Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...*
ала тя имала си мъж...*
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
Накрай града, покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.
Във рокля евтина с презрамки,
такава – пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и ме разсмя.
О не, не съм я уговарял,
бе жежко слънцето над нас,
като свещица пред олтара
запали ме, обзет от страст.
И ме захапа за ухото,
гърба ми дра едва ли не,
и аз отвърнах й, защото
поставен бях на колене.
Отгоре гледаше ни сякаш
захласнат и самият Бог
във влажния крайречен пясък
затъна тежкият й кок.
Бе ненаситна, неспокойна,
внезапна като летен дъжд –
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Да знаех, хич не бих посегнал.
Кажете, бих ли позволил
като жена под мен да легне,
да шепне колко съм й мил?
Осъмнахме покрай реката
и голи къпахме се там,
преди да продължа нататък
по пътя си отново сам.
Крада хляб като всеки манго,
а нея жаля и до днес,
макар че никак не е малко
да браниш женската им чест.
Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 10 maj 2011 – edited 9 oct 2017
____
* Федерико Гарсиа Лорка
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.