото, тук, на корена си. Да не забравяме какви сме, кои сме, да не се правим на донски казаци или янки североамериканци, а да уважаваме своето и да престанем да разчитаме на снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината първо в себе си да дирим; а то важи както за изтеклите сто и двайсет години, така и за ставащото тук и сега. Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози или вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее тук, разделен на епизоди като зърна от броеница. А в тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът и живота на всяка нация. И тогава защо да ни учат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото си поуки, които настройват не как героично се умира, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението пред когото и да било също може да пречи; тук и сега няма нищо по-главно от нас живите, все по-драматично оредяващите под седем милиона българи в България.