Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 27 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (1.)

ЛИЧНОСТИ
И СЪДБИ (1.)

    Врабците свикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Очичките им блестят като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не!... Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, но не му спори с врабците.

    Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: бил е в Голямата война, в най-истинската война. Моите са малки войни. Дали не живея наужким?... Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме си царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

    Тия дни ходих до Пазарджик със сестра ми Ели и племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените дядови градини в Комсалето и Азмъка, местности накрай града, па се затворихме не у леля (най-малка от четирите сестри, която от пазарджишкия род най си я обичам заради дяволития блясък в очите, нищо че ме нахока: "Ей, че издайник беше като четири-петгодишен! Пускат ме с теб да изляза да се разходя и те уговарям на баба ти нищо да не казваш, а ти още от вратата, като се приберем, докладваш: къде сме били, кого сме видели, кой какво ми рекъл, аз какво съм отговорила".), а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко кафене на съседната уличка. Ето какво ни разправи за рода леля... Нейната версия променя вече казаното в тия записки: едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Че във всеки род легенди и истина се застигат не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй...

    За калугеровския корен. В центъра на Калугерово имало плоча с имената на загиналите през турско местни жители. Сред първите двайсетина, според леля ми Виолета, е името на прапрадядо ми Ангел. Голям род, як род били Керемидовите. Не случайно тоя човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо турци – ергени и нехранимайковци от съседните мюсюлмански махали.



    Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля, 66-годишна жена, нищо не рече. Тая Мария подир клането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния, около шестмесечен Ненко. Вероятно дружният род на мъжа й помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече тя не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам, поне петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та тъй я наричах в ранните си детски години. Изправя се пред дворната им портичка, крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е!" Кучката им Соня бе ужасно зла, синджирът й бяха закачили с халка за тел, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по тез пусти черници. Мъжът на баба-леля Миче дядо Гошо, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направа на каруци баш на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми сглоби някога колело за каруца от букови дръвца. Освен тесла друго нямаше през това време в ръцете му... Същински факир!

    Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил у съседите, заможни хора, и задигнал гъската, дето се варяла в тенджерата, па пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетгодишен, пояснява леля Виолета, когато свършва таз магария. Усетили го не веднага, уж нищо не сторили хората, но му лепнали прякора. Тоя Ненко е роден около 1875-а. Умира в 1912-а като доброволец във войната. Другите войници яли от мухлясалия хляб и оцелели, а той се погнусил и тъй се разболял от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или край Мраморно море. Там, незнайно къде, е и заровен. Бил 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с три деца: най-големия – Борис, роден точно в хиляда и деветстотната, втория – Ангел, и Мария – най-малката, кръстена на някогашната калугеровска кметица, която задиряли турските чапкъни от околните махали.

    В 1916 година Борис се отделя от майка си, в 1917 се жени. Строи къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била мизерна, на един кат, кирпичена. Невяста му става перущенлийката Невена. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже родът й (заможен в миналото, оттам и претенциите вероятно) не пожелал да я даде за жена на калугеровския сирак. Невястата била година по-възрастна от младоженика.

    "Ни един от вас (има предвид братовчедите, т.е. третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – твърди леля. – Дядо ти Борис беше лют, буен, невъздържан, псува, налита да се бие". По-късно – вече с многобройна челяд, Борис имал авантюра с млада жена; инак – дяволски трудолюбив, взискателен, а и предприемчив, стопанин на имота си. Това, което не могат и досега да му простят собствените му деца, е, че ги жалел далеч по-малко от ратаите и калфите си, та зад гърба му го наричаха "Дъртия"...Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм ги и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му оцелели щерки.


    За Перущенския ми корен. Версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 година не турци, а помашки орди откъм Родопите, спуснали се като глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия хладен взор на редовната османска армия, бащата на баба ми Невена бил петгодишно момченце. Изклали целия Хаджи-Трендафилов род – кого де сварили, а за малкия Гочо се застъпил бездетен турчин, рекъл на джелатите: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини. Като става двайсетинагодишен тоз Гочо, турчинът го привиква на четири очи и му открил: "Не сме ти ние родители, костите на твоите баща и майка са по къра нейде разпилени".

    Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали турчинът и ханъмата му. Та и в знак на признателност роденият около 1870 година Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тия преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, е раждан около 1896 година. Сетне иде по-голямата сестра (моята баба Невена), раждана в 1899, и сестра й Цвета, родена около 1904. Жената на оцелелия Гочо носи името Спаса, което доста ми говори, и тя е по род перущенлийка, пет лазарника по-млада от мъжа си, родена към 1877 година.

    Голяма любов имало между Гочо и Спаса (прабаба ми), много се погаждали и заможни били. "Помня – казва леля, – мама все разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци откъм Беломорска Тракия, дето въртял търговия. Малка съм била, играех си в тия сандъци на двора". По-късно, през 1917 година, вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния Борис, че бил фукара, сиромах, демек.

    Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Най-вероятно ще да е през зимата на 1908/1909. Едва 36-годишен, заболява от бронхопневмония, че на връщане от воденица се наложило до гърди да гази с чувал брашно на гръб в ледената вода, и за късо време свършил. Знаел говорим гръцки и турски и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали наместо кадия споровете им да разрешава. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, самотува с трите си рожби, но друг стопанин не подирила. Ярък ще да е бил споменът й от рано споминалия се. От Перущица не излязла. Там е и заровена нейде, до костите на мъжа си.

    Първородният Гълъб взема за жена, както шушукали местните, леко момиче. Опитвали да го разубедят, ала той – като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръщал: "Таз ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви приказките, аз сърцето си слушам". И тъй живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него.

   
    Следва
Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 28 fev. 2016 
_____
* На това място в Пазарджик днес има жилищен блок.


Вж. http://www.plovdivguide.com/_m1699/%D0%A4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B8/Perushtitsa-42-bg-BG7BA3F93D-477D-48D8-9642-A4050B4C18BE